- Проф. Методиев, кога очертавате началото на историческия момент, в който живеем, и може ли да го сравним с минал такъв от най-новата ни история?
- Това е съвсем коректно търсене на хронологията на тези 145 години от 1879-а насам, когато възниква модерната държава на българите Княжество България. Ние горе-долу имаме някаква представа за княжеството, за царството, за Народната република и за републиката. Тоест едно от най-лесните деления на времето е, че ние сме попадали фактически в четири държавни състояния. От тях едното – Народната република, познаваме като тоталитарната държава на българите и фактически днес сме в една фаза на българската република, вече демократична, за която някак си даже не се замисляме какво е. Ако направите голяма анкета с въпроси: Имате ли нужда от република? Защо република, а не монархия?... отговорите ще бъдат доста повърхностни. Хората така или иначе не са минали през някакво обществено желание и движение да станат републиканци. Те са били насилени като Народна република и след това махнаха „народна“, за да не бъде комунистическа и ще бъде демократична.
Много е важно да се каже, че 1989 година е голям делител за целия свят с падането на Берлинската стена. След това вътре в Източна Европа динамиките бяха различни и ние, българите, преживяхме може би по-бавно начало. Забавихме се в първите години до 1997 година, защото на два пъти държавата ни фалира и едва след това влязохме в някакъв ритъм, в който централноевропейските държави влязоха по-бързо. Това много лесно се потвърждава от това кой кога е станал член на Европейския съюз (ЕС). Защото приемането беше вследствие на изпълнението на определени критерии. Ние и румънците ги изпълнихме по-късно, след нас бяха хърватите. Така или иначе това е друг възможен делител. Освен това живеем във време на бурни технологични промени и в това отношение големият делител е една година, която сама по себе си не свързваме с нещо особено в обществено-политическия живот. Става дума за 2004 година, когато в българската територия се появи най-бързият интернет, с който се хвалим и до ден днешен сред страните членки на ЕС. Тази бързина сама по себе си не е ценност, ценността се оказа това, че българските млади хора могат много бързо да се информират. Днес вече всеки знае, че това освен ценност носи със себе си и негативи, защото това повърхностно знание е малко.
- Може ли да гледаме и на пандемията от COVID-19 като на някакъв делител от историческа гледна точка, имайки предвид и процесите в световен план, които се отприщиха след нея?
- Това може да се свърже и с гледната точка на делението на поколения. В света вече се появиха поколенията Z и т.н. - и те се наредиха на малки отрязъци от по 10 години. Докато например аз, който съм от родените преди 1960 година, съм от едно поколение с хората, родени в края на световната война. След това между 1960 и 1980 като че ли сте друго, след това след 1980-а някак си започна да става по-малък периодът до 1990-1995, след това станаха до 2005 и след това вървят на съвсем малки отрязъци. Тази динамика подчертава демографското състояние на обществата. Говорим главно за тези, които наричат „златен милиард“. Тоест обществата и държавите, които имат висок стандарт на живот. България е вътре, защото за другите 7 милиарда от жителите на планетата животът е коренно различен. При тях има истински глад, истинска беднотия и прочие. Не са просто политикански заявки, а живот в немотия на нещастни хора. Та от тази гледна точка голяма роля изигра и пандемията, защото съвременните хора за първи път се срещнаха с такова явление. Последната такава голяма пандемия е била 1918-1920 година. Усетена е в България и мога да ви кажа числа, за да се ориентирате. Тогава са починали над 80 000 души, а при сегашната пандемия, мисля, че 35 или 37 хиляди. Медицината е успяла да развие много по-големи умения за помагане на хората. Тогава раждаемостта наистина е била много голяма, но и смъртността при децата също. Това, че в едно семейство са се родили 7 деца, не значи, че са отгледали седем. Отглеждали са по три или четири.
- И през 2024 година ли се отнасяме толкова болезнено към темата „Македония“, както преди 10, 20, 30... 100 години?
