Н а 21 август преди 114 години „Мона Лиза“ е открадната от Лувъра.
И това е пътят към най-голямата слава на тази странна, скромно облечена и леко грозновата жена с беззъба усмивка, за която са изписани планини от хартия.
Нарисувана е между 1503 и 1506 г.
Историци на изкуството, журналисти и просто ентусиасти спорят от десетилетия какво означава усмивката на Мона Лиза, дали е фалшива картината, висяща в Лувъра, и кой е изобразен на портрета на Леонардо. Бестселърът на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“, в който върху бронираното стъкло, покриващо „Мона Лиза“, се появява мистериозен надпис: „Толкова тъмен е измамният път на човешката мисъл“, доведе желанието да се разгадаят кодовете на картината до мания. Но малцина се замислят за основната мистерия на известния портрет на Леонардо. Как се случи така, че именно „Мона Лиза“ спечели „световното първенство“ сред всички произведения на изкуството?
Опитайте се да направите невъзможното и забравете, че „Мона Лиза“ е картина. Какво виждате пред себе си? Малък портрет на немного красива, скромно облечена жена не в първа младост. Защо тя избута от почетния подиум такива силни конкуренти като Нефертити, „Сикстинската мадона“ на Рафаело или „Венера с огледалото“ на Веласкес? За да се отговори на този въпрос, не е достатъчно да се знаят етапите от победния път на „Мона Лиза“ към световна слава. Много по-важно е да се разбере не „как е било“, а „защо се е случило“. Тоест, да се разбере този механизъм.
Ето така щеше да се разкриви Джокондата, ако се усмихваше действително
Славата е като вълнички по водата: първо пръски от паднал камък, после първият тесен кръг, после по-широк кръг, все повече и повече, докато вълната удари брега или изчезне на водната повърхност. Крайъгълният камък в основата на популярността на „Мона Лиза“ е геният на Леонардо да Винчи. Нищо не идва от нищото: никакъв пиар не може да промотира посредствена картина. А „Мона Лиза“ е визитната картичка на великия флорентинец.
Техника
Вярно е, че Леонардо не е оставил нито подписа си, нито датата, нито името на модела върху портрета. В албумите на художника не е запазена нито една предварителна рисунка, няма нито една дума за „Мона Лиза“ в дневниците му.
Но няма съмнение относно авторството на Леонардо: качеството на портрета говори само за себе си. Картината е новаторска, но не в откритията си, а във факта, че всички постижения на Високия Ренесанс са събрани в нея на най-високо ниво.
В извънземен вариант
Тук има и комбинация от пейзаж и портрет, и изкривена поза контрапосто, и поглед директно към зрителя, и пирамидална композиция. Спомнете си как курортен фотограф настанява почиващите на фона на нарисувана планина. „Кръстосайте крака, сгънете ръце на корема, обърнете тялото си на три четвърти и гледайте право в камерата, докато „птичката излети“. Леонардо да Винчи е първият, който прави всичко това преди петстотин години със своя модел.
А също и –техника. Рисуване на най-тънки слоеве, всеки от които се нанася едва след като предишният е изсъхнал. Маниерът сфумато (на италиански „изчезващ като дим“) – когато художникът постига разтапящия се контур на предметите, възкресявайки играта на светлината и сянката с бои.
Това умение, а не въображаемите пъзели, които решават фенове на Джокондо от цял свят, е основната ценност на „Мона Лиза“. Но и до днес най-интересното нещо, което мнозина са „видели“ в „Мона Лиза“, е тайното послание, уж скрито в слоевете боя. Като автопортрета на Леонардо, обърнат наопаки.
Животинските глави, които се забелязват, ако картината се обърне встрани.
Такава е човешката природа.
Естествено е зрителят да се взира в картина и да търси скрити от художника изображения. В началото на XVI век обаче никой не търси никакви загадки в „Мона Лиза“. За разлика от повечето звезди на живописта раждането ѝ остава незабелязано.
