Т ази година Неделя Сиропустна, или Сирни Заговезни, се пада на 26 февруари. С нея започва подготовката за Великденския пост, който начева от другия ден (понеделник).
Канонът
На Сирни Заговезни църквата призовава вярващите да пречистят душите си, молейки и давайки прошка. И като първа крачка към Великия пост да направят всичко възможно да се помирят с всички, за да изпълнят с мир и любов сърцата си и така да се подготвят за посрещането на Възкръсналия Христос. Сутринта в храмовете по време на литургията се чете Евангелието с част от Нагорната проповед: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Мат., 6:14), и се напомня за първородния грях на Адам и Ева. По време на вечернята се пеят великопостните тропари. После се извършва специален чин на прошката. Изнасят се и полагат на аналоя напрестолния кръст и иконите на Спасителя и Света Богородица. Настоятелят на храма се покланя пред тях и ги целува, после се обръща с молба за прошка от събратята му клирици и от събралите се вярващи. Всички свещенослужители и миряни се покланят пред кръста и иконите и взаимно искат прошка едни други. Така те следват предупреждението на Иисус Христос: "Ако не простите на човеците прегрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви."
Помирение
Успоредно с това у народа са се установили много обичаи, спазвани векове наред. Още сутринта на Сирни Заговезни (може да се прави и всеки ден от сирната седмица) младите тръгват на гости у кумовете и своите по-възрастни родственици - родители, братя, сестри и побратими. Целуват им ръка и искат от тях прошка. “Прощавай!” казват младите. “Господ да прощава, простен да си!”, благославят възрастните. Така, когато седнат на трапезата да заговяват, те ще са се помирили и опростили със своите близки.
Трапеза
След размяната на обичайните реплики се сяда на обща трапеза. На нея вече не бива да присъства месото, тъй като този продукт според християнския канон става греховен от Месни Заговезни до Великден. За трапезата на Сирни Заговезни задължителни са баница със сирене, варени яйца, варено жито, халва с ядки. Извършва се обичаят хамкане. На червен конец се завързва и се спуска от тавана парче бяла халва или варено яйце. Най-възрастният мъж завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитва да хване халвата или яйцето с уста. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година.
Тази седмица се счита още като последната подготвителна за строгия Великденски пост. В нея всички хора се веселят на воля и ядат до насита, като храната се състои от мляко, млечни храни, яйца, масло и риба. В тези дни са се установили и различни ритуали и игри.
Пречистване
В Библията огънят е символ на Божията святост и Божия силен гняв към всеки грях. В православието Светото причастие се сравнява с огъня на Бога, изгарящ недостойните и пречистващ достойните. Символ е на Светия Дух и изразява неговата укрепваща и пречистваща роля, особено по отношение на човешкото съзнание. Затова съществен момент в сирнишката обредност е паленето и прескачането на големи огньове от страна на ергените и поотрасналите момчета на селския мегдан.
Оратници
Самият обичай се нарича олелия или поклади. В миналото съчките и по-големите дървесни късове за обредния огън започвали да се събират още след посрещането на Васильовден. Ергените в селото дни наред трупали сухи пръчки, стебла от хвойна и клони от бор. Използвали леснозапалими материали, с които намазвали плетени кошери, специално подготвени факли и т.н. Децата въртели запалени факли, наречени “оратници” – така гонели злото и зимата.
Прескачането на огъня се прави на много места и днес за здраве и предпазване от змии – който мине с краката си над огъня, става неуязвим за ухапванията на опасните влечуги или вируси. Поверието гласи, че който прескочи огъня, без да се опърли, ще отърве дома си от всякаква нежелана напаст. Затова всяка фамилия предварително избира най-пъргавия член на домакинството и го изпраща с поръчение да скочи най-високо над пламъците. Традицията повелява най-възрастният в дома мъж да запали факла от домашното огнище и да я занесе горяща до кладата. Там той трябва да прехвърли нейните пламъци над главата си, а след това да я хвърли на големия купол с дърва, за да лумне общият огън. Този ритуал символизира желанието на хората да оставят грижите и бедите от зимата зад гърба си и да посрещнат наближаващата пролет с надежда и настроение.
Корени
Обичаят да се прескача огъня, не е познат у източните и западните славяни. Което също потвърждава тезата, че той има корени от античността. Според историците това е древен тракийски обичай, изпълняван само на новолуние.
