- Исидор, филмът ви „Майната ти, любов“ излиза на голям екран на 6 февруари. Каква история разказвате?
- Това е романтичен филм, но не е захаросан. Филм за любовта, когато вече боли – не когато започва, а когато осъзнаеш, че си дал повече, отколкото си могъл. За моментите, в които хората не са „лоши“, просто не са се научили как се обича. И за онези моменти, в които най-трудното не е да обичаш някого, а да спреш да се губиш в процеса. Това е филм за това да се научиш да обичаш - без условия.
- Казвате, че историята проследява връзката между Изабела – модел, и Стефан, бизнесмен. Това ли е архиетипът за модерна връзка в днешно време?
- Да, защото днес много връзки не се чупят от липса на чувства, а от вътрешен конфликт. Единият човек търси сигурност - стабилност, структура, защита. Другият търси въздух - свобода, движение, право да бъде себе си. И двамата обичат. Но не по един и същи начин. В един момент любовта спира да бъде среща и започва да прилича на договор: „Ако ми дадеш спокойствие - ще остана.“ „Ако ми дадеш сигурност - ще се откажа от себе си.“ Точно там започва драмата. Не защото липсва чувство, а защото любовта се поставя в рамки. А когато човек започне да живее в компромис със себе си, плаща цена - рано или късно. Днес много връзки не свършват, защото няма любов. А защото любовта съществува… но вече има условия.
- В ролята на главните герои ще видим любимците Константин и Лияна. Защо се спряхте на тях?
- В киното има актьори, които впечатляват с присъствие, и актьори, които изненадват с дълбочина. При този филм ми трябваха и двете. Константин влезе в образ, който публиката не е свикнала да вижда от него. Хората го познават като уверен, силен, харизматичен - но тук трябваше да покаже уязвимост, контрол, страх от загуба. И го направи по много истински начин. Без поза, без геройстване. Това ще изненада много зрители. При Лияна процесът беше различен. Тя не „изграждаше“ образ - тя го усещаше. Камерата я следваше, а не обратното. В нея има естествена честност, която не можеш да изискаш - тя просто се случва. Понякога една пауза от нейна страна казваше повече от цяла сцена. Фактът, че са братовчеди, беше съзнателен риск. Но точно в това се криеше и силата. Между тях има доверие, химия и познаване, които не могат да се репетират и не могат да се изиграят. Те идват от години обща история - от начина, по който се гледат, мълчат и реагират един на друг. Поехме този риск, защото истината на екрана винаги има цена.
А за мен беше по-важно връзката да изглежда жива, отколкото „удобна“. За мен кастингът никога не е избор на имена, а на вътрешен заряд. Търся хора, които не се крият зад роля, а позволяват историята да мине през тях. И точно затова тези двама актьори бяха единствената възможна комбинация за този филм.
- Как се справиха те на снимачната площадка – имаше ли забавни или пък трудни моменти?
- Имаше много хубави моменти, имаше моменти, в които гонихме съвършения залез, но най-силните бяха тихите моменти. Имаше сцени, след които никой не говореше веднага след „стоп” - не защото беше трудно технически, а защото беше истинско. Разбира се, имаше и смях, и разтоварване - иначе такъв материал не се издържа.
Най-трудното за мен не беше техниката, а да не натискам. Аз вярвам, че актьорът не се „прави“ - той се отключва. Моята работа беше да им дам свобода и сигурност, да не режисирам насила. В момента, в който започнеш да контролираш емоцията, тя умира. Имаше и външни напрежения - неща извън снимачната площадка, които лесно могат да влязат между хората. Там съм много строг: личното остава пред вратата. На терен трябва да има зона на доверие и защита, иначе филмът става фалшив. И точно когато актьорите усетят, че не снимат „сцена“, а преживяване - тогава се случва киното. Понякога една пауза казва повече от цяла реплика. Свободата на актьора е най-скъпият бюджетен ред - и най-рядко се плаща.
- Разкажете ни за снимачния процес – къде снимахте, колко време ви отне целият процес?
- Снимахме основно в София, на реални локации - близо до живота. Не търсех лъскава фасада, а пространство, в което героите дишат: входове, улици, апартаменти, места, които носят истински шум, светлина и напрежение. И да - част от локациите са изключително красиви и висок клас, защото за тази история красотата не е украса, а контрапункт: красиво отвън, по-тежко отвътре.
Процесът беше по-дълъг, отколкото хората си представят - защото този филм не търпи бързане. Някои сцени трябваше да „узреят“, да намерим точния тон, без да ги натискаме. И най-важното често беше това, което става между репликите - понякога един поглед казва повече от две страници диалог. Това не се планира до милиметър - улучва се. В България много филми се снимат за 10-15 снимачни дни, ние имахме възможността да работим над 35 дни - не за да се бавим, а за да дадем време на сцените да станат истински.
