- Г-н Панчугов, имаше ли някакви изненади за вас в обявения състав на кабинета „Радев“?
- Кабинетът беше изненада за всички, тъй като до момента на обявяването му нямаше никакви сигнали. Нямаше нито един сериозен разговор, проведен с който е да е представител на „Прогресивна България“ по отношение на това как ще изглежда бъдещият кабинет. Никой не се беше заявил, всички очакваха Румен Радев накрая да направи своето решение. В този смисъл кабинетът беше изненада. А не е изненада, че вътре виждаме министри, които са били част от служебни кабинети на Румен Радев. Може би някаква изненада е и фактът, че виждаме представители на „Има такъв народ“, както и на различни други предишни политически пристрастия. Основният въпрос е, че освен тези споменатите, имаме и много случайни хора. Такива, каквито до този момент не сме виждали в нито една публична известна роля, тоест не са се ангажирали със социални каузи, не са се опитвали да променят някакви политики или някакви обществени отношения. Не е известно какви ще са политиките, които ще се провеждат оттук нататък, как ще изглеждат те във времето и какъв ще е дневният ред на това правителство и това повдига много въпросителни, които тепърва ще трябва да проследим.
- Кои са най-случайните министри? Здраве, правосъдие – това се видя първоначално като реакции?
- Министърът на външните работи също е доста неизвестна в българския политически живот фигура. Все пак е поставена на позиция, за която беше направена сериозна заявка от страна на това правителство. Това как стои България на международната сцена изглежда е важно за г-н Румен Радев. От тази гледна точка е откровено странно, предстои да видим, дали тя ще направи нещо смислено във външната политика, което нито един досега почти български министър не се е опитвал да направи. И второ, как ще бъде приета не само от самото министерство, но и от българското общество на база на политиките, които предстои да води.
- Това е най-бързо съставеният и избран кабинет в най-новата ни история. Знаем народната мъдрост „Бързата работа – срам за майстора“, но не трябва ли да се даде шанс на министрите на Радев да се докажат и колко време трябва да отнеме това?
- Не знам какво значи да се даде шанс. Никой не дължи на никого нищо, това първо да кажа ясно. Тоест това, което има като задача, тепърва е въпросните членове на новия кабинет да си извоюват уважението, както и доверието от страна на българското общество. Колко бързо са способни да го направят, е въпрос, на който аз нямам отговор към този момент, тъй като не познаваме голяма част от тях. Нямаме никаква идея за общата рамка, в която те ще функционират. И разговорът за бюджета, както и вижданията на този кабинет по отношение на този бюджет още са неясни. От тази гледна точка дали министрите ще успеят да убедят нас като граждани и въобще всички български граждани, е дело, което е в ръцете на самите тях. В този смисъл силно се надявам това, което наблюдавахме до този момент, абсолютното мълчание и липсата на какъвто и да е съдържателен разговор за политика, да бъде променено възможно най-бързо, защото българското общество делегира една много сериозна отговорност на това мнозинство и подозирам, че ще започне да си търси съвсем скоро тази отговорност обратно.
- Кои ще са най-големите предизвикателства пред новия кабинет?
- Без никакво съмнение – съставянето на следващия бюджет е първото истинско и най-сериозно предизвикателство. Най-вече защото на чиста математика в момента успяваме да поддържаме някаква балансирана политика. Но последните няколко месеца за пореден път ние оставихме страната в невъзможност нито за разплащане по отношение на общини, нито по разплащания, свързани с бюджетните структури на държавата, така че въпросът колко бързо ще се отпуши тази ситуация и ще започне разговорът за следващия бюджет, както и идеите на това правителство за това как изглежда този бюджет, те са обект на интерес не само от страна на публичното пространство, но те са и най-голямата заплаха да самия кабинет. Оттам нататък има въпроси, които са свързани с този. Най-големият от тях е всъщност за траншовете по Плана за възстановяване и устойчивост, които отново започват да се бавят с риск да бъдат загубени. Подозирам, че това също ще е много щекотлива тема за това, с което кабинетът ще трябва да се захване веднага. От тази гледна точка създаването на финансовата макрорамка, в която ще се правят политики оттук нататък, е най-важният въпрос, който трябва да се реши.
- Част от опозиционните партии в парламента се държат все едно те са спечелили изборите, поставят ултиматуми, заплашват, че ще изкарват хора на улицата, а покрай съдебната реформа вероятно ще се опитват и да извиват ръце. Откъде идва това самочувствие на ПП-ДБ?