- Имам много голяма тъга с тия хора в Скопие. От една страна съм свързан с този край. Дядо ми по майчина линия е роден в Тетово. Те са бежанци след Илинденското въстание. Прадядо ми ги е вдигнал с каруците, били са хлебари и е карал през целия полуостров, за да отиде чак в Силистра. На мен темата ми е близка през семеен разказ и исторически. Баща ми, светла му памет, беше историчен човек и историк също. Бил съм в Скопие като архивист, като част от първата делегация на архивите. След това ходих и в политическо качество два пъти. В някаква степен обичам тия хора. Обаче те са в такъв ужас и ад в момента и не знам как ще се оправят. Аз го познавам много добре. Това е една политика, главно произвеждана в Москва и реализирана през Белград. Това е политика от преди 150 години. Не виждам разлика, а това е нещо осъдено, което няма никакъв шанс. Това, че Виктор Орбан щял да тича и да им помага, защото чух, че бил в Охрид или нещо такова, това също нищо не променя. Истинската промяна, за която част от хората в Скопие започнаха да работят съзнателно още при Люпчо Георгиевски, беше ориентацията към ЕС. Това е промяната, защото тогава ти се измъкваш от едно наследство, което е антидемократично и поемаш по общ път със своите съседи.
- В това ли се състои трайното решение за подобряване на връзките с Република Северна Македония (РСМ) и какво трябва да прозрат политиците, за да се случи?
- Вижте, ние сме го прозрели и сме взели това решение, но това, което аз забелязвам в политически план, е, че това решение изисква много деликатна и трудна политическа работа. Това не е обикновена дипломация, защото от една страна трябва да внимаваш, защото знаеш, че отсреща някой пречи. Пак да повторя, това са Белград и Москва. От друга страна трябва пък да бъдеш толкова добронамерен, че тези, злонамерените срещу теб, да го усетят истински. Имам чувството, че говоря за магия, това е толкова трудна работа.
ТИРАНА БЕЗ СКОПИЕ В ЕС: Как реагираха политиците ни (ОБЗОР)
РАДЕВ С ПОЗИЦИЯ относно декларацията на НС за нападките на Скопие към София! (ВИДЕО)
- А какво мислите за цялата политическа обстановка в България в момента и ще представлява ли тя след време интерес за историята?
- Ооо, сто процента ще представлява интерес за историята. Аз нямам политологични умения и не мога да ви дам оценка, каквато ви дават учени, които се занимават с политически науки. Това, което ми прави впечатление, е, че обществото се развива много по-бързо от държавата. В 90-те години и особено в края им, когато участвах дейно в управлението на България, държавата много бързо започна да се развива – да се раздели с държавната собственост, да формира свободен пазар, да има частна инициатива... Имаше моменти, в които аз, като гледах скоростта, с която се движим, се притеснявах дали ще ни стигнат силите изобщо, но в крайна сметка се успя. Докато сега всички обществени структури като частна инициатива, предприемачество и прочие вървят и се вижда как растат, а от другата страна е държава, която не може да си решава въпросите, институции, които са отслабени. Това е разминаване. Между другото, нека кажа за вашите читатели, за да не е проява на някакъв песимизъм, това е характерно за Южна Европа. Ако прочетете малко история на Италия, на Южна Франция, на Испания и Португалия, ще видите подобни ситуации, в които обществата много рязко се движат напред, а държавите изостават.
- Как да очакваме, че ще се развие тази ситуация, какво има в края на този тунел?
- Очакването е, че в един момент обществото ще успее да излъчи достатъчно представителство, за да дръпне държавата нагоре. Това обикновено става през политическите партии. През тях първо се вижда, че обществото се е мобилизирало в тази посока. Сега не е, защото чакаме избори и всичките прогнози са, че още по-малко хора ще гласуват.
- В днешния свят изглежда отново надделява „гледището за насилието като неотстраним двигател на историята и живота“ (по Найден Шейтанов от статията му в сп. „Златорог“, която разглеждате в последната си книга). Защо? След какъв срок човечеството губи връзката с поуките, които миналото му дава?