Завършването например на „Гентския олтар“ на Ян ван Ейк или „Маеста“ на сиенския художник Дучо ди Буонинсеня се празнува в продължение на няколко дни съответно от градовете Гент и Сиена. Учените, колкото и да се опитват, не успяват да установят точната дата на раждането на „Мона Лиза“ и до днес. Някъде между 1503 и 1506 г. Според някои версии Леонардо не дал портрета на клиента и го носел със себе си до смъртта си. Но „Мона Лиза“ не е била отшелник.
Дона Нуда двойничката на Мона Лиза
Тя преминала „теста за слава“ на художниците много рано: без тях никоя картина не може да постигне това. Именно професионалистите били първите ѝ почитатели. Картината от XVI век е пълна със следи от влиянието на Мона Лиза.
Великият Рафаел например просто се „разболял“ от портрета на Леонардо. Можем да познаем чертите на Мона Лиза и в рисунката му на флорентинката, и в „Дамата с еднорога“, и дори в мъжкия портрет на Балдасаре Кастильоне. Леонардо успял да създаде идеално „визуално помагало“ за художниците, нещо като каталог с нови продукти. Копирайки Мона Лиза, те открили тайните на живописта.
Вазари
Първият човек, който „превел“ славата на Мона Лиза в думи, бил художникът и историк на изкуството Джорджо Вазари. Авторът на бестселъра „Животописи на най-известните художници, скулптори и архитекти“ написал: „Леонардо се заел да нарисува портрет на съпругата на Франческо дел Джокондо Мона Лиза... Този образ давал възможност на всеки, който искал да разбере как изкуството може да имитира природата, лесно да се убеди сам, защото предавал всички най-малки детайли, достъпни за тънкостите на живописта...
Портретът изглеждал като нещо по-божествено от човешкото и се смятал за чудно произведение, защото самият живот не можел да бъде друг.“ Много е важно, че той дал тази оценка, без никога да е виждал картината лично, а само изразил общото мнение на гилдията на художниците. Присъдата на Вазари определила високата репутация на „Мона Лиза“ сред професионалистите в продължение на векове.
Освен това бъдещата суперзвезда дължи успешното си „сценично име“ на автора на „Животописи...“: Мона Лиза Джоконда. В крайна сметка освен посланието на Вазари няма доказателства, че портретът изобразява съпругата на търговец на коприна от Флоренция. Напротив, всичко му противоречи. Леонардо бил в разцвета на славата си, буквално обсаден от тълпи от короновани клиенти. Защо, за бога, би нарисувал портрет на незабележителната съпруга на някакъв търговец?
Първият достоверен доклад за известната картина принадлежи на секретаря на кардинала на Арагон Антонио де Беатис. Но в него няма нито дума за Мона Лиза Джоконда. Де Беатис посещава ателието на Леонардо малко преди смъртта на художника и пише в дневника си, че е видял „портрет на флорентинска дама, направен от натура по молба на Джулиано Медичи“. Мона Лиза Джоконда няма нищо общо с херцога на Намюр Джулиано.
По-късно учените подбират няколко кандидатки за ролята на модел на Леонардо. Първата „еманципирана жена“ на Европа, херцогинята на Мантуа Изабела д'Есте, с която Леонардо е бил приятел и е кореспондирал, е имала най-голям шанс. Като се погледне нейният портрет с молив от Леонардо, може да се види приликата с известната картина от Лувъра. Но нито Изабела д'Есте, нито която и да е друга блестяща аристократка е „пуснала корени“ сред публиката.
Благодарение на Вазари повечето хора са сигурни, че портретът на Леонардо е на Мона Лиза, съпруга на богаташа Франческо ди Бартоломео дел Джокондо (1460-1539 г.). Преди да се задоми с 16-годишната Лиза, той вече е уморил двете си предишни съпруги (през 1491 г. се жени за Камила ди Мариото Ручелаи, а през 1943 г. – за Томаса ди Мариото Вилани). Младата булка няма никакво основание да се радва на живота и това обяснява леко кривата ѝ усмивка. Оттук и второто име на картината – „Джоконда“. Истинската Мона Лиза се омъжила на 16 за вдовец, много по-възрастен от нея, който по това време бил погребал две съпруги. Тя живяла скучния живот на обедняла благородничка, омъжена от родителите си за пари.
