- Деси, много ми е приятно, че отново имаме възможност да си поговорим, особено след две прекрасни представления, които се случиха през изминалата седмица и вие бяхте част от тях. Става въпрос за „Валсът на розите“, които изиграхте два поредни дни на магично красиви места – Хераклея Синтика и Петрич и Античния театър в Пловдив.
- Великолепно беше. Да си на една сцена с такива брилянтни колеги и музиканти – в случая Евгени Генчев, прима балерината Марта Петкова и Никола Хаджитанев, – е истинска магия. Те са вълшебни, толкова красиво е това, което правят на сцената… Мариус Куркински – човек, когото обичам с цялото си сърце, несравним актьор. И, разбира се, колегите ни – Силвестър Силвестров, Петър Данов и Кристиян Стоичков. Това са хората, с които за няколко представления направихме истински фурор – като на футболен мач.
- Чух, че бисовете са били по 10-15 минути?
- Да, беше толкова вълнуващо! Покланяме се, излизаме от сцената… и изведнъж – „Оооощеееее…“ от публиката, аплодисменти безкрай. Това е много ценно за мен. Работя с колеги, които обичат професията си, обичат това, което правят, работохолици са и са изключително готини хора.
- С такива хора сигурно е лесно да се работи.
- Абсолютно. Кирил Кирилов е „виновникът“ за тази прекрасна спойка. Той има невероятен нюх. Ако не беше събрал този екип, може би нещата нямаше да се получат толкова добре. Аз съм щастлива, че работя с нови хора. С повечето от тях досега не бях стъпвала на една сцена, освен с Мариус, с когото имаме дълга история. С тези млади и различни колеги създадохме един вълшебен спектакъл.
- Бързо ли успяхте да се сработите?
- Да, нямахме и друг избор (смее се). Доведохме спектакъла до завършен вид само за няколко дни – абсолютно екстремно. Евгени Генчев е музикант от класа, с изключителен нюанс за музиката и огромна работоспособност. А в нашата професия не можеш да разчиташ само на талант. Трябва и много труд. Той е съчетание от двете. Реши, че спектакълът трябва да бъде разнообразен, надграден – и заслужава адмирации за това.
- Какво по-различно включихте в спектакъла?
- Освен музика има танци, стихове на Шекспир, великолепни послания за любовта, ревността, предателството. Много фини елементи, включени между изпълненията на Евгени. И на моменти – чувство за хумор, което разтоварва. Публиката реагира изключително адекватно, разбират всичко, без да е нужно да им се обяснява.
- Значи публиката има нужда от такова разтоварване?
- Да, и мисля, че точно този спектакъл им го дава. Може би затова и във Варна, когато играхме пред 2200 души, те останаха въпреки дъжда. Изчакаха да спре и гледаха спектакъла докрай. Същото беше и в Пловдив – като на футболен мач. Това са спомени, които трупам в рамките на месеци. И искрено се надявам да продължим. Благодарна съм на публиката и на колегите си. Явно хората имат нужда от този вид представления.
- Освен „Валсът на розите“ в кои други спектакли могат да ви гледат зрителите в момента?
- Участвам в един изключително стойностен за мен спектакъл по разкази на Стратиев – „Сърцето на динята“, режисьор е Евгени Будинов. Това е четвъртата му режисьорска работа и му пожелавам много успех, защото според мен има бъдеще и като режисьор, не само като актьор. Спектакълът е на Разградския театър. Другото представление е „Семейството“ на Орлин Дяков, което играем вече няколко години и имаме над 120 спектакъла. Искрено се надявам да продължи своя живот.
- Какво е за вас публиката?
- Всичко. Без нея не можем. Тя е нашата енергия. Последните месеци е прекрасно, че успяваме да съберем толкова много хора в залите и летните театри. Това е безценно. И благодаря и на теб – че даваш възможност на нас, актьорите, да говорим за радостите си, за изкуството и театъра. Това е една прекрасна „пропаганда“ хората да се интересуват от култура.
- Често има дискусии дали младото поколение гледа театър. Какво е вашето наблюдение?
- Хората ходят на театър. Не е вярно, че залите са празни. Понякога остава грешно впечатление, защото не всички спектакли събират голяма аудитория – в по-малките градове човекопотокът е по-ограничен. Нормално е в една вечер да има няколко събития и залата да не е пълна. Но младите наистина искат да се разтоварват, да гледат спектакли с повече забавни елементи. Интересуват се и от по-популярните актьори – това също е предизвикателство за нас. Важно е какво им се поднася – продукцията, актьорският състав, текстът и посланията. Те са ключови.
- Казахте, че младите често се интересуват от актьорите, които виждат и на екран. Липсва ли ви телевизията, сериалите?
