Всичко, което преживях по-късно, вече ми се беше случило в Русчук (бел.ред. - едно от старите имена на Русе). Думите са на лауреата на нобеловата награда за литература за 1981 г. Елиас Канети. Макар да изкарва едва шест години от живота си в крайдунавския град, спомените от детството му там маркират възприятията и до известна степен и творчеството на немскоезичния писател и драматург с британско гражданство. Канети, превърнал се в последствие в типичен гражданин на света, е роден в Русе през 1905 г. и живее там до 1911 г., Факт, който ни нарежда, при това с пълно право, в списъка на оспорващите си „правата“ над Канети държави заедно с Великобритания, Австрия и Швейцария, където драматургът умира 23 години след като получава най-престижната награда за литература в света. 
От понеделник започва официалната седмица на Нобелите, приключваща по традиция на 10 декември – с бляскавата церемония по връчване на призовете на тазгодишните лауреати. За всичките 116 години история на Нобеловите награди следите на България в тях уви са бледи и малки, но все пак не се изчерпват само с Канети, който впрочем грабва Нобела дори преди великия Габриел Гарсия Маркес (колумбийският магьосник, омайващ с магическия реализъм на творбите и героите си, взема наградата следващата година – 1982 г.). В архивите на призовете фигурират имената на още петима бележити българи, номинирани през годините в две от петте категории, в които се раздават наградите. В категорията „литература“ на няколко пъти са се борили четирима от тях – поетът и създател на литературния кръг „Мисъл“ Пенчо Славейков, патриархът на българската литература Иван Вазов, драматургът Иван Грозев и
поетесата Елисавета Багряна, а в битката за приза за мир е бил и министърът на правосъдието във втория кабинет на Александър Малинов и два пъти премиер на България - Андрей Ляпчев (той губи надпреварата от цяла организация – през 2010 г., когато е номиниран, призът е грабнат от Постоянното международно бюро за мир). И макар номинациите им да не се увенчават с престижната награда, самото им присъствие в списъка е чест и за Нобелите, и за нас. 
Походът ни към заветните награди за литература стартира с Пенчо Славейков
Авторът на „Кървава песен“ е номиниран за приза за литература през 1912 г. от шведския академик, сътрудник на Нобеловия комитет и преводач на творчеството на Славейков - Алфред Йенсен. Във времената, в които получава престижната номинация обаче Славейков вече е с влошено здраве и малко след внасянето на кандидатурата му умира в къща над езерото Комо в Италия, където се установява в доброволно изгнаничество – разочарован от политическата ситуация в България. Заради преждевременната му смърт предложението на Йенсен остава неразгледано, а наградата за литература въпросната година отива при немския писател и драматург Герхард Хауптман.
Номинацията на Славейков остава и
единствената българска кандидатура, издигната от сътрудник на Нобеловия комитет.
5 години по-късно граждански комитет начело с политика, писател и професор по история на литературата Иван Шишманов внася за разглеждане името на Иван Вазов. 
Уви, Вазов губи битката за заветния приза от двама датчани, които си споделят наградата през 1917 г., става ясно от архивите на официалния сайт на Нобеловите награди. Следва цяло десетилетие на затишие, за да се стигне до 1928 г., когато е номиниран поетът, драматург и учител по литература в гимназията на Йордан Йовков – Иван Грозев. Грозев впрочем се записва в историята на Нобелите с две кандидатури в две поредни години – 1928 и 1929. Предложението да стане лауреат на наградата за литература идва от академика член на БАН и на Украинската академия на науките Михаил Арнаудов, но първата година призът е грабнат от една от първите жени лауреатки на Нобеловата награда за литература – норвежката Сигрид Унсет, а втората – от автора на „Вълшебната планина“ и „Буденброкови“ Томас Ман. Последният български кандидат за приза за литература преди Елиас Канети да грабне наградата е Елисавета Багряна.
Една от най-обичаните родни поетеси е номинирана за Нобел три пъти
от езиковеда Стефан Младенов – през 1943, 1944 и 1945 г. 1943 г. обаче е последната от период от 5 години, съвпадащ с Втората световна война, в който награди изобщо не са присъждани заради кървавото разделение на Европа и света като цяло. Призът за 1944 г. - първата, в който традицията по връчването им е върната, е грабнат от датския писател Йоханес Йенсен, а надпреварата през 1945 г. е спечелена от чилийската поетеса и общественичка Габриела Мистрал.
Втората световна война впрочем далеч не е единственият път, в който наградите са повлияни от геополитиката. Световните процеси и конюнктура не един и два пъти присъстват като задкулисен играч в процеса по номиниране и избор на лауреатите, като се стига и до
абсурдни ситуации като например предложението Хитлер да вземе приза за мир през 1939 г. Тук е моментът да се отбележи, че в завещанието на Нобел изрично се казва, че наградата за мир трябва да се присъжда на хора, които имат „най-голям принос за сплотяване на народите, унищожаване на робството, намаляване числеността на съществуващите армии и съдействие за мирни договорености“.
Кандидатурата на фюрера е внесена броени месеци преди да нахлуе в Полша,
а предложението идва от иначе известен с антифашистките си изявления член на шведския парламент Ерик Бранд. Бранд оттегля номинацията само ден след като я внася, като се оправдава, че никога не е считал, че ще бъде взета на сериозно. И ако си мислите, че това е единственият абсурд в историите на наградите, то помислете пак. Сталин е бил номиниран два пъти за мир – през 1945 и 1948 г. Първия – от бившия външен министър на Норвегия и член на Нобеловия комитет Халвдан Кот, а втория – от професора в Карловия университет, Чехия Владислав Регер.