На портрета тя е около 24-годишна, а визуално е на доста повече. Няма как да е друго, след като за кратко време е родила на мъжа си пет деца. Не е ясно по какъв повод флорентинският търговец на коприна заръчва на Леонардо да увековечи съпругата му, нито се знае дали картината му е допаднала. По това време с открити лица се рисуват най-вече леките жени, а Лиза Джерардини все пак не спада към тази категория. Ако наистина е поръчал такъв портрет на съпругата си, богаташът явно е имал нещо предвид.
Някои други елементи от портрета също изглеждат смущаващо, но си имат своето обяснение. Редица изследователи се вглеждат в изскубаните вежди на Джокондата. В края на XV и началото на XVI век на мода са ощавените дъгички.
Може да се предположи, че Лиза Джерардини или която и да е жената, позирала за портрета, се е съобразила с този еталон за красота. Френският инженер Паскал Коте обаче открива, че на картината е имало вежди. Това той установява с помощта на скенер с високо качество, с който създава копия на картината. Предполага се, че при почистването и опитите за реставрация веждите просто са били „изскубани“ (изтрити).
Ценител
За да излезе от „тесния кръг“ на признанието на художниците, едно произведение на изкуството трябва да спечели колекционерите. А основните колекционери през XVI век били кралете.
Първото място, където не само художниците видели Мона Лиза, била банята, банята на краля, а кралят бил не само велик политик, но и велик колекционер, Франсоа I. В края на живота си Леонардо получил подслон от френския монарх, който станал идеален покровител за него.
Кралят дал на художника къща близо до замъка си в Амбоаз. Тук блестящият флорентинец починал. Според легендата, преди смъртта си той продал „Мона Лиза“ на Франсоа за 4000 златни монети – огромна сума по онова време. Кралят поставил картината в банята не защото не разбирал какъв шедьовър е получил, а точно обратното. Банята във Фонтенбло била най-важното място във Френското кралство.
Там Франсоа не само се забавлявал с любовниците си, но и приемал посланици. Освен с еротични фрески и скулптури тя била украсена с любимите картини на Франсоа, а той предпочитал всичко светло и радостно. В такава компания се озовала и Мона Лиза. На италиански La Gioconda означава „веселата, игрива жена“. За такава я смятали Франсоа и неговите придворни. Не е случайно, че първите копия на голата „Мона Лиза“ се появили по това време. Благочестиви католици се прекръствали при вида на „веселата, игрива жена“, която сега мнозина смятали за вещица.
Историята на банята на Франсоа рано демонстрирала невероятния късмет на „Мона Лиза“. Удивително е, че тя винаги се появявала на правилното място в точното време, сякаш самите небеса определяли пътя на нейната слава.
Ришельо
В продължение на два века „Мона Лиза“ „пътува“ през кралските дворци: след Фонтенбло, Лувъра, Версай, след това Тюйлери. Картината потъмнява значително, а по време на неуспешни реставрации веждите на Мона Лиза и двете колони на лоджията зад гърба ѝ изчезват. Ако беше възможно да се опишат всички „тайни на френския двор“, които очите на Мона Лиза са видели, то романите на Александър Дюма щяха да изглеждат като скучни исторически книги.
Между другото, има момент, в който „Мона Лиза“ почти е откупена от френската корона – от същия херцог Бъкингам от историята с висулките, тъй като е предназначена за най-добрата колекция от картини в света, която принадлежи на английския крал Чарлз I. Луи XIII е безразличен към изкуството, но сделката не се осъществява. Кардинал Ришельо разубеждава краля да продаде „Мона Лиза“ на англичаните. Може би самият той е бил хвърлил око на картината, бидейки най-добрият френски колекционер.