- Това не е самочувствие, това е страх. Страх, че за пореден път не успяха да мобилизират достатъчно ресурс. След като успяха да съборят предишното управление вследствие на един изключително голям протест, до голяма степен предизвикан от тях, те за пореден път се оказаха губещата част от българската политика. Подозирам, че е имало очаквания, свързани с това Радев да няма пълно мнозинство и да трябва да разчита на тях в това управление. Очевидно това беше сценарий, който също не се сбъдна. И за пореден път единственото, което те познават като политическа стратегия, е опитът за радикализация, тоест за демонстрация на това колко са различни от всички останали и как те имат някаква по-особена позиция. Това само по себе си към този момент не е донесло никакъв политически дивидент, освен политическото оцеляване на тази общност и на тази политическа формация, така че това, което наблюдаваме, е повече от смешно. То издава за пореден път липсата на план как да се работи в официално новата ситуация и това как изглежда по отношение на самия дневен ред, който тези партии отстояват. Ако изведнъж съдебната реформа отново се окаже за пореден път в сферата на някой друг, ако някакви политически отношения, за които те досега са отговаряли в българското общество, влязат в дневния ред в състава на този кабинет, за пореден път тяхното съществуване ще бъде поставено под доста сериозен въпрос. И това, което виждаме в момента като поведение, е точно това, което те познават като единствена възможна стратегия – да обясним на нашите избиратели защо за пореден път сме извън управлението, но някак си нашите идеи се реализират. И да ги държим достатъчно мобилизирани и радикализирани, че все пак да можем да разчитаме на техните гласове. Има една песен на Ицо Хaзарта „България не ме обича, а аз съм ебати пича“, която описва достатъчно добре тяхното поведение.
- Излъгаха ли гласоподавателите си ПП-ДБ и какви щяха да са резултатите им, ако се бяха отделили преди изборите, а не след тях?
- Не знам дали са ги излъгали, но ги заблуждават за пореден път. Те ги заблуждават от няколко години в това, че има всъщност нещо, което ги събира. Че има някаква идейна основа на тази коалиция и че тази идейна основа никога не може да бъде заплашена заради някакви дребни неща. Ние видяхме, че точно дребните неща – за състава на кабинета, на листите, на преференциите, които бяха реализирани всъщност като стара стратегия на „Демократична България“, които изместиха хора от „Продължаваме промяната“, липсата на достатъчно представителство в този парламент, са естествени въпроси, които очевидно водят до сериозни разминавания. И това беше честно да бъде казано на самите избиратели. Това, че не беше направено за пореден път, им гарантира влизане в парламента, но нищо повече от това. Мисля, че и отношението към това какво поведение да имат отделните формации към Румен Радев също е в основите на това разделение. То обаче също за пореден път е една от заблудите. Докато публично поддържаха поведение, което рязко осъждаше Румен Радев и неговите външнополитически възгледи и съответно последния му предизборен трик със снимката с Путин, очевидно една част от тези политически представители са имали усещането и желанието да продължат някаква форма на партньорство с тази политическа формация. Това за пореден път, за съжаление, като предизборен трик изигра своята роля, но нищо повече от това. Всичко това показва липса на политическа зрялост, липса на дългосрочна стратегия и всъщност липса на възможност тази формация за пореден път да е част от същински разговор за това как се прави политика в България.
- Ако се сърдят като деца, как ще реагират, когато дойде ред на бюджета, съдебната реформа и всички други важни законодателни приоритети? Няма ли да видим ситуация, в която ще тропат с крак: Или нашите кандидати за ВСС, или никой?
- Аз първо предлагам да спрем да наричаме това съдебна реформа. Това, за което говорим, е смяна на състава на Висшия съдебен съвет. „Да заменим вашите хора с наши хора“ е нещо, което прави всяка политическа формация. Откакто България се управлява от началото на 90-те почти, с малки изключения, реформите в съдебната власт се приемат по този начин, тъй че всъщност нищо няма да се промени. Потенциалът, с който Висшият съдебен съвет се използва за частни политически цели, ще бъде наличен, което прави и този въпрос толкова съществен – ако не вкараме нашите хора, шансът този състав на ВСС и следващият главен прокурор да тръгнат срещу нас, когато интересите се обърнат, не е никак малък и всеки ще търси защита от подобна тенденция, опитвайки се да наложи своите хора. Не казвам, че това не е възможно, тоест ще видим без никакво съмнение един сериозен сблъсък по тази тема. И той ще бъде разрешен от компромисите, които всяка една формация е склонна да поеме. Това ще бъде един сложен процес, който ще доведе до немалко скандали вероятно и с несигурен резултат от моя гледна точка.