Геополитиката и парадоксите впрочем съпътстват и самото зараждане на наградите. Създадени със завещанието на изобретателя на динамита Алфред Нобел (завещание съсипало мечтите на наследниците му за безмерно имане, оставяйки по-голямата част от имуществото му именно за учредяването на фондацията, отговаряща за наградите), написано през 1895 г. - две години преди да почине, историческата клюка твърди, че в първоначалния си вариант категориите са били 6. Освен награди за мир, литература, физика, химия и медицина, е трябвало да има и приз за постижения в математиката, но кулоарните слухове са, че той е отпаднал заради интимно залитане на нежната половина на Нобел по почитател на именно тази точна наука. Архивите мълчат дали това е инсинуация или факт, но безспорна истина е, че наградите се раздават от два комитета в две страни – Швеция и Норвегия именно по политически причини. В завещанието си изобретателят на динамита изрично иска лауреатът на приза за мир да се избира от Норвегия, тъй като Нобел е бил основен радетел на съюза, в който двете страни са били от 1814 г. до 1905 г. Другите четири награди указва да се дават от Кралската шведска академия на науките – за физика и химия, Кралския Каролински институт в Стокхолм – за медицина, и Шведската академия в Стокхолм – за литература. В завещанието обаче няма изрично указание къде точно трябва да бъде учредена и да се управлява фондацията, която ще управлява имуществото на Нобел след смъртта му и съответно ще предоставя паричното изражение на наградите. Така възниква спор между две от четирите държави, където е работил - Швеция и Франция, в която минава по-голямата част от съзнателния му живот. Спор за десетки милиони, решен по необичаен начин – изпълнителят на завещанието намира текст в тогавашните френски нормативни актове, определящ за родина мястото, където са оседлани конете на съответното лице. Оказва се, че конете на Нобел – иначе руски, са оседлани в Швеция. Така от 1901 г., когато са раздадени първите награди, и досега фондацията, управляваща наследството на изобретателя на динамита, е със седалище в Швеция. Самите награди обаче далеч не са с еднаква стойност всяка година, както се твърди в публичното пространство. Тъй като парите идват от инвестиции в ценни книжа и по-конкретно от печалбата от въпросните книжа, то в различните години наградният фонд е различен, а когато лауреатите са повече от един в дадена категория, те си поделят сумата. При това – не на равни части, а според приноса на всеки от тях за съответното изобретение.
От 1968 г. все пак се връчва и шеста награда – но не по математика, а за икономика. Учредена е от Шведската банка – най-старата централна банка в света (до голяма степен под влиянието на Европейския съюз), в деня на нейната 300-годишнина и тъй като не фигурира в завещанието на Нобел, е със собствен медал, а пълното й наименование е „Награда за икономически науки на Шведската банка в памет на Алфред Нобел“.
Големите шест за 2016 г.
Трима учени - Дейвид Тълес, Ф. Дънкан Халдейн и Дж. Майкъл Костерлиц, си разделиха през 2016 г. Нобела за физика, а именно за техните теоретични открития в областта на топологичните преходи и състояния на материята. Според техните анализи материята може да приема различни състояния. Тримата са ползвали напреднали математически методи, за да изучат необичайни състояния на материята – като свръхпроводимост, свръхфлуидност или тънък магнитен филм.
Нобеловата награда за химия т. г. беше за разработването и синтеза на молекулярни машини и отиде при французина Жан-Пиер Соваж, шотландецат Фрейзър Стодарт и холандеца Бернар Феринха. Те разработват молекули с контролируеми движения, които могат да изпълняват задача, когато им бъде подадена енергия. Молекулярните машини могат да бъдат използвани за разработването на нови материали, сензори и системи за складиране на енергия.
Японецът Йошинори Осуми взе приза за физиология или медицина за откриване на механизмите на автофагия (от гр. самоизяждане) - процес за разграждане и рециклиране на клетъчни компоненти. Автофагията е от първостепенна важност за изследване на обновяването на клетките и реакцията на организма на глад и инфекции."Мутациите на гените на автофагията могат да провокират болести и процесът на автофагия участва в много заболявания, като рака и неврологичните болести", подчерта Нобеловият комитет.
Най-очаквано е присъждането на две награди – за литература и за мир. Тази година литературната отиде за първи път при музикант - 75-годишния Боб Дилън, който бе определен като автор на нов поетичен изказ в богатата американска песенна традиция. Рядко се случва, но обявяването на името му беше посрещнато с голям възторг от присъстващите в залата.
Тазгодишният лауреат на Нобеловата награда за мир стана колумбийският президент Хуан Мануел Сантос за непоколебимите му усилия за прекратяване над 50-годишната гражданска война в Колумбия. Сантос изигра водеща роля за сключването на споразумението за мир с марксистките бунтовници от Колумбийските революционни въоръжени сили (ФАРК).
Развиването на теорията на договорните отношения донесе и последния Нобел за 2016 г. - за икономика, на британеца Оливър Харт от Харвардския университет и на финландеца Бренгт Холмстрьом от Масачузетски технологичен институт (МИТ).
Монитор
