- Господин Владимиров, току-що завършихте снимките на сериала „Ком-Емине“. Какво можем да очакваме от сюжета и историята?
- „Ком–Емине“ е сериал на БНТ – 12 серии по малко над 50 минути. Очаква се да излезе догодина, може би през март. Разказва за група „пътешественици“ – казвам го условно, защото героите нямат почти никакъв опит с планината – които решават да минат прехода от връх Ком до нос Емине. Това е изключително популярен маршрут в България през последните 20 години – има групи с водачи, хора плащат и тръгват.
Не е леко: върви се по около 30 км на ден, спи се по хижи, понякога и на палатки. На този фон се развива действието. Продуценти са „Мирамар филм“. Идеята е разработвана дълго, сериалът е по мотиви от книга на Юлияна Дончева, но в процеса героите и сюжетните линии доста се промениха. Главната писателска работа свърши Емил Стефанов – той е и сценарист на „Ком-Емине“.
Историята е за съвременни българи, излезли от градската си среда, които по различни причини избират този екстремен поход. Персонажите са на различна възраст – от 20 до над 70 г., и идват от различни светове. Сблъсъкът на тези характери поражда много конфликти. Нямаме лавини и апокалиптични бури, но има и страховити моменти.
На снимките на Ком-Емине
- Как протече работата и снимачният процес?
- Този преход в Стара планина си е „тегав“. За истинските участници е трудно, но за снимки се оказа още по-трудно. Най-красивите места са труднодостъпни – не можеш да спреш колата и да снимаш. Често първо пътувахме с джип час и половина-два, после още часове пеша с техниката. Половин ден вървиш, половин ден снимаш. Пример – връх Голям Купен: впечатляващ, пътеката минава през него.
За да стигнем дотам, карахме около час и половина и после ходихме над два часа, със сериозни изкачвания и открити била. На места има алпийско въже, по което се държиш – за част от екипа скалните ръбове бяха доста дискомфортни, но си струваше. Качихме се и на връх Ботев – пейзажът там е суров, почти „лунен“. Снимахме и при заслон Ботев под върха.
Голям Купен е преди връх Ботев и е най-трудната част от прехода – за да стигнеш до заслона, минаваш през няколко върха поред, тесни пътеки и скалисти ръбове. Не са Алпите или Хималаите, но си е сериозно изпитание.
Снимачната площадка на Чума
- Нека се върнем малко назад. Как и в каква среда израснахте?
- Роден съм в Перник. Родителите ми работеха в завод „Ленин“ – металургичния комбинат. Учех в квартал „Ленин“ – тогава всичко там се казваше така. Детството ми мина в късния социализъм – перестройките започваха, но беше тегаво.
Държеше се много на образованието, учителките ни бяха строги, но отдадени. Ако видеха, че полагаш усилия, те дърпаха още – олимпиади, съчинения, кръжоци. Искаха да си добър по всичко – и литература, и математика, и рисуване, и физическо. А когато си добър в нещо, вместо да те оставят на мира, обратното - започват още повече да изискват от теб.
- Как започна интересът ви към киното?
- Като бяхме съвсем малки със сестра ми, на почивка в Пампорово, ни заведоха на кино в Смолян два дни поред. Гледахме „Индиана Джоунс и Похитителите на изчезналия кивот“, като сестра ми се страхуваше ужасно и прекара прожекцията скрита под едно одеяло... и „Империята отвръща на удара“. „Империята“… ми „откърти главата“.
Години рисувах сцени от филма – цели скицници: Вейдър и Люк със светлинните мечове, замразяването на Хан Соло… После гонех всякакви филми – от студио „Хикс“ в събота вечер, през всичко по БНТ, до VHS революцията през 88 и 89 година.
Гледах всичко – тъпи екшъни, безумни комедии, но и Тарковски („Иваново детство“). Опитах също като ученик да гледам „Иди и виж“, но не успях да го изгледам от страх. По-късно във ВИТИЗ го гледах няколко пъти. Много силен антивоенен филм.
- Кой и какъв беше първият ви собствен проект?
- Това е 30-минутният късометражен филм „Валсове и танга от село Бяла вода“ – с финансиране от НФЦ. Продуценти бяха две мои колежки, с които учехме при Дюлгеров – Светла Цоцоркова и Надежда Косева. Снимахме 10–12 дни, построихме цяла кръчма като декор.