За свързаните с него огнени ритуали научаваме от църковни документи от VІІ век, които ги забраняват. Църковният събор през 680 г. изрично нарежда: „...да се изостави паленето на огньовете пред собствени работилници и пред домовете на новолуние, както и да прескачат огньовете по някакъв стар обичай. И ако това се прави от духовник, да се лишава от сан, а ако е лаик, да се отлъчва.”
Въпреки тази забрана празникът се запазил до наши дни и в България.
Купни
Особено популярен е обичаят в Родопите, в Югозападна България, както и в някои селища около Стара планина и Средна гора и в Лудогорието. По тези места се палят големи огньове по височините около селището. Младежите се съревновават по махали да направят по-големи купни, като трупат дървата около висок кол. Вечерта запалват купните, които в различните български краища се наричат сирници, олелии, оратници, гаганици, урбалки.
Друг обичай, свързан с огъня на Заговезни е „ората копата“.Той е запазен най-вече в Южна България. Името идва от глагола оратя, който значи говоря. Още преди Заговезни ергените си правят стрели от див дрян или от пръчките, с които се плетат кошници, дълги 15-20 см. Тези стрели имат връх, а на задния край са с перки, направени от пера. Момците предварително се упражняват да ги хвърлят на голямо разстояние с помощта на импровизиран лък от жилава пръчка. На някои места стрелите се наричат чилки, а хвърлянето им – чилкане, на други места ги наричат бутурници. Някъде стрелите са много по-дълги и се правят от сърцевината на бор.
Когато на Сирни Заговезни запалят оратника, всеки ерген се опитва да изхвърли запалената си от този огън стрела в двора на момичето, което харесва. Хвърлянето е придружено с еротични наричания, произнасяни от момъка, по отношение на девойката. Например: „Ората, копата, дай ми чичо момата, да я водя из дол в дол, да й сека бела хурка, да ми дава...“ От летенето на стрелата и долитането й до целта се правят гадания за любовта, свързани с традицията за гадаене по огън.
Самата стрела е символ на половото влечение на младежа към момичето.
Обезопасяване
Интересно е, че тогавашната патриархална общност не е отправяла никакви упреци към младежите за подобни дръзки волнодумства. Обичаят обаче е изправял на нокти стопаните, които имали мома за женене. Те трескаво са разчиствали дворовете от запалителни материали или, ако не могат да ги внесат вкъщи, ги покривали с мокри черги, за да се избегнат пожари. Момите събирали хвърлените в двора стрели и на другия ден се хвалели помежду си с броя им.
Хоро
До сутринта момците прескачат огъня и играят около него. Жените пък вземат главни от сирнишкия огън, които отнасят вкъщи, за да няма въшки и бълхи.
Докато вечерните сирнишки огньове горят по височините и осветяват с пламъците си селото, всички излизат на мегдана да изиграят последното смесено хоро. То е буйно и скокливо, за да пораснат високи посевите. По време на Великите пости - до Великден, не се играят други хора.
Изпълнява се обичая Зора
През цялата Сирна седмица в Югоизточна България младите изпълняват пролетен обичай, известен като Гора или Зора. Рано сутринта моми и ергени, придружени често от възрастни, отиват на поляна или кръстопът. Обърнати на изток към изгряващото слънце, те пеят специални обредни песни, в които възпяват пробуждането на природата от зимен сън, разлистването на гората и началото на новата стопанска година.
Древните кукери спасили Зевс
В седмицата преди Сирни Заговезни в Тракия обикалят кукерски дружини. Маскирани мъже, облечени с кожи и накичени със звънци, обикалят по домовете и благославят за здраве и плодородие. Групата има водач, наричан „хаджия“. Задължителни персонажи са кукерска булка, баба - мъж, облечен в парцаливи женски дрехи и с парцалено бебе в ръце. Обичаят символизира заминаването на зимата и възвръщането на новия живот с настъпването на топлите дни и също е един от най-древните по нашите земи. На този ден са празнували бога на виното и веселието Дионис. Маскираните се наричали сатири и силени, които са първообраз на днешните кукери. Сатирите се изобразяват като брадати мъже с дълги животински уши и кози крака. Звънът и шумът, които създават кукерите, също имат антични корени. Той наподобява удрянето на щитовете и мечовете на критските „курети“. Това са пазителите на малкия Зевс, бащата на бог Дионис. Куретите танцуват танци, с които е трябвало да заглушат плача на новородения Зевс и да отклонят вниманието на баща му Кронос, който съгласно митологията изяждал децата си.
