Н а 10 май Българската православна църква (БПЦ) отбеляза 70-годишнината от възстановяването на нейния патриаршески статут. Борбата за това достойнство е дълга и изпълнена с перипетии, като започва още веднага след покръстването на държавата. В крайна сметка днес на база признатия й през 927 г. ранг прави БПЦ първата патриаршия след античните в Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим и най-старата народностна църква в Европа.
Традиции
Пет години след покръстването, на 4 март 870 г., България се сдобила с автокефална църква чрез извънредно съборно решение на източноправославните патриарси и папски представители на Константинополския събор от 869-870 г.. С това държавата ни окончателно се е приобщила към голямото семейство на християнските народи.
По времето на цар Симеон Велики (893-927) България достигнала върха на своята духовна и политическа мощ. Към 918-919 г. на църковно-народен събор в столицата Преслав официално била провъзгласена българската автокефалия, а предстоятелят архиепископ получил патриаршеска титла. Десет години по-късно, през октомври 927 г., бил сключен мирен договор между България и Византия, като били признати автокефалията и патриаршеското достойнство на Българската църква.
През 1018 г. византийският император Василий II Българоубиец превзел Охрид, последната крепост на Първата българска държава. Тук бил заварен и свален последният български патриарх Давид. С това била унищожена патриаршеската институция, като по-голямата част от епархиите й влезли в новоучредената Охридска българска архиепископия, а останалите преминали към Цариградската патриаршия.
През 1185-1187 г., след успешното въстание на Асеневци, в новата столица Търновград е учредена Търновската архиепископия. Тя обаче не е призната за автокефална поради упорития отказ на Константинополската патриаршия. Затова през 1204 г. цар Калоян сключва уния с папа Инокентий III. Но едва по времето на царуването на Иван Асен II (1218-1241) възникнали благоприятни предпоставки за възобновяването на патриаршията. През 1235 г. на свикания църковен събор в град Лампсак (дн. в Турция) със застъпничеството на Никейския патриарх и съгласието на останалите източни патриаршии е възстановен патриаршеският статут на Българската църква.
След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393 г.) свети патриарх Евтимий бил изгонен от хълма Царевец, където се намирала Патриаршията. По-късно го изпратили на заточение в Бачковския манастир, където починал на 4 април 1404 г. Около 1416 г. Търновската патриаршия вече била подчинена на Цариградската патриаршия. Така диоцезът на БПЦ преминал под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, Охридската архиепископия и Ипекската сръбска патриаршия.
Възраждане
След десетилетни упорити църковно-национални борби през XIX в. се стигнало до паметната дата 27 февруари 1870 г., когато със султански ферман българите били отделени в църковно отношение от Цариградската гръцка патриаршия. Последната обаче отказала да признае фермана и обявила Българската църква за схизматична. Начело на новооснованата Българска екзархия последователно стояли трима бележити йерарси: Антим I (1816-1888), Йосиф I (1840-1915) и Стефан I (1878-1957).
Църковен въпрос
След 1944 г. комунистическият режим само задълбочава кризата с българския църковен въпрос. Започва се политика на масово преследване на религията и нейните институции и отци. Но, от друга страна, у режима в София започва да зрее идеята да се превърне Българската църква в авторитетен инструмент за външнополитически цели съгласно указанията на Кремъл. За целта с помощта на Московската патриаршия през 1945 г. Вселенската патриаршия сваля схизмата от БПЦ. Това обаче си има цена и тя е отказът на родната църква от епархиите, останали вън от държавните граница – в Македония и в Беломорието.
С приемането на нова конституция през 1947 г. Църквата формално е отделена от държавата, но на практика е поставена под контрола й с приемането на Закона за изповеданията през 1949 г. Ръководството на комунистическата партия даже изработва един "нов, малък, демократичен устав" на БПЦ. След дълги спорове, на 3 януари 1951 г., Светият синод е принуден да приеме този устав и да избере Пловдивския митрополит Кирил за нов наместник-председател на Светия синод. Самият Кирил доста е изстрадал, след като е полежал в затвора по нареждане на комунистическия вожд Георги Димитров. Там е бил подложен на изтезания и унижения, а накрая му обръснали и брадата.
