- Здравейте и честит рожден ден на патерица! На 9 декември бе личният ви празник, как го отпразнувахте?
- За първи път в личната си история не го направих шумно и публично. Този път реших да обърна изключително внимание на семейството и на родителите си. Затова отпразнувах рождения си ден в тесен семеен кръг. И мисля, че това беше чудесно.
- Какво си пожелахте тази година?
- Като музикант си пожелавам все по-големи сцени занапред. И да правя музика, която да бъде на нивото на това, което хората очакват. А в личен план си пожелавам разрастване на семейството (смее се).
- Аз обаче искам да ви върна назад – когато вие бяхте дете. Как празнувахте рождения си ден? Има ли любим спомен или забавна случка, която е останала завинаги?
- Елхата... винаги закичена – гирлянди, топки… Тогава имаше и едни свещички, които се закачаха на елхата. Но най-важното беше, че тогава зимите бяха наистина с огромен сняг. В мястото, където живеехме – там, където бяха конюшните на царя, в двора се натрупваше изключително много сняг. Възрастните хора си правеха пътеки през снега, а той достигаше човешки ръст – едни такива „лагерни“ пътеки, което беше невероятно. А ние за сметка на това си правехме иглу – нещо, което съвременните деца едва ли са правили. Просто имаше толкова много сняг. Правихме иглуто по всички правила на „заледяването“ – с огън отвътре и отвън, и то оставаше чак до средата на май. Това беше един от най-ярките ми спомени. Имам и друг забавен момент – веднъж запалих коледната украса. Исках да запаля свещичките... Много виновен се чувствах. Реших да се пъхна в иглуто и останах няколко часа вътре. Когато стана посред полунощ. Нашите, слава Богу, ме видяха и ме прибраха, защото навън беше много студено. А зимите тогава бяха сурови.
- От хората, които си правят равносметки преди личния празник, ли сте, или от тези, които гледат смело напред и взимат поуки?
- И двете неща са важни. Сметката е важна - и погледът напред, разбира се. Поглед напред без равносметка няма как, виси във въздуха. Когато говорим за музика, винаги трябва да има надграждане на това, което човек прави. Сега си давам сметка, че през последната година - и въобще последните две-три години - доста активизирах музикалната си дейност. Успях и да възстановя дейността на група „Медикус“. Моята семейна формация „Калки’s Family“ също върви. И още нещо – навлязох в класическата музика. С последния проект, който направихме преди година – Drive! – това е проект с Панчо Владигеров, най-големия внук на композитора Панчо Владигеров. Той живее в Берлин. С него направихме аранжименти за квартет с музиката на Панчо Владигеров. Аз се научих да свиря и на класическа флейта. Оттук нататък продължава надграждане на цялото това нещо. Другата година предвиждаме турне с този проект. И не само с него – и с „Медикус“. Така че предстои продължение.
- Тоест това, което сте направили през тази лична година, ще го надграждате през следващата.
- Точно така. Това е нашата идея. Няма да си даваме почивка – освен първите няколко дни след Нова година.
- А къде ще бъдете по празниците?
- На самата Нова година сме поканени да пеем на площада във Велико Търново. А на Коледа ще участваме в един коледен концерт. Аз имам спектакъл, който се нарича „Пак ще бъде Коледа“, в който се разказва историята на едно дете, което иска да стане истински музикант. Празнуването с музика е най-голямата емоция за нас, музикантите. Сцената ни зарежда и, честно казано, когато отида някъде и не пеем, казвам си: „Добре, ама какво да правим там, ако не пеем?“.
- Къде се чувствате най-спокоен – на сцената, в студиото или в стоматологичния кабинет? Защото вие сте всестранно развита личност.
- Всъщност спокойствието не е характерно за мен (смее се). Бих се чувствал наистина спокоен, ако съм на хижа в планината – сред гора. Това ме връща към детските спомени – както майка и татко някога са ме водили на Боровец, в Шили и в други места. Това ми носи един особен вътрешен уют. А иначе, като работя и правя нещо, съм в най-добро състояние, когато съм в център – в това вдъхновение. Ако го няма този дух, всъщност не се получават нещата.
- Този дух ли ви държи влюбен в музиката вече толкова години?
- Да, мисля, че това е най-важното. Може да изсвириш един тон – или произведения, които съдържат само един тон (има такива между другото) – но да напълниш цялото нещо с дух... това е.
- Има ли песен, която ви е променила, докато сте я създавали?
- Всички мои песни са такива. Всяка е „изпусната“ отнякъде – сякаш са ми дадени лично за мен. И ето, тук ще цитирам песента „Лично за тебе“.
- Да ви отведа към театъра – има ли нещо, което той ви дава, а музиката не успява?
- Да, със сигурност. Първите ми театрални преживявания бяха още в училище. Нашият клас направи спектакъл „Прилепът“ – по оперетата. Взехме си професионален режисьор от Младежкия театър. Впоследствие в Медицинската академия участвах в театралната трупа като главен актьор. Играх в няколко спектакъла... Много се колебаех дали да зарежа Медицинската академия и да кандидатствам актьорско майсторство. Но ето че продължих да се занимавам и с трите неща. По-късно участвах в още 10 театрални спектакъла, между които „Секс, наркотици и рокендрол“ – вече 33 години. Вълшебният театрален прах... трудно е да се опише. И със сигурност всеки, който има щастието да бъде на театралната и музикалната сцена, разбира, че това може да бъде „революция на душата“.