Участваха Пепа Николова, Стефка Янорова; в главната роля – един от синовете на Светослав Овчаров. Не беше актьор, а художник, но с присъствие. Това беше и последният филм на Пепа Николова, тъй като няколко месеца по-късно тя почина.
Това беше първата ми професионална работа като сценарист и режисьор. Иначе още във ВИТИЗ работех като асистент-режисьор, но започнах да снимам от 9–10 клас – съученичка имаше VHS камера и все ми я даваше по хижи и купони. Оттогава бях решил да кандидатствам и да ставам режисьор.
- Нека поговорим и за други заглавия. Разкажете ни за филма „Кецове“.
- „Валсове и танга от село Бяла вода“ стана известен и обиколи фестивали, включително състезателната програма на Локарно за късометражни филми. От „Гала филм“ и Валери Йорданов ми се обадиха – „Кецове“ се разработваше, търсеха сърежисьор.
Прочетох сценария и приех, при условие че правим всичко заедно. Да има двама режисьори, които не са братя/сестри или приятели от деца, е трудно за нагаждане. С Валери сме различни като характер и темперамент, но вероятно се допълвахме.
Оператор беше Рали Ралчев, вече утвърден български оператор, продуцентите също бяха с голям опит. Хармонията между толкова силни личности не е лесна, важно е всички да вървят в една посока – не казвам правилна, а в една. „Кецове“ беше мащабен за българските стандарти: шест седмици снимки, четири в командировка, голям екип, последният ми филм на кинолента – техника от Германия.
Смес от дебютанти и утвърдени актьори (Иван Бърнев и др.). Беше много вълнуващо, процесът е интензивен, научаваш страшно много – за себе си и за хората. Имаше и неизбежни междучовешки кризи. Филмът пожъна голям успех – фестивали, публика, членство в Европейската филмова академия – беше ценен за всички. И до днес млади актьори (20–30 г.) ми казват, че „Кецове“ им е любим български филм – силно ме впечатлява.
С Боян Биолчев
- Как протече работата с Радина Кърджилова в „Сцени от живота на една актриса“?
- Радина Кърджилова беше на снимките на „Ком–Емине“ – снима половин ден – малка, но важна драматична сцена (в блока на другия режисьор, Бойко Боянов), но все пак успяхме да се видим и да си поговорим. Винаги съм имал много топли чувства към нея заради „Сцени от живота на една актриса“.
Ако филмът се е получил, огромната заслуга за това е нейна – усети ролята инстинктивно, почти без обяснения. Първоначално при писането на сценария си представях съвсем друг образ, но тя влезе и „залепна“ за ролята от втората минута на присъствието си. Никога не сме правили големи разбори след това, но усещам, че и тя е доволна от ролята си и това, което сме направили заедно.
Радина Кърджилова
- Като първи асистент-режисьор имате богата филмография, но „Дзифт“ е особено отличим. Как мина работата там?
- Това беше малко след „Валсове и танга“. Беше първият голям филм на „Мирамар“ и ме поканиха за дебюта на Явор Гърдев да бъда първи асистент. Екипът смесваше много опитни хора и дебютанти – например сценографът Никола Тороманов (Фичо) тогава бе в началото, а „Дзифт“ беше мащабен – много декори, локации, част от тях строени във военно поделение.
Опитвах се да поддържам организацията – масовки, каскади, сложни сцени. Явор Гърдев нямаше никакви съмнения в силите и възможностите си, захвана се с лентата като работохолик с голямо внимание към детайлите. По средата на снимките трябваше да отскоча до Локарно за фестивала с моя късометражен филм – понякога така се наслагват нещата.
Надявам се да съм бил полезен и за мен беше чисто интересно да участвам в толкова мащабен филм.
- Последният ви филм е „Чума“. Как се стигна до него?
- Там е особен случай – не съм участвал в разработката и писането; „Мирамар“ ме поканиха, когато сценарият беше готов. Надявам се, че не само защото ме познават, а заради работата ми (смее се). „Чума“ беше изключително труден – най-вече заради недостатъчния бюджет и нуждата да се изгради ранният XIX век. Дори и да искаш историята да е „извън времето“, дрехи, къщи, бради, прически – всичко трябва да е убедително.
Изисква усилия от всички – костюм, грим, коне, декори… На места знам, че не сме постигнали докрай желания резултат – самата визия на хората тогава е различна и много далеч от нас като време. Но този тип филми винаги страдат от недостиг на време и средства.
