П рез март 1833 г. начело на Врачанската епископия застанал Агапий, гръцки църковник, но по род македонски българин. Агапий знаел български, развил похвална деятелност и добил голямо влияние върху населението. Като прислужница в къщата, която ползвал в Плевен, работела българката Цвета. Мъжът й Иван бил сиромах, но честен човек. Първото им най-голямо чедо, родено през 1815 г., било момиче, което нарекли Анастасия. Майката на Агапий, Евгения, харесала 18-годишната девойка и я взела да ѝ помага в домашната работа. Научила я на гръцки език и на „обикновено писмо“. Но амбициите на Евгения били по-големи. Тя замислила Анастасия да изучи българския език, да стане учителка в Плевен и да обучи други момичета.
Заръка
За съжаление благородната благодетелка на Анастасия не могла да види осъществена мечтата си, тъй като се поминала през 1840 г. Преди това обаче заклела Агапий да стори нужното за Анастасия. Това била необикновена заръка. В началото на 19-и век за образованието на момичетата и дума не ставало. Само някои по-напредничави родители пращали децата си да се научат на четмо и писмо в мъжките килийни училища, дързост, която носела упреци. Константин Фотинов и Петър Берон първи издигат глас в подкрепа на женското образование. Макар и трудно, тяхната идея намира почва да се развие. Колкото и необичайно да изглежда, гръцкият владика Агапий изпълнява майчината воля. През юни 1840 г. изпраща Анастасия при Райно Попович в Калоферския манастир, „за да научи в продължение на една година българския език, а после да дойде в Плевен и да отвори училище за тамошните девойки”.
Началото
През есента на 1841 г. Анастасия се завръща в Плевен. По заръка на Агапий към църквата „Св. Николай” е изградена нарочна килия, подходяща за училище. През м. ноември 1841 г. първото българско девическо училище отваря врати. Агапий поема заплатата на учителката и подарява десетина учебни книги. В школото, наричано „гръцко-българско”, се обучавали около 15-ина плевенчанки, но скоро „добрият ред, сладката реч и новите науки, които се преподавали, повдигнали репутацията му и привлекли и момичета от други градове”.
Реставрирана в оригиналния си вид стая на девическо училище от средата на XIX в. в Сопот.
Епископ Агапий лично е изпращал ученички. Анастасия им преподавала български език, нравоучение, граматика, аритметика и география. Учебници и тетрадки нямало. Изписвали върху пясък в сандъчета всяка буква, сричка и цифра, докато я запаметят. За представа на земното кълбо служел бакърен леген, пълен с вода и плаващи в него дъсчици, които представлявали сушата. През студените дни, за да се отоплява помещението, децата носели от къщи дръвца. Понякога благодарните родители дарявали даскалицата с по някой грош, брашно или жито, яйца, кокошка... През 1845 г. в училището учели около стотина ученички. Много от тези, които добили грамотност, разкрили после училища в родните си места.
Трепети
През средата на 1848 г. тихото ежедневие на Плевен е нарушено. Тогава пристига Петко Рачов Славейков и набързо разбунва духовете. Славейков носи славата на добър даскал, но е с непокорен нрав, чепат характер и парлив език. Знае се и ясната му позиция срещу гръцкото духовенство и за българска църковна независимост. След като е изгонен от гръцките духовници в други епархии, стига до Плевен в деня срещу Петдесетница. Вечерта отива в черква и взема участие в службата. Но вместо да прочете парамиите (четиво от Стария завет) по славянски, защото тук те вече не се четели на гръцки, той ги прочел на „простобългарски”. Това се харесало на плевенските първенци, особено на Маринчо Петров – църковен деятел и дългогодишен общинар, и те решили да го вземат за учител. Но Агапий забранил. Поискал даже от плевенския мюдюрин да го запре, но той не сторил това, а го посъветвал да напусне града.
„Мене ме стигна яд, но след като размислих малко и видях, че в Плевен няма още почва за борба против Агапия, аз според както се известих, тогава по-благоприятна почва съществувала във Враца, седалището на Агапия, реших се и скритом се отправих за тоя град”, пише Славейков. В Плевен той прекарва около три седмици, но влюбчив по природа, преживява поредното си любовно вълнение. Този път на сърце му легнала Анастасия и дори поискал да се ожени за нея. Тя отвърнала на чувствата му и приела предложението. Маринчо Петров, който му станал приятел, бил в течение на любовните терзания на влюбените, пише на прокудения във Враца Славейков: „...колкото ти я искаш – она тебе два пути и много ожида за тебе”. Но епископ Агапий пресякъл издъно мерака на Анастасия и Славейков да минат под венчило и свият семейно гнездо. Не само това, а и впоследствие продължил да гони учителя от епархията си, когато той бил назначен във Враца.
Наследство
По-късно срещу Агапий се надигнало брожение, обвинявали го в злоупотреби и блудство с набожни мирянки. Пуснали се грозни слухове, че в своя угода издържа със собствени пари двете учителки – Анастасия в Плевен и нейната ученичка Цвета Кръстенякова във Враца. И други дрязги се появили. На 13 октомври 1849 г. един албанец го убива във Враца на излизане от църквата. Тленните останки на епископа са погребани в църквата „Свето Възнесение” с надгробна плоча, върху която е издълбан надпис, съчинен от Кръстенякова. Оставил завещание, според което дължал заплата на учителката в Плевен (Анастасия) за 16 години 5500 гроша, а на девическото училище дарил 3000 гроша.
Трудности
След кончината на Агапий фанариотите в Плевен надигат глава. Като отровни бурени избуяват хули, клевети, злорадства. Един ден Анастасия намира школската врата с катинар и надпис с катран: „Безбожница!”. Пламва бащината й къща. Тя се преселила в Стара Загора, където ограмотявала девойки. През 1852 г. се завърнала в Плевен и се омъжила за Михал Хекимина (самоук лечител, лекар от Гръцко) и напуснала учителството. Започнала да помага на съпруга си и усвоила някои от уменията му. За съжаление Михал починал, но тя продължила да помага на „страдащите бедни люде”. „Със сладка дума, с добри съвети и рядко с медицински прахове тя избавила много бедни от преждевременна смърт”. Наред с това Анастасия и нейната ученичка Мита Банкова разкрили в домовете си частни училища, където обучавали по десетина момичета, повечето съседски.
След Освобождението, макар и възрастна, продължила да преподава в първоначалните училища на Плевен. Уморена, останала без средства и подкрепа, в 1894 или 1896 г. тя заминала за Йерусалим. Приела монашески сан в руския девически манастир, където на 24 март 1898 г. завършила земния си път.
Боян Драганов