- Като ви слушам, вие сте човек, когото го радват малките неща. Забравихме ли да се радваме на тях: на хубавата музика, на любим човек, на блага дума?
- Мисля, че това трябва да бъде предмет на обучение от най-ранна детска възраст. Всяко нещо в този свят е феномен. Опитайте се да пресъздадете вишневия цвят – колкото и да се опитваме, не можем да сътворим това, което Божественото е сътворило. Радостта от проявлението на тази сила можем да изпитваме навсякъде – дори от наблюдението на малките мравки, от това какво се случва през четирите сезона, от чаша вода и храна... Това трябва да ни носи непрекъснато удовлетворение.
И нека сравним съдбата си със съдбата на хората, примерно със съдбата на децата в Газа. Ако преживеем и за малко това, което те преживяват... Ние имаме всички основания да живеем с наслаждение и благодарност към силата, която ни е създала и която ни води напред.
- Кои са уроците, които искате да предадете на сина си? Кое е най-важното за вас като възпитание в първите седем години?
- Бих откроил една дума – първата стъпка от осмократния път в йога. Тя се нарича „съзерцание“. Обикновено в йога практиките се казва, че трябва човек да застане пред свещ и да съзерцава пламъка. На мен това ми е скучно. Истината за съзерцанието е природата – тя е безкраен извор на неща, които да ни носят наслаждение. Затова е много важно да учим децата си от най-малки да бъдат сред природата – колкото е възможно повече. С Теди се опитваме да го правим – ходим към Драгалевския манастир, на Витоша… Лятото сме на морето. Нито аз, нито той сме „от морето“, но сме влюбени в него.
- Имате ли роля, която носите в себе си и до днес?
- Да. Най-важната и най-вълнуващата роля, която съм имал, беше ролята на Исус в Jesus Christ Superstar. Участвал съм в различни сезони – в Музикалния театър, във Варненската опера и на други места, с различни режисьори. Преживяването още при разучаването на тази роля беше като попадане в друга реалност. И това остава в мен.
- А сега за стоматологията. Как се пресякоха пътищата на музика, театър и медицина?
- Кандидатствах преди години медицина. Но поради почти нулевата година за мъже тогава не ме приеха медицина и влязох стоматология. Кандидатствах, защото исках да бъда лекар и да помагам на хората. Оказва се, че това може да се случи и със стоматологията – по достатъчно ефективен начин, стига човек да следва желанието си и да го приема като призвание. Именно това се прояви като интерес при мен.
- Какво е интересното в работата с пациентите? Все пак вие сте популярно лице – човек идва, вижда „звезда“ и изведнъж сяда да му оправяте кариеса.
- Истината е, че те не идват заради популярното ми лице, а заради лекарската ми практика – заради денталната ми практика. Повечето ми пациенти са от много години. Други са чули „от ухо на ухо“. При децата помагам, защото те се впечатляват от артистичните умения – че са те виждали на екран или са чули песен. Това ги прави по-доверчиви в лечебната работа.
- Имало ли е забавна случка с такъв пациент?
- Имаше. Тогава бях асистент – преподавах в катедрата по детска стоматология. Дойде една фенка – на 16 или 17 години, ходила е по наши концерти... и каза: „Имам пломба за правене, но искам да помоля – в пломбата да ми сложите парче от струна от вашата китара.“ И да – отрязах едно парченце от края на струна и в една от пломбите има такова парченце. Може би тя чува тона и до днес!
- Кое е общото между стоматологичния кабинет и сцената?
- Аз търся вдъхновение навсякъде. И друго: няколко пъти съм участвал в кампании, които се обединяват със здравни каузи. Дълги години бях лице на кампанията Anti-SPIN. Написах специална песен, която се нарича „Бавно умираш, приятелю“. И до днес на 1 декември с колегите от спектакъла „Секс, наркотици и рокендрол“ правим малки кампании в театъра и пеем тази песен. Участвал съм и в много други здравни кампании, включително дентални – образователни. Това е общото: че много неща могат да си сътрудничат и да се преплитат.
- Ако сега трябва да се обърнете назад към своето 20-годишно „аз“, какво бихте му казали?
- Често съм си задавал този въпрос. На човек винаги му се иска да е с пълното тяло и пълния дух и временно да запази адреса на едни години, които има (смее се). Не знам дали трябва да се променя жизненият път. Винаги съм си мислил, че някои неща трябва да ги направя по друг начин – повече музика трябва да има издадена и т.н. Но в крайна сметка това, което ни е дадено „отгоре“, няма как да бъде променено кардинално. Човек трябва винаги да пази доброто в себе си – това е най-важното. Оттам нататък всичко е преходно.
- За финал – какво е вашето пожелание към читателите на „Телеграф“ в навечерието на най-светлите празници?
- Може би най-важното е от време на време да спираме. Да усещаме красивите неща около себе си. Да помним, че те съществуват и могат да ни движат напред, защото те са и вътре в нас. И всичко останало, което се опитва да ни оплете в една „мрежа“, не бива да му се даваме. Най-доброто предстои.
Елизабет Методиева