Много харесвам историческите светове на Ридли Скот – дори когато не всичко „щрака“ като драматургия, начинът, по който пресъздава епохи, те пренася. Тази магия кара хората да обичат и Game of Thrones – друго време, друг свят.
При нас може би трябваше още по-ясно да подчертаем, че историята е леко изместена от буквалната историчност, но все пак екипът и актьорите се справиха брилянтно.
Заедно с Валери Йорданов
- Освен всичко останало вие преподавате режисура в Благоевград. Как ви се струва новото поколение кинаджии?
- В Благоевград идват по-различни деца от тези в София. Преди години идваха много студенти от Северна Македония. Днес – по обясними причини – почти изчезнаха. Има много млади хора от Украйна и Молдова с български корени – различни са от българските студенти. Мнозина не идват с амбицията да станат „велики режисьори“, а искат да работят в киното, телевизията и рекламата.
Това сваля напрежението – в моя клас някога всички мечтаехме за игрално кино. Днес някои си падат по уеб-сериали, романтични комедии, корейско кино. За да ги запалиш, трябва да разбереш защо обичат точно това.
И да надграждаш оттам. Има и много силни ученици – особено от Украйна и Молдова – с добра обща култура и писателски талант. Истината е, че и интересът към висшето образование като цяло спада, но това е демографски проблем.
- Какъв е Иван Владимиров извън снимачната площадка – семейство, хобита, свободно време?
- Допреди година и нещо играех редовно футбол, но скъсах ахилес и не е ясно дали ще играя пак – сериозна контузия, още не съм се възстановил. Обичам да чета и да гледам филми. Последните 10–15 години се запалих по класическата китара – уча дребни пиески. Всичко, с което се занимавам, ми помага за работата. Музиката особено – възпитава ритъм за монтажа и за вътрешния пулс на сцените.
Когато свириш, изучаваш структури, динамика и това става втора природа – усещаш темпото на кадрите и емоционалната крива. Не съм фанатик (смее се) – не седя по три часа на ден, то и време няма – но всяка минута е полезна. Имам си жена и две деца, които вече почват да порастват. Големият ми син влиза в тийнейджърството – скоро ще стане по-висок от мен, гласът му стана плътен.
Доскоро се шегувах, че нито едно от децата не споделя интересите ми – нито футбол, нито китара, нито рисуване. И изведнъж: малкият се запали по футбол – тренира три пъти седмично, а големият стана метъл маниак – запали се по китара и System of a Down и Deftones.
Ходи на уроци от месеци и май вече свири по-добре от мен. В колата често слушаме групите, които му харесват – доста мрачни и тежки, но неговото е. Интересно е как всичко се преобърна и сега жена ми ми се подиграва (смее се).
- Имате ли някаква мечтана колаборация – режисьор или актьор? Може да е световен или български.
- Чувствам се късметлия, защото работя с хора, с които се разбираме. „Мирамар филм“, „Гала филм“ – имаме няколко проекта заедно, включително и като монтажист. Искам да снимам отново с Радина Кърджилова, трябва само да измисля подходящия сюжет. В „Ком–Емине“ има няколко актьори, които много харесах и с които бих работил пак. Един сценарист или режисьор винаги трябва да има готови 3 проекта, които да извади при нужда.
Проблемът е, че сега нямам нищо в „чекмеджето“ (смее се). Много бих искал да погледам как Ридли Скот прави голям исторически филм от типа на Kingdom of Heaven. Тази епоха много ме влече.
Разбира се, много бих се радвал да се докосна до хора като Антъни Хопкинс или Джоди Фостър – огромно удоволствие би било. Наскоро гледах нейния masterclass за късометражен филм – беше изключително вдъхновяващо.
- Какъв съвет бихте дали на хората, които тепърва ще се занимават с кино?
- Трябва сами да се научат как се прави филм. Колкото и добър и добронамерен преподавател да имаш, колкото и велик режисьор или сценарист да ти дава съвети – ако не се научиш сам, няма да стане. Намери най-подходящия за теб начин на учене.
Процесът по правенето на един филм е изключително сложен – политика, организация, логистика, вдъхновение, магия. Когато си съвсем млад и решиш, че искаш да си режисьор на филми – нямаш никаква идея колко е трудно. И колко късмет има в това. Ще се учиш от всичко – в училище и в реални ситуации на терен.
Ако попаднеш на снимачна площадка като „Дзифт“, „Кецове“ или пък още по-мащабен филм – грабни го и сам се научи.
Александър Пашов
