В 13-вековната българска история има някои моменти и събития, за които историците днес предпочитат да не говорят и да не пишат, а ако могат да ги заметат удобно под килима на националната памет. Защото това са позорните моменти, които не отговарят на изградената национално-патриотична линия на представяне на българската история. Едно от тези неудобни събития от новата българска история е „кръстилката“ от 1912-1913 г.
Или иначе казано става дума за организираното покръстване на българските помаци в завладените в хода на войната български земи в Родопите и Беломорска Тракия. Темата за покръстването на българите мюсюлмани е актуална през цялата нова българска история. За да се стигне до върховния позорен кулминационен момент, известен като Възродителен процес през 80-те години на ХХ век, последван от Голямата екскурзия на една голяма част от българските турци в посока към южната ни съседка.
Символичното начало на „кръстилката“ е поставено през декември 1912 г. с една статия в „Църковен вестник“, официоза на Българската православна църква, с автор свещеника Стефан Цанков. В нея духовникът призовава, че най-после е настъпил подходящият момент за „отвръщане на помаците от мюсюлманството“. „Пропуснат ли се тия времена сега – и да се дирят после, и изкуствено да се създават, те не могат се върнат“, твърди отецът. Като отзвук от статията е създаденият същия месец в Пазарджик Комитет за подпомагане на новопокръстените християни, в който влизат бивши и настоящи депутати, търговци, учители и бивши поборници.
Изложение
Комитетът изпраща изложение до председателя на Светия синод с копия до министър-председателя Иван Евстратиев Гешов и вътрешния министър Александър Людсканов. В изложението комитетските дейци призовават църквата да организира и проведе цялостно покръстване на българските помаци като много важна за българската държава задача. „Прочее, на работа, на работа Ваше високопреосвещенство“, апелират авторите на изложението.
За да мотивират Светия синод още повече, те дават и конкретна информация, че помаците от 7 села: Корница, Зърнево, Лъжница, Брезница, Добриница, Тешово и Търлис с общо над 700 къщи вече са приели християнството. А имали сведения и за голям брой покръстени и в Мехомия. Посочва се още, че началото на покръстването е поставено от двама свещеници от селата Обидим и Тешово. Оказва се обаче, че премиерът Гешов вече има информация за процеса на покръстване на помаците, който върви в Родопите още от есента на 1912 г. През ноември областният управител на Драма с шифрована телеграма съобщава, че войводата Христо Чернопеев с чета от 15 човека е заминал за покръстване на помашките села на север и северозапад от града. Още тук, от това първо съобщение за покръстване, става ясно колко доброволно ще е то, щом в него активно участие ще вземат македонските чети. И настъпилите по-късно събития напълно потвърждават това.
Момент от покръстването на помаците в Дьовлен (Девин)
Мисии
В началото на 1913 г. Светият синод на БПЦ решава да поеме нещата в своите ръце и да поеме официално ръководството на мисията по покръстването. На 17 януари 1913 г. той провежда заседание, на което е разгледана цялата организация около покръстването на българите мюсюлмани. Образувани са две духовни мисии: едната за Южна Тракия, а другата за Неврокопския регион. Начело на първата мисия е поставен Драговитийският епископ Йосиф, а на втората митрополит Теодосий. За обезпечаване на двете мисии откъм кадри е взето решение да се подберат по десетина свещеници от трите митрополии – Софийската, Пловдивската и Старозагорската, които да бъдат изпратени на терен. Като подборът на кадрите е оставен в ръцете на владиците от трите митрополии. Изключително важен е и въпросът със заплащането. На старците от Синода е ясно, че колкото и силна да е вярата, едва ли само тя би накарала свещениците да работят по покръстването без пари. Затова е взето решение за поддържането на мисиите да се отпуснат първоначално 20 хил. лв. от проповедническия фонд на Синода. Парите трябва да се използват както за заплати на свещениците, така и за уреждане на параклиси. Освен това на мисиите се дават безплатно и 500 връзки с кръщелни свидетелства, 100 антиминса, определено количество от светото миро и всички останали потреби за извършване на едно свето кръщене. За да бъдат още от самото начало членовете на мисиите мотивирани, е взето решение авансово да им бъдат изплатени определени суми: по 800 лв. на архиереите, по 600 лв. на свещениците и по 500 лв. на дяконите. Отпуснати са и по 3000 лв. на двете мисии за уреждане на параклиси по места. Освен това църковното дружество „Св. св. Кирил и Методий“ отпуска 20 хил. лв. за купуване на църковни одежди, утвар и богослужебни книги. Отделно от това през цялото време акцията е подпомагана финансово, но тайно и от българската държава.
Хвалби
„Кръстилката“ продължава през почти цялата 1913 г. В първите месеци съобщенията на свещениците на терен са изпълнени с ентусиазъм и хвалби за това как десетки помашки села вече са прегърнали християнството. Като при това се акцентира върху това, че почти всички сами, по собствена воля и напълно доброволно и без никаква принуда са сторили това. В действителност обаче нещата се оказват доста по-различни. Още в първите месеци на 1913 г. започват да постъпват сигнали за упражнено физическо насилие и тормоз над онези българи мюсюлмани, които не желаят да сменят вярата си. Съобщава се за запалени къщи, побоища, целуване на кръста под дулото на четническите пушки. На някои места македонистите подстригват косите и брадите на ходжите и ги карат да ядат свинско месо. Има сведения и за не един и два смъртни случаи на отказали да се покръстят помаци. Това, разбира се, не означава, че всички покръствания са се извършвали под заплаха и насилие. Имало е и случаи на българи мюсюлмани, които наистина по своя воля са сменяли исляма с християнството по различни причини. Като цяло обаче днес се приема, че „кръстилката“ като цяло е извършена със сила. А броят на покръстените за една година се определя на повече от 200 хил. души.
Съпротива
Ако в първите месеци цари еуфория, то от лятото и особено през есента на 1913 г. все повече зачестяват съобщенията за оказана активна или пасивна съпротива на помаците. Дори и онези, които уж доброволно са приели християнството, в един момент решават, че искат да се върнат отново към исляма. И това си има своите обективни причини. Те се коренят в ситуацията във войната. Когато българите започват да губят войната, помаците решават, че вече нямат интерес да стават християни. И предвид на това, че очакват земите им отново да бъдат върнати на Османската империя, за тях изобщо не е добре да останат християни, защото това би застрашило живота им. Така от един момент нататък нещата придобиват обрат. Доколко искрено е било доброволното покръщаване, става ясно от това, че след края на Балканската война по-голямата част от помаците отново се връщат към исляма. Така в крайна сметка „кръстилката“ завършва с крах. Тя обаче поставя началото на поредица от акции, насочени към покръстване на българите мюсюлмани през целия ХХ век. Чиято кулминация е Възродителният процес в средата и втората половина на века.
Това, което управляващите в България така и не успяват да разберат, е, че насила вяра не се променя. Или ако се промени, това е нетрайно явление. Някои биха опонирали, че по този начин са били „потурчени“ хиляди българи. Без да се влиза в подробности, може да се отбележи, че тази тема макар и доста експлоатирана, е доста погрешно интерпретирана в българската историография и има нужда от актуализация и осъвременяване в светлината на най-новите източници и документи.
Иван Георгиев
