У битият в първите седмици на Гражданската война в Испания Федерико Гарсия Лорка е поет и драматург, известен в целия свят. Той е разстрелян, преди да навърши 40 години, в първите седмици на Гражданската война в Испания (1936-1939). Без да очаква какво ще се случи, в деня преди да бъде убит от десните превратаджии в родната Гранада, той планира как да замине за Мексико, за да постави там току-що завършената си пиеса „Къщата на Бернарда Алба“, станала най-прочутото му произведение по-късно.
Лаура Гарсия Лорка
Федерико няма преки наследници. Доня Лаура Гарсия Лорка е негова племенница. Кръстена на майка си, тя е най-малката от три сестри в семейството на Франсиско Гарсия Лорка, по-малкия брат на Федерико. И трите момичета се раждат в изгнание в Ню Йорк. Семейната им сага е вплетена в историята на убития поет и се прелива в настоящето, в което Лаура Гарсия Лорка ръководи фондация и отговаря за цялото наследство на чичо си.
Изгнание
Франсиско Гарсия Лорка (1902-1976) също е поет, част от „Поколението 27“. Той е дипломат и литературен историк – две роли, които на практика спасяват него и бъдещото му семейство от съдбата на Федерико.
По стечение на обстоятелствата началото на Гражданската война сварва Франсиско като консул на Републиката в Египет и Тунис. След това е дипломат в Белгия и при него успява да избяга сестра му Исабел. От Белгия емигрират в САЩ, където благодарение на научната си работа Франсиско става авторитетен преподавател и така изкарва прехраната си.
Франсиско успява да изтегли от франкистка Испания майка си доня Висента. В Ню Йорк той се влюбва в дъщерята на друг влиятелен политик от републиканска Испания – Фернандо де лос Риос.
Той се жени за Лаура през 1942 г. Най-малката от трите им дъщери носи името на майка си и именно тя е днешната Лаура Гарсия Лорка, с която „Телеграф“ разговаря.
Семейството се връща у дома през 1967 г., много преди смъртта на Франко, защото Франсиско иска да умре в родината си.
Федерико Гарсия Лорка
У нас
Доня Лаура бе в София за тридневни събития, посветени на театралната работа на трагично загиналия творец. Организатори бяха Институт „Сервантес“ и Народният театър. Понастоящем доня Лаура живее в Гранада, където е директор на музея на поета – това е семейният дом „Ла Уерта де Сан Висенте“. Доня Лаура е и председателка на Фондацията „Гарсия Лорка“, който изгражда центъра „Федерико Гарсия Лорка“, събрал цялото наследство на твореца. То оцелява благодарение на приятели, които изнасят всичко, което могат, от семейната къща в Гранада и от апартаментите на фамилията в Мадрид, като го скриват от очите на диктатурата.
Костите му остават с всички останали, това е символно
Лаура с директора на Институт "Сервантес" у нас Хуан Карлос Видал в Народния театър.
- Доня Лаура, разкажете ни за детството ви в Америка, как семейството ви се приспособи към емигрантския живот.
- В Ню Йорк живеехме в един и същ апартамент четири поколения – прабаба ми и прадядо ми по майчина линия, баба ми, родителите ми и аз със сестрите ми. Спомените ни бяха свързани със силна болка от отсъствието на родината – тези три поколения не живееха там, където трябва. На място, където никога не са мислили, че ще попаднат. И ние със сестрите ми, четвъртото поколение, родени в Америка, всички двуезични. У дома имаше щастливи и весели моменти, но много често се възцаряваше мъка и тъга заради разочарованието от диктатурата в Испания. Първоначално се е мислело, че това ще трае кратко, че Франко ще се задържи много по-малко на власт, отколкото се случи. У нас в САЩ по някакъв начин бе продължен онзи живот, който не можеше да се случи в Испания - без цензура, със свобода. Родителите ми преподаваха в Колумбийския университет. Бяха много уважавани. А много семейства не успяха да емигрират и живееха в Испания, съобразявайки се с диктатурата.
Баща ми имаше две възможности – или да се пенсионира в САЩ и да остане там, или да се върне у дома. Например баба ми по майчина линия бе много против завръщането ни във франкистка Испания. През 1967 г., макар някои неща да бяха поомекнали, диктатурата си оставаше много силна. В крайна сметка решиха да се върнат. Майка ми продължи да преподава в американски университети, където имаше програми за външни специалисти, баща ми реши да прекъсне академичната си дейност.
Беше много трудно за тях. Испания, която бяха оставили през 30-те, която бяха искали да построят – по-модерна, с повече свободи, култура, бе разрушена. Приятелите, които бяха принудени да останат там, бяха преживели друг тип емиграция - вътре в себе си. Беше много сложно и тъжно. Родителите ми се завърнаха като американски граждани и останаха такива.
Сестрите ми останаха в Ню Йорк, а аз се прибрах с майка ми и баща ми, тогава бях на 13 години. И на мен не ми беше лесно. Оставих приятелите си, чувствах се странно в много отношения, макар че учех във възможно най-либералното училище по онова време в Испания, за мен това бе друг свят. Не по-добър.
- Бихте ли коментирали Закона за историческата памет, който разпореди откриване и идентификация на безименните жертви на диктатурата? Знаем, че останките на Федерико Гарсия Лорка така и не са намерени.
- За нас е много важно, че хората могат да намерят и погребат останките на своите близки. Така трябва да бъде в една демокрация. Позицията ни по отношение на останките на нашия чичо също е ясна. Не се знае къде точно се намират те, знае се приблизително. Те са заедно с костите на над 1000 души. Останките му са смесени с тези на други жертви. Смятаме, че в символичен смисъл това е много по-силно, защото всичките те са жертви на диктатурата по един и същи начин. Гарсия Лорка не бива да бъде изтъкван, отделян от тях. Неговото име е споменато заедно с останалите, по азбучен ред. Фактът, че костите му продължават да са там, е гаранция, че на този масов гроб ще се помнят всички загинали. И там Лорка е един от многото. Достатъчно е, че е помнен и почитан навсякъде по света с творчеството си.
Михайлина Димитрова