Затова работихме концентрирано, но с търпение - от снимките до финалния мастър: когато усетиш, че моментът е истински, не го изцеждаш - оставяш го да се случи. Това е филм, който ако го направиш на автопилот, умира.
- Главният герой се опитва да контролира всичко, включително и чувствата си. Възможно ли е да ги контролираме?
- Не. Можеш да контролираш поведението си, но не и чувствата. Колкото повече се опитваш да ги подредиш като план, толкова повече започват да ти се изплъзват. Любовта не живее добре под натиск и не понася условия - в момента, в който я превърнеш в рамки, тя започва да умира тихо.
И най-опасната лъжа, която човек си казва, е „нямам избор“. Винаги има - просто понякога изборът има цена. В „Майната ти, любов“ точно това се случва: героите си мислят, че управляват чувствата… а после разбират, че всъщност управляват страха си. И оттам нататък всичко започва да се плаща. Свободата плаши, но без нея любовта става само навик и мираж.
- „Майната ти, любов“ е първият български игрален филм, заснет анаморфно в 8K и завършен с пълна 8K постпродукция. Каква добавена стойност придава това?
- Дава мащаб и детайл, да - но по-важното е, че дава усещане. Това е картина, направена за голям екран: лицата, светлината, въздухът в кадъра - всичко стои кино, не телевизионно. И понеже историята е интимна, точно този мащаб помага - виждаш човека по-близо, без да изглежда плоско или евтино.
Анаморфният обектив не съм го избрал „да светка и да прави ефекти“. Избрах го, защото прави света едновременно красив и леко неудобен - като връзка, която отвън изглежда перфектно, а отвътре се разпада. Дава ширина и дъх, но в същото време оставя героите малко по-сами в кадъра. И зрителят го усеща, без да знае защо.
Филмът има и два различни визуални свята: миналото е по-топло, по-близко, по-човешко - като спомен, който още те държи. Настоящето е по-широко, по-красиво, по-подредено… и точно затова по-студено. Така разказваме с картина това, което героите често не могат да кажат с думи: в миналото има импулс и топлина, а в настоящето - контрол и цена.
За мен това не е демонстрация на техника. Това е начин да удариш емоцията по-чисто. Обещанието ми към зрителя е просто: да влезе в салона и да получи кино - още от първия кадър.
- Филмът разглежда любовта като сила, способна да лекува, разрушава и променя. Какво е любовта за вас?
- Любовта за мен не е романтика, а смелост. Смелостта да бъдеш честен, когато е по-лесно да играеш роля. Да се покажеш без маска - такъв, какъвто си.
Любовта е да видиш човека срещу себе си не както ти се иска, а както е - с неговите страхове, белези, тишини. И вместо да го „поправяш“, да го уважаваш. Тя не е притежание и не е контрол. Истинската любов не задушава и не поставя условия - тя дава пространство да дишаш и да бъдеш себе си.
Понякога любовта лекува, понякога боли. Но ако е истинска, не убива свободата. И може би най-трудното: любовта към другия започва от любовта към себе си - не като егоизъм, а като граница. Защото ако се изгубиш, вече не обичаш… просто се вкопчваш.
- Във филма участват още много популярни личности като Цецо Андреев, Петър Петров, Атижа, Нели Рангелова, Красимир Гюлмезов и др. В какви роли ще ги видим?
- Всеки от тях е като отделен удар по връзката - различно огледало за главните герои. Един изкушава, друг изкарва истината на светло, трети натиска там, където най-много боли. Цецо Андреев, Петър Петров, Нели Рангелова, Арти, Атижа и останалите не са „просто популярни лица“ - те са двигатели на историята. Влизат, обръщат динамиката и оставят следа, която няма как да подминеш.
Цецо Андреев е музикален продуцент и баща на Алекс - детето, което учи героинята на Лияна как да обича.
Петър Петров е уличен музикант и барман, готов на всичко в името на любовта.
Естрадните изпълнители ни връщат в ретроспекции, в които музиката не е фон, а спомен и истина. Точно там се виждат грешките, които хората допускат, когато ги е страх да обичат. И не говоря само за любовта между мъж и жена - филмът разглежда любовта във всичките ѝ форми: като избор, като зависимост, като грижа, като прошка.
И ще го кажа направо: в този филм няма „пълнеж“. Всеки герой идва с причина - и когато си тръгне, не оставя същите хора.
- Освен режисьор и сценарист вие сте и оператор на филма. Лесно ли се носят две дини под една мишница?
- Не е лесно – и честно казано, не го препоръчвам като спорт. Но когато историята е твоя, понякога не можеш да я дадеш на друг да я разкаже вместо теб. Като оператор контролирам не просто „как изглежда“ кадърът, а как „се усеща“ – а този филм е изцяло за усещането. Най-трудното е да останеш хладен, когато сцената те удря лично. Но точно там се ражда киното.
- Саундтракът съчетава добре познати гласове и чисто нови заглавия, създадени специално за историята. Открехнете малко повече завесата за музиката, какво ще чуем?
