0

10 песни, девети албум, няколко зрелищни концерта, 40 години по-късно – ABBA направиха нещо, за което феновете винаги тайно са се надявали, но никога са смятали за възможно. След почти половин век те се завърнаха – пълнокръвно, за да преживеят своя нов, нечуван, вълнуващ, но и последен музикален Voyage заедно. Voyage, който беше дълго чакан, Voyage, за който без съмнение ще се говори още много, Voyage, който беше един елегантен начин на ABBA да си кажат онова „сбогом“ с феновете, което така и не си взеха официално.

10 песни, девети албум, няколко зрелищни концерта, 40 години по-късно – ABBA направиха нещо, за което феновете винаги тайно са се надявали, но никога са смятали за възможно. След почти половин век те се завърнаха – пълнокръвно, за да преживеят своя нов, нечуван, вълнуващ, но и последен музикален Voyage заедно. Voyage, който беше дълго чакан, Voyage, за който без съмнение ще се говори още много, Voyage, който беше един елегантен начин на ABBA да си кажат онова „сбогом“ с феновете, което така и не си взеха официално.

Началните две песни от едноименния албум се появиха още през септември и дадоха заявка за идването на нещо голямо, накараха ни да настръхнем, а една от тях – Don’t Shut Me Down, се превърна в първото парче на емблематичния квартет в Топ 10 от 1981-а насам. Още тогава си пролича промяната в гласовете на Агнета и Ани-Фрид, в които не се усещаше онази присъща им височина от миналото – нещо нормално предвид възрастта им. Въпреки това, тези изгубени тоналности тук са заменени с топлина, зрялост и много по-голяма дълбочина.

Последните часове преди излизането на тавата бяха белязани от трепетно вълнение и многобройни коментари по цялото земното кълбо. Светът беше обзет от


истинска ABBA-треска.

Не закъсняха и първите отзиви от критиците. За голяма изненада на феновете обаче те не бяха единодушни. „Вместо да прави равносметка за миналото, по-голямата част от Voyage остава заклещена там“, обобщава Джъд Роджър за вестник The Guardian.

Една от критиките му е от правена по отношение на невъзможността на Бени и Бьорн, които в предишните си текстове никога не са се славили като просветени феминисти, да променят това и след 40 години. Примерът тук е с парчетата I Can Be That Woman и Keep An Eye On Dan, които не успяват да изведат жената отвъд „традиционния“ й образ на нуждаеща се от мъжкия пол.

Въпреки фактическата неспособност на ABBA да се впишат в постмодерната реалност, не можем обаче да отречем елегантността на тяхното последно „сбогом“. Повечето от изпълненията им, начело с I Still Have Faith и споменатата вече Don’t Shut Me Down, ни пренасят към блясъка им през 70-те, и вероятно тъкмо в тази


„заклещеност във времето“,

която се носи през целия албум, бихме могли, ако поискаме, да видим достойнството му. Неслучайно на идните концерти на ABBA през 2022 г. ще слушаме настоящите им гласове, но ще виждаме техните „ABBA-тари“, представящи ги по начина, по който с изглеждали през 1979 г.

Все пак дълги години феновете бяха


обхванати от носталгия

по музиката на Агнета Фелтскуг, Ани-Фрид Люнгста, Бьорн Улвеус и Бени Андершон и сега те откликват на тази заплененост. И това от своя страна, още повече допринася за магията, която усещаме, слушайки ги след толкова години. Защото никога не е съществувала история като тяхната – всичките четирима членове на една легендарна група отново да се съберат 40 години по-късно. Точно за това, дори и съдържанието на тавата да не е най-открояващото се в дискографията им, то това събитие вероятно ще е най-запомнящото се.

„Не искаме да доказваме нищо. Какво значение има дали хората смятат, че преди сме били по-добри“ - това е и заключението на самата Бени Андершон в интервю за шведския ежедневник Dagens Nyheter, в което личи тъкмо този мир със себе си. Мир, който ще остане непроменен. Също като самите тях.