П редставяте ли си как ще изглежда България след 20 години, а след 30? По официални данни (!) за 30 години страната ни е намаляла с 2 милиона души.
Аз не си представям розова България след 30 години, искам, но не мога. Не виждам светло бъдеще. Представям си грозни гледки - обезлюдели вече не села, а градове. Тези, които днес ще се родят ще сричат на майчиния си език, защото по голяма вероятност и те ще последват онези два милиона. Дано представите ми да са черногледи! Вашите какви са?
Най-ужасяващото, пагубно и страшно нещо, което може да се случи на света е война.
Представяте ли си къде ще е България, ако танкове преминат границите ни? Аз не си представям. Жени, погледнете мъжете до вас. Колко от тях са хващали пушка? Колко от тях ще заминат на фронта с ясната представа, че може никога да не се върнат?
Сега отворете фейсбука си. Уау! Колко много хора разбират от военно дело!
Преброите украинските знамена, сега българските. Може да намерите тук там някой трибагреник, все пак наскоро беше 3 март.
Залива ви фейсбук вълна от съпричастност за Украйна. Снимки, клипове, кампании за събиране на средства. С две думите доброто е изригнало, а злото ще бъде победено с тракане по клавиатурата.
Като представители на една от най-бедните държави в Европа се хвърлихме първи на амбразурата. В готовност сме да даваме милиони на бежанците от Украйна. Дано никога не бъдем на тяхно място. На мястото на децата и майките от Афганистан, Либия, Сирия, Йемен, Сърбия. Изплашихме се, че войната е толкова близо до нас. Отворихме сърцата си в социалните мрежи, но си затворихме очите за случващото се вътре в нас. Затворихме си очите, че два милиона избягаха и никога няма да се върнат, въпреки липсата на война. Затворихме си очите, че в държава членка на ЕС, има деца, които кръстосват улиците със скъсани обувки. Затворихме си очите, че мизерията е на няколко километра от нас.
Сега, скъпи патриоти, качете се на колата, автобуса, влака (хем, че не е за препоръчване) и потеглете към северозападна България. Отидете в някое село. И пуснете една сълза за България. За онази България, която много обичате, но милеете за нея само на 3 март. За онази България, която чете Иван Вазов само на националния празник. За онази България, която почита Христо Ботев само на 2 юни. За онази България, чийто завет на Васил Левски „дела трябват, а не думи“, се среща по-често като татуировка, отколкото като верую. За бабата с 370 лв. пенсия. За пребития дядо. За изнасиленото момиче. За лошотията. За алчността. За агресията.
Пуснете една сълза за войната вътре в нас. В нея поне може да се опитаме да бъдем царе, защото в другата винаги ще бъдем пешки.
Представяте ли си как ще изглежда България след 20 години, а след 30?
Мария Нинова