- Аз ще кажа, че насилието не е двигател, то е спирачка. Когато започва да взима много големи размери, то пречи на живота на хората и това е съвсем лесно да се разбере. Защото насилникът не е в състояние да придвижва, той е в състояние да унищожава. И обратно, когато насилието отстъпи на едно друго поведение – на разум, на добронамереност, се виждат резки подеми. Като казвам резки, говоря за това как обществата изведнъж заживяват много по-добре, замогват се, случват се неща, за които човек даже се пита как стават толкова бързо. Говоря за станалото на Запад. В момента ние преживяваме лошо време на насилничества и това се вижда най-вече в тези напъпили авторитарни хора като Путин, Тръмп, Орбан и разни латиноамерикански диктатори. Това са все неща, които са изява на слабост. Трябва да кажа със съжаление, че историците много дълго време търсеха как да разберат дали има универсален модел на човешко добруване, мислейки, че европейският е такъв. Оказа се, че това, което хората в Европа ценят, на други континенти не е така.
- Остава ли обединена Европа самотен остров на хуманизма?
- Северна Америка и Европа, а има и още едно такова място в света, което заслужава особено внимание. Това са Япония и Южна Корея. Там също има демократически опит, който трябва да бъде гледан с уважение, при цялата друга култура и друга цивилизация. Има неща, които сближават през някакви огромни разстояния японците и корейците с европейците и американците.
- Страшна ли е от гледна точка на историята демографската ситуация в момента в България, в Европа, а и в същата тази Япония, която споменахте?
- Не. В историята хората са били много по-малко. Светът никога не е бил 8 милиарда. Само като ориентир за читателите нека припомним, че през 1950 г. населението на света е било 1 милиард души. За последните 70 години се е увеличило 7-8 пъти. Въпросът е вътре в тази бройка какво място заемат предприемчивите хора. Според едни изследвания, които съм чел през 90-те години, в САЩ твърдяха, че инициативните и предприемчиви хора, които дърпат със себе си това най-могъщо общество, са 6%. Тоест никой не чака в едно общество да се появят 60%, за да тръгне напред. Но въпросът е да не са 0,6 процента.
- Как съвременните и най-вече бъдещите историци ще отсяват фактите в морето от фалшиви новини на дигиталния свят?
- Това е много тежък въпрос. Аз съм работил 13 години в исторически архиви, моята специалност като студент беше архивистиката. Така започнах работа и съм много щастлив и доволен, защото там срещнах жена си, което е голямо щастие, създадох семейство, имам син, който вече е мъж на възраст. Там преживях и много голяма среща с документи. Аз съм прочел множество архиви, защото работата е малко чиновническа и ако не те мързи, цял ден има какво да си четеш. И ако пиеш кафе, и излезеш да пушиш цигари, така може да изкараш и 24 часа. Това, което съм научил, е, че има първокласни исторически извори, които историците уважават. Има второкласни, има и исторически извори, на които историците се подиграват за разлика да кажем от публицистите. Първокласен извор е документ, който е създаден под строг контрол от институции. Вътре информацията не може да бъде изкривена. Тя може да бъде хипотеза, обаче този, който ще създаде такъв документ, например дипломатически, ще напише, че е хипотеза. Този, който създаде такъв документ в специална служба, също ще напише, че е хипотеза и няма да лъже, че това са истини. От тези документи се извлича максимално точна информация. И обратно, без да се обиждате, но вестниците не са най-достоверният исторически извор и такива са били и преди 100 години. Не само в България, такива са били в цяла Европа. Така че за историка на следващото време трудността ще бъде дали ще има максимален брой първокласни източници.
- Как се развиват българските университети през годините и кои според вас са най-силните години на висшето образование у нас?
