Hello lovers, Знам, че тук в България всяка година се провежда драматичен дебат дали на 14 февруари се празнува „Трифон Зарезан“ или Valentine’s Day и обикновено надделява примирителното заключение, че е празникът на любовта и виното. I’m fine with that. Искам да ви разкажа, обаче как прекарахме 14-ти февруари ние семейство Дъфи.
Hello lovers, Знам, че тук в България всяка година се провежда драматичен дебат дали на 14 февруари се празнува „Трифон Зарезан“ или Valentine’s Day и обикновено надделява примирителното заключение, че е празникът на любовта и виното. I’m fine with that. Искам да ви разкажа, обаче как прекарахме 14-ти февруари ние семейство Дъфи.
С други думи аз Конан Дъфи natural born британец, имигрирал в България, Добромира Дъфи, родена във Велико Търново, но направили грешката да се врече във вечна вярност на грозник като мен и also нашата дъщеря Ева Дъфи, която е родена в София, но в нашето семейно гнездо в „Овча купел“ май по-често е изложена на английска реч. The reason is, че с майка й сме постигнали уговорката, когато се налага да говорим неприлични неща или ругатни да го правим на английски, за да запазим неопетнено чувствителното българско бебешко ухо. А у нас these days, доста често се чуват английски фрази if you know what I mean.
Не знам дали при всички е така, но родителството mate, при нас хич не протича, както сме си представяли. I know, ще кажете: „Кънчо, то да си баща не е като да смучеш бира и да катериш баирите из България и да ни разправяш смешки за пътешествията си, на твоя развален български“. Да, не съм си го и представял така. Точно в това е the trap. Първоначално всички ни подготвят как с идването на бебето животът в познатата му форма приключва и колко, трудно и отговорно е да си родител. But it’s not true at all. В същност не е чак такова загробване да имаш бебе. Вярно, ставаш по-често през нощта, научаваш се да говориш с идиотски тъничък гласец, докато забавляваш малката принцеса. Петната от повръщано вече са част от ежедневието ти, а планираната ти екскурзия на Капри напълно в реда на нещата се стопява под формата на памперси. Но животът си продължава, макар и с леки ограничения, а щастието, което ти дава целуването на босо бебешко краче, никой коктейл в кокосов орех, сервиран под тръстиковия чадър забоден на копринения пясък, не може да го замени.
But, here is the deal – първоначалното успокоение, че родителството не е чак толкова тежко занимание, те подлъгва и не осъзнаваш натрупването на всички тези дребни промени в живота ти, които в крайна сметка completely го променят. Събуждането на всеки 3 часа нощем не е чак толкова тежко, докато постепенно не се превърне в традиция. Дребните закачки с половинката кой е наред да смени „акото“ този път неусетно се превръщат в разгорещени спорове, включващи аргументи като „аз пък преди това сготвих“, „е, да ама аз чистя банята постоянно“, „да, но аз сменям гумите на колата“, „Да не би смяната на гуми да е по-тежка от раждането, неблагодарно нищожество такова?“ и т.н.
Това, че не си роб на детето also не е съвсем вярно. Да, няма нужда да си на full service 24/7, но ежедневието ти наистина се променя напълно. Не можеш да гледаш любимия си мач, когато го дават по телевизията, а когато имаш възможност. Не можеш да почетеш книга или да гледаш филм, когато ти искаш, а само когато бебето не иска нищо. Не можете заедно с любимата да излезете на бар, well not because of the baby, а заради bloody пандемия, но това е просто подробност. Най-ценните мигове от деня (и нощта) ти са когато бебето спи и ти можеш да отделиш малко време за себе си. Заради кратките и неясно колко продължителни периоди на това „лично време“, постепенно всеки от родителите започва да го ползва за собствени нужди, а не за общи.
И няма как да се сърдиш на малкото ангелче, че го боли изникващия зъб точно в 2 през нощта. Нито да го обвиняваш, че не може да ходи и затова редовните ви trips трябва да са съобразени с терена и времето навън. Но пък е напълно закономерно цялото това раздразнение от постепенното ограничаване на все повече твои досегашни навици да се пренасочи някъде и естествено това е твоята половинка. Същото важи, обаче и за нея.
Така посрещнахме и ние с Додо последния „Свети Валентин“. Тя беше кърмила 3 пъти през последната нощ, аз сменях памперси 2 пъти и пълних шишето с вода някъде по изгрев слънце. Мисълта, че няма да мога да гледам Arsenal и Leeds United, заради поредните глупави задължения, които ще измисли неуморимата ми съпруга напълно се оправда от ядната й забележка, че навън снегът не е изчистен и тя няма как да изведе бебето да подиша чист въздух.