- Спомняте ли си за някоя временна парламентарна комисия, която да е направила нещо реално, освен да се хвърля прах в очите на хората?
- Не, не си спомням. Имаше една парламентарна комисия, която стана изключително известна с това, че откри огромни злоупотреби в един завод за пилета в Стара Загора, след което нищо не последва. Липсваха повдигнати обвинения, липсваше същинско разследване, липсваше идея и в самата парламентарна комисия как да продължи тази тема оттам нататък. Тоест самият факт, че осветлиха нещо по темата, не донесе нищо на никого. Не казвам, че тези комисии са абсолютно безсмислени като практика за липсата на продължение на нещата, които те вършат, е сериозна заплаха както за авторитета на самата парламентарна комисия, така и за авторитета на самия парламент.
- Защо бе това настояване за една комисия в първото работно заседание на 52-рото народно събрание и това ли в крайна сметка е най-важният проблем в държавата?
- Е как защо, защото политическото оцеляване на тази формация в последните няколко години се върти около Делян Пеевски. Не казвам, че тези неща не са важни, но това вече ще оставя на всеки един български граждани да прецени сам за себе си. Но нямам никакви съмнения защо беше направено. Това е чиста провокация, която да направи две неща – първо да напомни, че те са хората, които досега винаги са водили тази битка. И второ, да постави Румен Радев точно в тази ситуация – да избере дали ще се съобрази с желанието на „Продължаваме промяната“ и с „Демократична България“ – една от малките формации в този парламент, или в крайна сметка да се откаже от едно политическо обещание – за демонтирането на „олигархичния модел Борисов-Пеевски“. Защо Румен Радев избра да не гласува тези комисии? По същата причина – чист егоизъм, тоест да демонстрира, че няма пък да играе по тяхната свирка, извинявам се за този идиом. Големият въпрос не е в парламентарните комисии или в някакви внесени законопроекти. Големият въпрос е кога и как ще започне разграждането на „олигархичния модел“, каквото и да значи това в главата на Румен Радев. Единственият шанс това да се случи, отдавна го повтарям, е да се спрат парите за подобен тип бизнесинтереси, които след това се капитализират в политическо влияние. Това не изисква законодателство и законопроекти, иска конкретни мерки.
- На какво се дължи големият успех на „Прогресивна България“ и защо българите припознаха в Радев „новия политически месия“?
- Нямам никакво съмнение защо. Очевидно в българското общество са се натрупали изключително много настроения срещу една или друга част от българския политически живот, или срещу елита като цяло, или срещу определени политици, или срещу неща, които идват от различни посоки, съответно не се приемат добре в българското общество и за които то обвинява едни или други икономически и политически световни интереси, но най-вече липсата на усещане за политическа промяна. За това, че някой може достатъчно ясно да формулира как изглежда новият политически модел. На фона това има и някои други фактори, разбира се. Беше създадено усещането за криза около предишното правителство и предишния бюджет, арогантността, която наблюдавахме около приемането на този бюджет, както и, разбира се, усещането за предстоящото идване на еврото. Всичко това различни групи от различна посока наляха на едно и също място и накрая видяхме този резултат. Аз лично бях изненадан от размера на този вот, но очевидно за много хора не беше престижно да се гласува за Румен Радев и до последно не казваха, че ще го направят. Второ, имаше усещането за някакъв радикализъм, който българското общество тенденциозно избягва. Всичко това допринесе голяма част от българските граждани да дадат доверието си на човек, който за пореден път размахва юмрук в българската политика и обещава радикална политическа промяна. Доколко ще е радикална, дали ще е промяна и докъде ще ни доведе – както се казва, това са отворени въпроси към този момент.
Това е той:
- Христо Панчугов е роден на 13 септември 1981 г. в Габрово
- Завършил е политология в СУ „Св. Кл. Охридски“ и магистратура по политически науки в Централноевропейския университет в Будапеща
- Бил е изпълнителен директор на фондация „Демократичен институт“
- Преподавател в Нов български университет
- Бил е лидер на младежкия СДС и зам. главен секретар на „Раковски“ 134
- Председател на политическа партия „Синьо единство“ от януари 2013 г. до 2018 г.
Кристи Петрова
