Е динство, творчество, красота – само участниците в този грандиозен проект, наречен детска асамблея, знаят какво на практика означава това.
202 дечица се спускат стремглаво по хълм, размахвайки цигулка и лък в ръце. На лицата им са застинали усмивки. Това е 15-ото спускане. Може да са и повече. В един момент всички са спрели да ги броят. Идиотска инициатива, хрумнала на някой партиен културтрегер и натегач – да илюстрира щастливото детство с деца, които търчат като гламави с цигулки. Спускането е бързо. Катеренето нагоре е като наказанието на Сизиф. Цигулката е като тежък камък.
202 цигуларчета от цяла България под една диригентска палка
Повеля
Инструкцията, която получихме в началото, беше, че трябва да се усмихваме като идиотчета, независимо какво ни струва това. И че в никакъв случай не трябва да допуснем да се претърколим, защото ще развалим киното. Точно това беше предназначението на щастливата сцена с търчащите цигуларчета от цяла България – бяха ни обяснили, че ще ни дават в кинопрегледите. Голям праз, както казваха по-големите цигулари. На тях им беше по-лесно, успяваха да се контролират. Но когато видях крайния резултат, се засрамих. Една тълпа дечурлига, подредени от най-малките към по-големите. Изведнъж най-ситното от тях изчезва от кадър. И секунди по-късно се появява – с яркочервени бузи, аха да се разплаче. Успява да се овладее и се хили през сълзи. Това човече бях аз – най-малката цигуларка по възраст и размери. По време на падането, което не беше първото в този ден, успях да се стегна и да не плача, за да не ми се смеят батковците и каките, но когато видях издънката документирана, се скъсах от срам и рев. Чувствах се като предателка. Бях провалила грандиозния кинопроект. И при това не ми беше за пръв път. По време на снимките на филма „Куче в чекмедже“ една от сцените се снимаше в СМУ „Любомир Пипков“ в София. Всички статисти бяха дошли с цветни дрешки. Аз, изпълнителна, цъфнах с бяла ризка, синя поличка и връзка. После се облегнах на прозореца и стъклото се разсипа край мен, затова ми смениха мястото. Но това е друг филм. А сегашният е свързан със спомените за грандиозната идея за международната асамблея „Знаме на мира“. Която между другото беше добра. Беше форма на дипломация. Истинска. И е много жалко, че тази инициатива се спихна „демократичному“. Въпреки че към онзи момент мразех и нея, и целия свят.
Ние бяхме първият първи клас в музикалното училище. Мъници, които не прозираха точно какво се иска от тях, но знаеха колко отговорно е поведението на всеки. И се стремяхме да оправдаем огромното доверие, което ни беше гласувано. Звучи като социалистически лозунг, но точно така ни промиваха мозъците. Затова никой не си позволяваше да възрази, когато ни взеха от лятната ваканция и ни изпратиха на лагер в Широка лъка, за да свирим по няколко часа дневно, докато не се стиковаме с цигулките от страната.
Посланици от много държави попиха атмосферата на международната асамблея.
Пицикато
Най-страховитото изпитание бяха партиите с пицикато (дърпане с пръстче на струните), които бяха разпределени на дребосъците. Още на втория ден на показалеца ми се появи мехур, който ми пречеше да свиря като хората. За да не ми се карат, изгризах мехура. Така в следващите дни пицикатото беше кърваво. Непривикналите на столова храна деца гладуваха. За да не ни върнат кожа и кости, учителките ни хранеха в уста като бебета. „Една за теб, една за мама, една за баба, една за другаря Янев“. Другарят Емил Янев беше диригентът, който изпълняваше партийната повеля да направи оркестър от 202 цигулки. Може и негово да е било хрумването, не знам. Но в този момент този сто и кусур килограма човек ми изглеждаше като колос. И затова непринудено попитах звънко в стола защо се налага да ям вместо един толкова дебел чичко. Естествено, не ми се размина. Години след това си спомнях и за тази издънка. Междувременно успях да се подхлъзна на мокър под и едвам не си извадих окото. Всички тези неща бяха държани в тайна от майка ми и когато дойде да ме посрещне при завръщането от Широка лъка, тя се разплака – бях неузнаваема. Слаба като пръчка, бледа, със сенки под очите, рани по ръцете и краката и с моравосиньо петно на слепоочието. Но пък вечерите бяха купон. И рисунките по време на откриването, и различните мероприятия, свързани с детската асамблея „Знаме на мира“ - също. Що тебешири бяха изхабени за детски рисунки, които се отмиват от дъжда. Виждаха ми се като тонове.
Първата асамблея бе открита на 16 август 1979 г. с участието на деца от 79 държави. И 202 цигулки предизвикаха фурор. На сцената, няколко места през мен, имаше едно усмихнато синеоко момче – Васко Василев. А концертмайстор ни беше какичка, която впоследствие се омъжи за чичко охранител и стана бизнесдама.
Поздрави
Оркестърът от цигулки продължи да е атракция и в следващите години. Нямаше асамблея без нас. Разучавахме лабиринтите в НДК – не ни изглеждаше точно като дворец нито отвън, нито отвътре, но пък чавдарчетата и пионерчетата какво точно разбираха от дворцова атмосфера? До 1990 г. това беше Народният дворец на културата „Людмила Живкова“. За някои от нас това беше почти роднина – познавахме я лично. В първи клас ни заведоха на посещение при нея. Знаехме, че е дъщерята на другаря Тодор Живков и бяхме много респектирани, но тя ни посрещна много усмихната и ни почерпи с бонбони. Галеше ни по главите, радваше ни се, създаде непринудена атмосфера. И накрая каза да поздравим близките си. Изпълних го дословно. На всички съседки по улицата и колеги на майка ми в „Пътпроект“ заявих: „Имаш много здраве от Людмила Живкова“. Налагаше се да им обясняват, че нямам чак толкова развинтено въображение и това е самата истина.
Диригентът Емил Янев
Под егидата на ООН: Талантите се събират в София
По повод обявената от ООН за 1979 г. Международна година на детето Комитетът за култура първоначално замисля да организира международна изложба на детски творби. Идеята е развита и София става домакин на първата асамблея с участието на деца от 79 държави, открита на 16 август 1979 г.
Като символ на асамблеята е изграден мемориал в нов парков комплекс (по-късно наречен „Камбаните“) с 68 камбани от различни държави, които да се бият само от деца. На откриването на мемориала присъства Амаду-Махтар М'Боу, генералният директор на ЮНЕСКО. Комплексът е разположен в подножието на Витоша, отвъд Околовръстния път, срещу жилищен комплекс „Младост“ и днешния Бизнес парк София.
Целият проект се обединява от мотото „Единство, творчество и красота“. Името и девизът на асамблеята са заимствани от философската система на руския философ и художник Николай Рьорих.
Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да се провеждат през 3 години. Асамблеята от 1988 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. Дотогава са проведени 4 асамблеи – фестивали със срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България.
Кристи Петрова
