- Г-н Стефанов, какъв е вашият прочит на казуса с парламентарната група на МЕЧ?
- Ще ми се да го отдам на някакво недоразумение в тълкуването на това, което постановява правилникът за дейността на Народното събрание и конституционните разпоредби за неговото функциониране. Може и да е станало просто недоразумение в тълкуванието и госпожа Киселова твърде буквално да е приложила съществуващия правилник. Защото знаем, че парламентарна група на МЕЧ всъщност има, тъй като тази партия е спечелила достатъчно гласове, за да премине 4-процентната бариера за влизане в парламента, и не се е разпаднала от напускане на депутати, а от подаване на оставка, тоест мандатът е запазен. Освен това те са общо 11, при условие че трябва да са поне 10. Струва ми се, че в следващите дни този казус ще намери решение и в сряда или четвъртък МЕЧ отново ще си имат парламентарна група. Въпросът е г-жа Киселова да се справи с колегите си и да не се поддава на напрежение и интерпретации. Обратното би означавало автентична подмяна на вота на гражданите. Тъй като тук няма никакво отцепване. Нека специалистите да си го изтълкуват и да променят това нещо, защото не ми се ще да привиждам тук нещо дълбоко. По-скоро става въпрос за низ от случайности. Просто в даден момент напрежението след дългото заседание, на което бе приет бюджетът, е дало жертва и здравият разум се е оказал позавяхнал или позакърнял.
- И политическите коментари по темата са следствие на умората?
- Ще ми се да не търся под вола теле, защото иначе влизаме в едни конспиративно-параноидни сценарии, в които някой казал, друг рекъл, тук схема, там на квадрат, тук на кубик... Излишно е и нямаме нужда от такова нещо. Факт е, че не се променя парламентарната констелация нито с влизането на „Величие“, нито с имането или нямането на група на МЕЧ. Абсолютно не виждам защо трябва да вдигаме излишно напрежението. От друга страна, е важно да подчертаем, че в тази държава има закони и разпоредби и някои са по-важни от други. Г-жа Киселова е достатъчно опитна, компетентна, квалифицирана, дипломирана, с практика и като пита колегите си, мисля, че тази работа ще се изчисти. Даже, понеже смятам, че е достоен човек, би поднесла и извинение от трибуната, ако това е необходимо.
- Все пак след решението на Конституционния съд и влизането на „Величие“ в Народното събрание може ли да се каже, че управляващото мнозинство става малко по-крехко?
- Включването на „Величие“ в парламента се случи вследствие на комбинация от фактори, а не толкова поради техни заслуги. Това е перфектна буря в избирателен сценарий – ниска избирателна активност, граничен резултат, 20 гласа, съмнение по целия спектър... Всички партии са достатъчно виновни за тази много нелепа и изключително уронваща престижа на изборите и цялата политическа система в България ситуация. Преди повече от 20 години „Гергьовден“ бяха в същата ситуация с резултат от 3,93% или 3,91%, ако не ме лъже паметта. Само че тогава нямаше протест и революции и никой не сезира КС. Знаете ли защо? Защото тогава техните 0,7 или 0,8 от процента бяха в измерение на 7, 8 или 10 хиляди гласа. В номинално изражение нещата изглеждат сходни, но практиката показва, че става въпрос за нещо абсолютно различно. Затова и в този случай казвам, че просто имаше перфектна буря. Влизането на „Величие“ в парламента не е вследствие на някаква колосална подмяна на вот, на фалшифициране на протоколи и на разни други грозни практики, каквито на една част от парламентарните партии им се привиждат и които така искат да изкарат нещата в крайна сметка.
- Каква може да им е целта и кой може да има полза от толкова крайно дискредитиране на изборния процес?
- Никой. Категорично. Цялото това е едно абсолютно недоразумение. Емоциите взеха връх над здравия разум, тъй като според мен КС направи достатъчно представителна извадка, за да преброи евентуални нарушения. Съдът обаче носи своята отговорност за това, че не направи достатъчно прозрачен самия процес на установяването на размера, съдържанието и обема на тези нарушения, тъй като в крайна сметка Народното събрание не работи в частен интерес, а в обществен. Това изискваше прозрачност. Има струпване на много фактори, които, взети в съвкупност, водят до драматични изводи и заключения, а те не са такива. Но понеже сме подвластни на емоциите от последните четири години и всичко ни се струва поне три пъти по-голямо, отколкото е на практика, се плашим от сенки. Има основания да се промени Изборният кодекс, но нека попитат нас, специалистите. Да внимават малко с натрупаната вече сериозна база данни за това къде са проблемите и да не започват ремонта от член първи, а да адресират точно там, където са слабостите и наболелите проблеми.