- Саундтракът е като втори разказвач – не е фон, а част от драмата. Ще чуете големи хитове, които всички познаваме, но поставени в нов контекст: песни на дует „Шик“ като „Просто те обичам“, „Обич“, „Където няма студ“, както и „Една любов“ – в специален кавър на Нели Рангелова.
Паралелно с това имаме и чисто нова музика, правена специално за филма – шест оригинални песни, които вървят по нервите на историята, не „за украса“. В една от най-емоционалните сцени сме използвали песента на Константин „Болка в минути“. Идеята ми беше саундтракът да не е плейлист, а емоционална памет – да излезеш от салона и да ти звучи още вътре.
- В предишния ви филм „Цената на властта“ главната роля бе поверена на друг обичан фолкизпълнител – Борис Дали. С кого бихте искали да работите по следващ ваш проект и всъщност – имате ли идея за нов филм?
- Имам идеи постоянно - това ми е професионалното проклятие. Но в момента най-важното е „Майната ти, любов“ да стигне до хората, защото този филм не е създаден да стои като концепция, а да бъде преживян в тъмното, на голям екран.
И да - след него не спираме. Имам готов филм за есента, който е завършен и съвсем скоро ще обявим дата. Вероятно това ще ми е последният проект, в който провокацията идва от попфолк изпълнители - просто затварям една глава и продължавам напред. И като става въпрос за попфолк, не броя хората, с които съм работил досега, защото с най-голямото ми уважение, като успееш да изградиш персонаж във филм, ти вече си актьор, точно както много от холивудските кинозвезди нямат актьорско образование, така и тук смело, въпреки гилдията, мога да нарека хора като Лияна и Константин киноактьори.
А паралелно с това… скоро започваме снимките на нов филм, който никой няма да очаква. Главният мъжки персонаж ще бъде дебют в киното, но ще е силна провокация - от онези кастинги, на които хората първо не вярват, после говорят за тях с месеци. И ще направя всичко възможно да запазя името му в тайна до старта на кампанията, защото ефектът е част от идеята.
С кого бих работил? С хора, които не се пазят от истината. Не ме интересува дали са „големи имена“ или напълно непознати - ако някой има нерви, дълбочина и смелост да влезе докрай, аз мога да направя кино от него. И честно - най-силните неща понякога идват не от най-скъпите лица, а от най-истинските.
Кой е вашият източник на вдъхновение?
- Хората. Не образите, които показват навън, а онези, които остават, когато прожекторите изгаснат. Истинските разговори, признанията, несигурността, моментите, в които човек се колебае между това да избяга и това да остане. Вдъхновяват ме срещите, които не са шумни, но оставят следа. Разговорите, след които думите стават излишни. Понякога един поглед казва повече от цяла сцена. Много често ме вдъхновява тишината между думите - там, където няма реплики, но има усещане. Там обикновено е истината. Киното за мен не е поза и не е демонстрация. То е наблюдение. Опит да уловиш човека в момента, в който спира да се преструва.
- Как се променяте вие лично след всеки ваш проект?
- След всеки проект ставам по-тих. Не защото нямам какво да кажа, а защото започвам да чувам по-добре. Филмът те разголва - показва ти къде си бил истински и къде си се пазил. И честно: „Майната ти, любов“ ме научи да не правя шум, а да говоря само когато има какво да кажа.
С времето разбираш, че най-важното не е в големите думи, а в присъствието. В хората, пред които не играеш. В онези редки моменти, когато можеш да мълчиш и пак да се разбирате. И когато денят минава неусетно - сякаш е бил пет минути, защото си бил на мястото си.
След такъв процес започваш да пазиш повече онова, което е крехко. Да не бързаш. Да не настояваш. Да оставяш нещата да узреят. И да цениш хората, които ти дават спокойствие, вместо шум - и които те правят по-добър, без да те променят насила.
Това ме променя най-много: прави ме по-взискателен към истината и по-нежен към човека. Защото истинската близост не е в това колко говориш, а в това как оставаш - дори когато няма реплики.
- Какво бихте казали на всички онези, които ви критикуват?
- Нека критикуват - нямам проблем с това. Имам проблем само с едно: мнение без гледане и без аргумент. В България често бъркаме „популярно“ с „лесно“ - а аз просто не бягам от публиката. И да - това е независим филм, направен без финансиране от НФЦ и без продуктово позициониране. Рискът е мой - и точно затова отговорността към публиката е двойна. „Майната ти, любов“ не е направен да угоди на всички, а да бъде усетен. Ако хората излязат от салона с нещо в гърлото и не им е все тая - филмът си е свършил работата.
- А какво ще кажете на читателите на „Телеграф“?
- Ако някога сте обичали истински – този филм е за вас. Ако още не сте – може би ще ви подскаже защо не е лесно. И ако сте се опитвали да контролирате любовта… вероятно знаете как свършва това. „Майната ти, любов“ е по кината от 6 февруари 2026.
Екатерина Томова