Кой ще разчете шифъра?
В книгата „Шифърът на Леонардо“ на Дан Браун уменията на художника да кодира информация са силно преувеличени. Въпреки това не е тайна, че той наистина е обичал да вкарва тайни елементи в картините си. Италианският Комитет по история на националната култура е открил, че в очите на Мона Лиза има миниатюрни буквички и цифри. Те не са видими с невъоръжено око. В дясното око са скрити буквите LV, които може да са инициалите на самия Леонардо, а в лявото е въпрос на догадки дали са били изписани S, B или CE.
Символи има и върху арката на моста, който е зад гърба на модела – комбинацията е L2 или 72. На задната част на картината са намерени също така цифрите 149. Възможно е да липсва още една цифра, която да сочи кога е създаден портретът.
Ако се вгледаме в устните, е видно, че те са стиснати, а това никак не се връзва с размислите и страстите от последните дни, че Джокондата е била чак толкова радостна. В същото време, гледана отдалече, тя наистина като че ли се усмихва. Тази зрителна измама е породила не една теория за изчезващата усмивка на Мона Лиза.
Експертите смятат, че обяснението на този феномен е много просто – изображението на картината не се усмихва, но ако окото на зрителя е замъглено или ако я гледа с периферното си зрение, се създава илюзията за мнимото повдигане на връхчетата на устните.
Това, че Джокондата е напълно сериозна, се доказва и от рентгеновите снимки, които позволяват да се види скритото под слоевете боя. Съпругата на флорентинския търговец определено не изглежда щастлива и безгрижна жена.:
Совите не са това, което са
В ранните копия има по-широка панорама от тази на изложената в Лувъра картина.
Там фигурират и колони, които не са се запазили в първоначалния си вид. Дълго време експертите спорят дали картината не е умалена след смъртта на Да Винчи, за да се напасне към някаква по-особена рамка или да се уеднакви с останалите картини на краля. Тези теории обаче така и не намират потвърждение – краищата на картината под рамката са бели, а това показва, че изображението не е излизало от размерите, които виждаме днес.
Така би изглеждала в наши дни.
По колоните и пейзажа зад гърба на жената може да се направи изводът, че тя е стояла на балкон или тераса. Днес учените се придържат към гледната точка, че изобразените гора, мост, река и пътека са измислени, но са характерни за региона Монтефелтро в Италия. Това пък провокира съмненията, че за картината е позирала не жената на флорентински търговец, а Пачифика Брандано – омъжена дама, любовница на Джулиано Медичи, който по това време се намира в изгнание нейде в този регион.
Американският художник Рон Пичирило смята, че е открил скрити изображения – лъв, маймуна и бик. Според него те се виждат, когато картината се завърти с главата надясно. Твърди също така, че под лявата ръка на жената има нещо като опашка на крокодил или змия. До тези открития достигнал, след като в продължение на два месеца изучавал внимателно дневниците на Леонардо.
Преброяване на скелетите
През 2012 г. италиански учени бяха твърде близо до разгадаването на тайната. При разкопките на манастира Sant'Orsola във Флоренция те се натъкнаха на бедрена кост, за която се предполагаше, че е на Лиза Джерардини. След смъртта на съпруга си вдовицата решила да стане монахиня. Според документите там били погребани две жени: Мона Лиза Джерардини през 1542 г. и друга знатна дама – Мария дел Ричио.
Три години изследователите ровят за останките на някоя от тях. Намират общо осем скелета. Нито един от тях не принадлежи на Лиза Джерардини, тъй като анализите показват по-късна смърт. Други 4 скелета са намерени в общ гроб, ползван до 1545 г. От всичките находки там обаче към годината на кончината на Лиза Джерардини биха могли да се отнасят само фрагменти от бедрената кост, големия пищял и частица от глезена.
Кристи Петрова