- Къде според вас са те?
- Мисля, че всички ги знаем, защото в даден момент сме били в някакво качество в различни комисии. На първо място е това партиите да носят ясна отговорност за хората, които пращат в секционните комисии. Във всяка една комисия има съответния брой хора, предложени от партиите. И те не могат после да се обясняват, че те тези хора не ги познават. Ами кой да ги познава? Тоест партиите са директно съпричастни към процеса. Второ, трябва да се прецени според съответните възможности – административни и финансови, и според логистичния капацитет дали ще изберем да има преброителни центрове, струпване на бюлетините на определено място, въвеждане на опростен софтуер... Третото нещо е да се опрости самата документация, която ЦИК прилага за обработването на бюлетините. Четвъртото е видеонаблюдението да стане абсолютно задължително и да се включва автоматично, а не по места да решават кога да го включват и кога не. Кадрите трябва да се приемат за доказателства за подвеждане под отговорност и т.н., и т.н. Нужно е всички кашони или чували с бюлетини да се съхраняват на едно централно място. Трябва да се избистри и чисти процесът така, че на всяка една крачка той да може да бъде върнат на предна фаза като предпазен механизъм и всичко да бъде обработено и проверено. Да не стигаме до ситуации, при които четири месеца след изборите КС да казва: „Чакайте, има още една парламентарна група“.
- А докога ще водим дебата машини или хартия?
- Тук имам лесен отговор, въпреки че въпросът изглежда труден. Докато не започнем да си вярваме. Ние всички. От личностно ниво до нашите политически представители трябва да спрем да се дебнем, знаейки какви интересни практики, казано евфемистично, има при изборния процес.
- Как оценявате правителството и мнозинството в парламента, макар да не са минали още първите му 100 дни?
- Мнозинството е трудно. Удържа се с доста големи усилия, съдя по изнервените лица на политиците. Но когато носиш отговорност за неща, които трябва да се свършат, аз не очаквам да бъде друго.
Разнопосочни политически субекти намериха начин да седнат и да работят заедно. Намериха и програма, за която да го правят, за което само може да ги поздравим. Дали го правят по най-добрия начин, историята ще отсъди. Естествено, че има забележки по бюджета на държавата, тъй като той е най-представителният документ за политически намерения, които да се реализират в управлението. В него виждам по-скоро желание да се угоди на всички и да се продължи една линия, която на мен лично не ми харесва като човек с по-десни и консервативни убеждения. Може би имаме нужда от преходен период, за да отрезвим себе си с възможностите на държавата да подпомага всички и да насърчим повече частната инициатива. Когато всеки един от нас се хване в ръце, и на държавата ни ще й е по-лесно. По отношение на правителството засега съм плах оптимист, граничещ с реалист, че върши това, което ни е казало, че ще свърши. И се държи като едно правителство, което работи в много трудна среда, но постоянно казва нещо, което вече мисля, че стига до съзнанието на всеки от нас: „Не очаквайте чудеса.
Това е възможното, което може да направим“. Това в общия генерален аспект на последните 5-6 даже 10 години, излизайки от сферата на гръмки обещания и очаквания, може би е пробуждане в обществото ни за това какво всъщност се случва в политиката и какво могат и не могат управляващите.
- Кое може да бъде катализатор или водещ фактор на въздействие върху бъдещето на кабинета – външнополитическата ситуация и конкуренцията сред великите сили или чисто вътрешен успех, какъвто би бил приемането ни в еврозоната? Кое може да даде повече политическо спокойствие и трайно нормализиране и нужда от по-малко усилия?
- Няма да стане с по-малко усилия. Сами сме се набутали в тази ситуация и като държава, и като европейци. Аз отказвам да говоря за Европа като за някаква безлична, далечна страна. Ние сме европейска държава и ние сме Европейски съюз. Когато говорим за Европа, трябва да включваме и себе си. За мен нещата са ясни. Усилията, които положихме, за да се докараме до това положение, трябва да ги обърнем и да ги удвоим, за да се поставим в доста по-благоприятно положение. Като гранична държава да искаме ЕС да има ясно дефинирана позиция спрямо Русия. Западните, по-важни партньори да помогнат да избистрим позицията си спрямо САЩ. Като подредим този пъзел, отношенията ни с Китай също ще се изяснят и оттам-нататък цялата верига бързо ще се нареди. Това е в международен план. Във вътрешен партиите трябва да започнат полека-лека да свикват с идеята, която е белег за едно зряло, демократично общество, че нито с тях започва държавата, нито с тях свършва. И те, когато дойдат на власт, трябва да направят нещо, с което да се продължи или промени дадена политика, но и да оставят нещо, което да бъде продължавано и надграждано в определена степен. Надявам се това здравомислие и мъдростта, към която призоваваше още Апостола, да започнат да се напластяват в главите на всички повече или по-малко радикално настроени хора - тези, които търсят възмездие, отмъщение или просто нови бъднини за собствените си партии и лични кариери.