- О, да. Много ми липсват. Не искам да звуча тъжно, но наистина ми липсва работата в сериал. Искрено се надявам и мечтая за нов, хубав, силен сериал. Времето ще покаже, разбира се. Всички мои колеги обичат професията си и също мечтаят за такива проекти. Дай Боже да има повече рекламодатели, повече спонсори, за да се случват българските сериали. Така ще имаме възможност да радваме публиката, телевизионните зрители. А защо не покрай сериалите да се появят и нови филми?
- А за каква роля мечтаете в киното?
- Знаеш ли, винаги ми е неудобно да отговарям на този въпрос, защото съм лакома за различни роли (смее се). Искам трудни роли – с предизвикателства, които са различни от моята същност и амплоа. Например бих играла адвокатка или дори сериен убиец – с посланието, че човек не трябва да се съди по външния вид. Винаги зад маската се крие нещо – добро или зло. Харесва ми да излизам от зоната си на комфорт. Това винаги ме е вълнувало и се надявам скоро да ми се случи.
- Би било много интересно да ви видим като сериен убиец! Но преди малко говорихме за младото поколение в театралните салони. Вие имате представител на това поколение вкъщи – голямата ви дъщеря.
- Моята прекрасна Анна вече има дебютна песен – If It’s Red. Не знам дали го произнасям достатъчно добре на английски, но така е озаглавена. Тя пожела първата ѝ песен да е на английски. Съвсем скоро беше премиерата – имаше представяне по няколко радиостанции, има и клип. Много се радвам за нея, защото тръгна по свой път и доказва, че може да постигне чудеса без моя помощ. Сама си създава контакти и работи с хора, които ѝ помагат. Подхожда много самостоятелно – сама е написала музиката и текста. Песента е създадена в колаборация с Искрата, който беше неотлъчно до нея в процеса. Аз ѝ стискам палци, защото знам колко е важно за млад изпълнител да има подкрепа и публичност, да го чуят и видят хората, а след това да го оценят по достойнство. Аз не мога да ѝ помогна с контакти в нейната сфера, но мога да бъда до нея и да я подкрепям морално. Вярвам в нея – не защото е мое дете, а защото има качества.
- Сигурна съм, че ще върви смело по този път. А вие от онези майки ли сте, които ще се радват, ако един ден дъщеря им надмине тяхната слава?
- Разбира се! Аз имам много примери в живота – ученици, които са ме надминали. Осем години бях университетски преподавател. Имам студенти, които днес са журналисти в големи телевизии. Радвам се искрено, когато някой успее. Така съм възпитана. Когато човек се радва на чуждите успехи, и на него му се случват хубави неща. Положителната нагласа е много важна – радвайте се, бъдете добри и ще ви се връща.
- Едно от най-хубавите неща в живота ви е и малката ви дъщеричка.
- Вивиан, или Вивинка, както ѝ казвам, е истински бонбон. Като всички деца на нейната възраст най-много обича игрите и да си поспива, ако може, преди детската градина (смее се). Най-ценното е, че децата ми са здрави.
Имаме и едно померанче – много палаво, което също е част от семейството. Понякога дори се включва в разговорите с лай и весели гласчета.
- А с Вивиан какво обичате да правите най-много двете?
- Обичаме разходките, рисуването, играем си с играчки у дома. Често ходим в детски кътчета – за нея това е истинска радост. А когато имаме възможност, излизаме извън София. Това са нашите малки, но безценни моменти на щастие.
- Говорихме за любовта. „Валсът на розите“ е изпълнен с любов и тя се усеща в цялото представление. Какво място заема любовта в живота ви сега?
- Любовта към работата ми и към семейството ми заема най-голямото място. Това изпълва сърцето и дните ми, дава ми криле. Близките ми са ми много любими и ценни хора. А възможността да практикувам професията си – това също е огромна любов. Израснала съм с тази професия. За мен тя е пълна със стойностни моменти. Това винаги съм харесвала и подчертавала – че това е една от малкото професии, в които, без да бъдеш назидателен, можеш да предаваш важни послания, да създаваш светове и да ги пречупваш. Чувствам го като мое призвание. Това е моята любов и тя ме държи.
- Казахте „послания“. Кое е посланието, което бихте искали да отправите към всички, които четат това интервю?
- Да бъдем добри. Да продължаваме да вярваме в чудеса. Да знаем, че трябва да ценим добрите хора около нас – докато са с нас, а не когато безвъзвратно си отидат. Да ги оценяваме сега. Да мислим не само с разума си, но и със сърцето си. И да не забравяме, че хората, които ни обичат, винаги ще ни подкрепят – с делата си, а не само с думите си.
Елизабет Методиева