- Аз мисля, че има основания българските университети да бъдат критикувани и трябва да правят реформи, но днес те са с много по-голямо влияние, отколкото в миналото. Това се дължи от една страна, че има по-голям брой и конкуренция, която е неизбежна. От друга страна броят на хората, завършващи висше образование, много се е повишил. Има някакви илюзии, че едва ли не всеки в България е с висше образование, но няма такова нещо. Двадесет и два-три процента трябваше да станем по искане на ЕС, но не знам дали успяхме. Така че тук става въпрос, че не са 2, 3 или 5%, колкото са били преди 100 години. Като тогава завършилите в Германия или Франция са били много повече от завършилите в София. Сега не е така, завършилите в България са много повече количествено. Децата, които отиват навън, са не повече от 7000, а тези, които учат в страната и влизат всяка година, са 30 или 40 хиляди. Така че е ясно, че влиянието на съвременните университети върху българската интелигенция е много голямо. Затова те имат голяма отговорност за общата култура на българите. Защото не е въпросът само да станеш добър инженер или информатик.
- Разхлабва ли се хватката на посткомунизма за новите поколения?
- Със сигурност. Моето впечатление на човек, който преподава на студенти, родени през този век, е, че това са свободни хора на 100%. Това са хора, които знаят, че трябва да се информират и че не трябва да взимат решения, ако нямат достатъчно информация и които са се върнали към четенето. Все неща, които ги нямаше. От тази гледна точка погледът ми е изцяло оптимистичен. Все пак аз говоря за една малка група хора, студентите, с които аз се срещам годишно, като това са между 150-200 човека в Нов български университет, как е на другите места, не знам.
- Значи продължавате да вярвате, че днес опасните идеи могат да се разпознаят много по-лесно?
- От тези млади хора, да. По-лесно се разпознават. Обаче за предишните поколения, включително моето... Там е мъка. При тях лъжата, интригата, клеветата... се взимат за истина.
- Силен лидер или диалогичен човек, който може да прави компромиси ни е нужен, за да ни преведе през настоящия заплетен политически момент?
- Първото, което трябва да притежава един човек, който решава да зачеркне себе си, за да се занимава с обществен интерес, е именно това – да се откаже от собствения интерес. Това първо не е лесно, и второ не се среща често. Първата задача на такъв човек е да реши това, да се откаже. Той или тя, семейството им имат някакви материални неща, но те изчезват. Защото ти започваш да се занимаваш с обществен интерес и няма как двете да се движат заедно. Ако се намерят такива хора, защото то не е и до един човек, тази група ще си излъчи по много-много естествен път своите лидери. Да, това изисква време, но и най-вече осъзнаване на приоритета на обществения интерес пред частния. И мисля, че това не е поколенчески въпрос, а на лично осъзнаване. Може да ти се случи на 25, а може и на 55.
- Коя трябва да е голямата цел на българите днес и има ли кауза, която може да провокира готовност за саможертва?
- Само едно може да възстанови националния идеал и това е доверието към доброто и битката със злото. Ако тази битка не се провежда старателно всеки ден, то тогава злото побеждава. А когато злото победи, национален идеал не може да има. Защото ти ставаш съподчинен и нямаш личност, загубва ти се идентичността.
- Кой е любимият ви исторически период?
- Любимият ми период е свързан с края на 19-и век, а любимият ми политик е Константин Стоилов, за когото направих книга със заглавието „Един много добър човек“, защото така го нарича неговият политически противник, когато го изпраща към вечното му жилище.
ТОВА Е ТОЙ:
Роден е на 3 ноември 1957 г. в Силистра, в семейството на македонски българи от Тетово
Завършва история в Софийския държавен университет през 1979 г.
До 1993 г. работи в Държавния архив. През 1980 г. става специалист в Главно управление на архивите (ГУА), през 1983 г. – главен специалист, през 1990 г. – началник-отдел, и през 1992 г. – председател на ГУА
Депутат в 37, 38, 40 и 41-вото народно събрание
От 21 май 1997 до 21 декември 1999 г. е вицепремиер и министър на образованието и науката в правителството на Обединените демократични сили
Основните му изследователски интереси са в областта на историята на държавните институции в България
Преподава философия на историята; извори за българската история; история на държавните институции в България; история на модерната българска държава; европейска история
През 2019 г. е награден с Националната награда "Христо Г. Данов" в категория "Хуманитаристика" за монографичния си труд „Един много добър човек: Константин Стоилов и политическата добродетел“
Людмил Христов