За капак на всичко се оказа, че вместо да си свършим набързо домакинските задължения и да се въргаляме на дивана целия afternoon (с тайната надежда, че Ева няма да изпадне в истеричен плач, ако „случайно“ сменя любимото й Baby TV с футболния мач), Додо е на мнение, че трябва да изведем детето да се попързаля в снега, „за да има емоции“.
И така mate, недоспал, небръснат и не пил бира или поне чай с ром потеглих с любимите ми същества към Бонсови поляни. Пътуването премина под знака на awkward мълчание последвало неочаквано разгорещения дебат дали шалът на бебето трябва да се сложи под космонавта или да е най-отгоре след като дрехите му са облечени. Този на пръв поглед невинен fashion диспут неочаквано включи в себе си аргументи като „а ти като толкова разбираш защо постоянно си мяташ чорапите по пода из къщата“ и „какво ми обясняваш нали съм виждал баба ти как те е възпитала да слагаш захар на макароните“.
Ева за щастие спа през почти цялото време, а нашето мълчание с Додо беше нарушавано само с кратки, но наситени с негативна емоция подмятания като това да внимавам как шофирам по завоите и моите полугласни призиви щом толкова знае нека тя да кара колата.
Поривът ми да опитам да превзема стръмната и затрупана сняг пътека към хижа „Бонсови поляни“ с високопроходимата ни кола беше рязко стопен. Само от краткия презрителен поглед от страна на Додо бях на ясно, че трябва да отбия колата в края на безопасния асфалтиран път и да нарамя багажа, за да тръгнем пеша нагоре.
А, горе на хижата mate, действат различни природни и обществени закони. Макар Люлин планина да не е толкова високо като Витоша, на поляната пред хижа „Бонсови поляни“ има с около метър по-голяма снежна покривка, отколкото в града. Дори голям и тежък човек като мен може съвсем спокойно да се бухне в преспите и да потъне в мекия сняг като муха в гигантски захарен памук.
Самата снежна пързалка пък е 100-процентово магическо Детско царство. И не само защото децата най-много от всичко на света обичат да се пързалят в снега. Не, mate. Просто абсолютно всеки човек без значение от възраст, пол, раса религия и дори дали е фен на Манчестър Сити, в мига, в който стъпи на територията на снежната пързалка се превръща в дете. Нещо като снежен Neverland, само че без creepy поп-звезди, които те гледат жадно.
На пързалката имаш коренно различни проблеми и потребности, отколкото в реалния живот. Тук, for example, няма никакво значение дали си спал снощи и дали жена ти е бучала на главата, защо си отишъл до магазина за прах за пране, а си се върнал с 2 бири и килограм свински ребра. На пързалката, основният ти проблем е дали ще успееш да се пуснеш по цялата дължина на пистата без да се обърнеш с шейната в близката пряспа. Тук няма как да те ядоса фактът, че 4 пъти подред само ти сменяш памперс, а единственото досадно нещо е да изчакаш дебелото дете с червената шейна да се отмести от края на пистата, за да се спуснеш. Шампионска титла на Челси и завръщането на Еден Азар в състава пък не се и доближават до щастието, което носи въргалянето в снега в края на всяко спускане.
Ние бяхме купили голяма шейна за Ева. Толкова голяма, че да може един от нас да се пързаля заедно с бебето по пистата. Първоначално аз се пуснах сам за test drive на трасето. После пък Додо се пусна сама, за да се увери by herself. Злобничкото удовлствие, което изпитах когато я бутнах надолу по склона, бързо се превърна в чисто детско excitement след като аз на следващия тур се разделих по средата на пътя с шейната и завърших спускането с кълбета през снега. Докато се усетим аз и Додо се надпреварвахме кой първи ще докопа шейната и ще се спусне, а Ева щастливо се въргаляше в близката пряспа без въобще да й пука, че сме й налазили играчката.
За по-малко от 2 часа абсолютно цялото семейство Дъфи се превърна в мокри снежни човеци, а червените бузи на всички ни не бяха предизвикани от нито грам алкохол. Мен лично ме болеше корема от смях, а Додо дълго не успя да забърше сълзите от щастие, които й предизвика моето мучене след като бях усетил петата й на гърба си миг преди да се спусна с шейната.
Децата са истинско щастие mate. Но не по-малко щастие е ти самият да се почувстваш дете, дори за малко. А още по-хубаво е в този момент на вдетиняване до теб да е твоя soulmate. Ето, на това му казвам истински празник на любовта.
Also, тази вечер за пръв път Ева спа непробудно през цялата нощ, а ние бяхме толкова заети, че даже не се сетихме да отвoрим бутилка вино, if You know what I mean.
PS. Ако искате да ми споделите как сте прекарали Свети Валентин Зарезан (приемам и колети с домашно вино), можете да го направите на моята Фейсбук-страница.
Монитор
