З а родолюбеца Иван Тодоров-Капетан се знае, че е родом от Търново (около 1837 или 1838 г.) и че родителите му са се преселили в Румъния. През 1862 г. той участва в Първа българска легия, където получава прозвището Капетан.
За това научаваме от стихотворението (80 стиха) „Спомян за Ювана Теодорова Капитанин“, поместено във в. „Народност“ от 3 ноември 1867 г. Възторжената му любов към българщината е подчертана: За отечеството си всегда бълнува, да умре в Балкана славно искаше…
След разпускане на легията Иван заминава за Румъния. Установява се в Букурещ, но често ходи и в Браила. Как живее и с какво се занимава, не се знае. През пролетта на 1866 г. става член на Тайния централен български революционен комитет, но по същото време с изненада го виждаме в друга светлина. Храбрият хъш от Белград се изявява като деен и талантлив актьор.
Трупа
В Браила се включва в трупата на Добри Войников. Пандели Кисимов описва артистичната дарба на хъша така: Как хубаво знаеше (Иван Тодоров) да се приструва на Стоян Войвода, на Светослав, на старите наши юнаци и като тях да хортува… Играл беше в театрото в Букурещ на представлението „Стоян Войвода“ и на „Райна Княгиня“. Знаеше наизуст сичките сцени и приятно му беше да ги повтаря пред другите, които не са ги знаели, за да ги възпалва. Този способ употребляваше и в Балкана с простите селяни, за да възбужда в тях за „свобода или смърт“. Способът му имаше сякога успех.
През пролетта на 1867 г. Панайот Хитов сбира чета. Под зеления байрак, развят от Васил Левски, се нарежда и Иван Тодоров-Капетан.
Енергия
Преди да поемат към Балкана, Иван и Ганито – Гани Края от Шумен, посещават ателието на известния букурещки фотограф Карол Сатмари и си правят обща снимка, която достига до нас. Вгледайте с в тази знаменателна фотография. Каква младежка сила, енергия, дързост и безгранична вяра в бъдещето струи от портретите на юначните и напети левенти.
Но животът ни се направлява от невидима могъща сила, наречена съдба. Тя пожелава фотографическите образи да се слеят в едно чрез смъртта и отново да са заедно в отвъдното.
Четата преминава Дунав през нощта на 28 срещу 29 април 1867 г. под Тутракан. По пътя към Балкана между Хитов и подвойводата Желю Чернев настъпва разрив, но причините така и не са изяснени. На 21 юни 1867 г. четата се разделя. Хитов с част от момчетата потегля към Сърбия, а Желю с останалите се установява в Сливенската планина. Гани Края, който на 8 май 1867 г. се загубил в тъмнината, когато четата преминавала край Осман пазар (Омуртаг), през следващия ден я догонил и се присъединил към Желю.
На 15 юли групата на Хитов навлиза в Тетевенския Балкан и върви все край брега на река Вит. През нощта на 16 юли Иван Тодоров се подхлъзнал по намокрената трева и паднал във водата. Подгизналите дрехи го хващат в студена прегръдка и той тежко се простудява. Четата преспива в една ливада при устието на Вит. Тялото на Иван изтръпва, губи сили, ляга и повече не се вдига.
Иван осъзнава, че е в тежест на другарите си и ги моли: Братя, убийте ме!… Иска още после да му отрежат главата, за да не я разнасят башибозуците, побита на върлина из селските мегдани.
Призив
Този дълбоко драматичен и самопожертвувателен призив е описан и в споменатото стихотворение:
… Там се познал, че ще умре. Към дружината глава обърна. Не ми е жално нищо друго, освен че не умирам на поле бойно. Пак ще ви моля да ми простите, че не умирам ранен в гърдите... Хитов пише: „Иван захвана да вика от сърце и да бълва. Останахме на едно място цели два дена, дано го излечим, но това не беше възможно. Иван искаше непрестанно вода да пие. Най-напред ние му давахме по малко, но като видяхме, че от него няма вече живот, то му дадохме воля да прави каквото иска. Трябваше да го оставим жив или да го убием. Иван ни молеше да не го оставяме жив да се мъчи и ние бяхме принудени да изпълним желанието му.
Четническият закон отрежда това да стори байрактарят (Васил Левски), но този мъчителен обред е изпълнен от Кольо Турчина (Никола Петров, родом от с. Турия, Казанлъшко). Левски измил главата и я заровил под един бук. След време Хитов разказва на Пандели Кисимов как е протекло това юнашко погребение: Поп нямахме, за да го опейми, нито черковен обряд да му сторим, то с всичко това мене ми се чини, че той е първий юнак, когото погребахме в отечеството си с военни почести, както се пада. Далеч от света осветихме Балкана с един гроб. Три пъти момчетата изпразниха пушките си над гроба му и три пътя екна планината и занесе към облаците гърмежът с вика им „Да живее свободата“.
Дневник
От дневника на писаря на четата Иван Кършовски научаваме, че Иван Тодоров-Капетан е закопан в местността Братаница, близо до пътеката, която води от Тетевен за към Златарица – ...мястото бе най-добро и най-красиво, окитено със зелен здравец, с хиляди извори бистра и минерална вода.
Левски също отбелязва в джобното си тефтерче драматичната кончина на първия български революционер артист: Успокои са Капитан Иван от Търново, между Братаница и Ортаконак, в Коджа Юрт между Тетевен и Златарица, на 1867.
Отбелязахме, че Гани Края останал с Желю, суров и чепат човек, страшен в гнева си. Четицата му цяло лято се въртяла из Сливенския Балкан и доста зулуми сторила. Желю започнал да граби пари и от хора, от които не трябвало да взема. Пък и попийвал повече. Гани се възпротивил на войводската разпуснатост и му казал право в очите: „Бате Желю, аз не одобрявам това, което вършим… Ние още повече зло правим на народа, като дразним турците и бягаме след това в Румъния да си спасяваме кожата, а народът става беззащитен за по-големи страдания“.
Гняв
Докачил се Желю и гръмнал право в сърцето дребничкия приятел на Иван Капетан. Още един юнак загинал нелепо. От цялата чета на Хитов, с която той преминал Дунава, загинали само Иван и Гани.
Скочили останалите четници. Тодор Харбов заплюл в лицето Желю, но той само сумтял, защото гневът на хайдутите бил страшен. Харбов погребал Гани. Раздал вещите му на останалите момчета, а за себе си запазил само фотографията, запечатала завинаги образите на двамата юнаци. Неколцина останали верни на Желю, останалите поели след Харбов.
Боян Драганов