Политбюро
Следващата важна стъпка на правителството и Светия синод е възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската църква. Този ход също е натоварен с чисто политически цели. Доказателство за това е решението на политбюро на БКП от 10 септември 1948 г., което гласи следното: "Изхождайки от необходимостта да се засили общественият авторитет на Българската православна църква, което е необходимо от гледна точка на организиране борбата на православните църкви против Ватикана и неговата реакционна политика, ЦК дава съгласие българската Екзархия да бъде въведена в Патриаршия."
Ръката на Сталин
От канонична гледна точка обаче превръщането на този план в реалност не е лесна работа. Освен свикването на избирателен патриаршески църковно-народен събор, е необходимо одобряването на подобен акт от Цариградската вселенска патриаршия и от останалите православни църкви. Този въпрос е повдигнат още през февруари 1945 г. при вдигането на схизмата. Но тогава българската църковна делегация поема пред Вселенската църква в Цариград ангажимент да не пристъпва към възстановяване на Българската патриаршия, без да е получила предварителното съгласие от нея. В условията на Студената война обаче каноническите правила са пренебрегнати. Пробивът става възможен основно заради позицията на московския патриарх Алексий I, който не е нищо повече от пионка в ръцете на Сталин. След Втората световна война той си присвоява правата да дарява автокефалия (църковна независимост - б.р.) или да одобрява нови патриаршии в страните с „народна демокрация“.
Свидетелства
Така на 10 май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия. Но наред с радостта от този акт сред вярващите се утвърждава убеждението, че целите на постигнатото са чисто политически. Известният общественик и политик Стойчо Мошанов отбелязва в своя дневник: "Става ясно, че целите на възстановяването на Българската патриаршия през 1953 г. са били външнополитически."
На Третия църковно-народен събор не присъстват представители на Цариградската вселенска патриаршия. Тогавашният Вселенски патриарх Атинагорас отказва поканата на българския Свети синод да присъства като обикновен гост и подчертава, че подобен акт се явява нарушение на съществуващия канонически и църковен ред. В крайна сметка възстановяването на Българската патриаршия без благословията на Вселенския патриарх е едно от проявленията на Студената война и в областта на църковния живот. Цариградският патриарх Атинагорас отбелязва: "Решението на Третия църковно-народен събор в София да бъде избран за патриарх Кирил е било диктувано от властта като допълнителна стъпка по пътя на превръщане на Православната църква в инструмент на съветския империализъм."
През годините сред вярващи и клирици няма единомислие. Според едната позиция този акт, макар и обременен от контекста на своето време, съгласно принципа на „икономията“ (право да се нарушават каноните в името на оцеляването) е бил в полза на българската църква. Според мнозина обаче е било по-добре БПЦ да остане със статут на Екзархия, за да запази духовното си влияние в изгубените вече епархии в Македония и Беломорието. Вместо това църквата окончателно се поставя в подчинена позиция и в оръдие на Кремъл, чийто църковни кадри продължават и днес да служат едновременно на Бога, но и на руската имперска политика.
Цариград я признава едва през 1961 година
Още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православна църква. Техни представители участват на тържествената интронизация на българския патриарх Кирил. Тя се случва на 10 май 1953 г. в столичната катедрала „Св. Александър Невски“ само час след избора на Кирил за патриарх в синода.
През 1954 г. статутът му е признат и от Александрийската патриаршия, а през 1955 г. и от Сръбската православна църква. С посредничеството на Антиохийската и Московската патриаршия през 1961 г. и Вселенската църква най-сетне признава възобновената Българска патриаршия, като издава съответния „майчински томос“ (постановление на Вселенския патриарх, представляващ даване на автокефалия или патриаршески статут на отделна православна църква).
Изборът на Кирил е бил предрешен
Третият църковно-народен събор е открит на 8 май в София. Той приема с някои незначителни промени устава на БПЦ. На 10 май съборът продължава дейността си като патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от устава Св. синод още на 27 април 1953 г. определя с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрява. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. Самите резултати ясно показват, че съборът е изцяло под контрола на БКП, чийто фаворит е митрополит Кирил. В деня на избора от 107 избиратели 104 дават своя глас за него. Видинският митрополит Неофит получава 1 глас (най вероятно неговият собствен), а две бюлетини са обявени за недействителни.
Константин Събчев