- Поляризацията в обществото как влияе на управлението и колко е крехка границата - да залитнем в крайности, които могат да ни саботират?
- Тук ще ви изненадам. Аз смятам, че българите сме много по-здравомислещи и здраво стъпили на земята, отколкото политиците се опитват да го обрисуват, и затова им се смеем редовно. Те търсят някаква радикализация или използват някакви малки нейни искри и проблясъци, за да я представят за много по-голяма, отколкото е. Политизират драматични краски по навик, с инерцията от последните години. Реалността е много по-различна. Българите не се мразим и не гледаме един на друг като на ходещи потенциални мишени, но имаме нужда от спойка. Политиците за съжаление не ни я дават, а насърчават тези малки разломчета и отговорността би била тяхна, ако нещо се случи по тази линия на разделение в обществото. И ако те започнат да дават примери, българите спокойно и полека ще си актуализират ценностната система, тъй като в момента сме в странно състояние на неподредени ценности. Не сме ги забравили, не сме ги загубили, но имаме нужда от време и спокойствие, за да се сетим кое е важното в този живот. Политиката е едно от тези неща като проявление на нашите избори.
- С какво може да допринесем, за да говорим за Европа като великата сила, която трябва да бъде и която в момента изглежда, че не е?
- Истината е, че не е и трябва да бъде. Това ще стане, ако намерим начин да преформатираме и преформулираме ЕС вече като политически субект. България трябва да има своите предложения, базирани на собствения си опит и положение – географско, икономическо и политическо. Трябва да сме наясно какво е важно за нас и да го поставим на масата на европейския дебат. Не трябва да чакаме да ни кажат какво да правим, а да отиваме с позиции, както направи премиерът Желязков, когато отиде 2-3 седмици след гръмките изявления на президента Тръмп. Росен Желязков заяви, че България е за единна и неразпокъсана Украйна и ние подкрепяме тази държава. За пръв път от доста време отиде наш премиер, не за да чуе какви ни е позицията, а той да каже каква е. Така правят партньорите и смятам, че това е подходът, към който трябва да се придържаме. Надявам се премиерът Желязков да продължи в тази посока, тъй като от доста време насам не съм се чувствал малко окуражен, че имаме глас в ЕС.
- Как се подхожда политически и какво трябва да е отношението към неисканата подкрепа?
- Това е следствие от радикализацията, която политиците създават в малките неща, за да ни стреснат, че живеем в някакви катаклистични времена. В Народното събрание никой не може да забрани на депутатите да гласуват, както решат и по съвест. Те за това са пратени там. Само че, обръщайки оптиката, излиза едва ли не, че някой прави някому комплот, саботаж, засада... Това, което прави „ДПС-Ново начало“ и в частност Делян Пеевски, е просто да виждат възможности, които другите не могат и не умеят да видят. Той е първият, който успява да запълни създалия се вакуум в политическия процес, за което едни хора го привиждат, едва ли не като архизлото в държавата, а другите казват, че няма как. Истината е някъде по средата. Той очевидно има план за партията, за себе си и се възползва от всяка една възможност да го представи или наложи по някакъв начин. А това, че подкрепя едно политики или не подкрепя други, е ситуация, която може да се разгледа.
- Ако например не беше гласувал Делян Пеевски с неговата група за бюджета, а го бяха направили „Възраждане“, хипотетично какъв разговор щяхме да водим тогава?
- Става не по-малко странно, а аз смятам, че ще станем свидетели на такива законопроекти и инициативи поне на първо четене, където ролите може да бъдат разменени. Засега „ДПС-Ново начало“ успява да измисли добър разказ защо го прави и той някак си лесно се възприема от гражданите. Оттук-нататък тези другите, които искат да бъдат в управлението, но по една или друга причина не са договорили участието си в него, трябва те да измислят по-важен и по-целеустремен насрещен разказ, за да опитат да избутат подкрепата за някои политики в държавата. Само с приказки няма да стане. И това е разликата между тях и т. нар. непоискана подкрепа, но пак да кажа – изборът е принципен. Депутатите трябва да гласуват по съвест и разбиране.
ТОВА Е ТОЙ:
- Роден е на 19.06.1977 г. в Шумен.
- Доктор по политология на СУ “Св. Климент Охридски”.
- Магистър по политически науки от Централноевропейския университет в Будапеща.
- Главен асистент в департамента по политически науки на Нов български университет.
Людмил Христов
