- Синьор Неро, утре празнувате рожден ден! Как се чувствате на 84 години?
- Grazie mille, caro! 84… Mamma mia, звучи сериозно, когато го кажеш така! (смее се). Но аз не се чувствам на 84. Вътре в мен още живее онова хлапе от Сан Просперо, което тичаше босо по полята и мечтаеше за киното. Остаряването е привилегия - не всеки я получава. Всяка бръчка е история, всеки бял косъм е спомен. Важното е да не спираш да се движиш, да обичаш, да се смееш… и да ядеш вкусна паста! (намига).
- Наскоро участвахте в българо-италианската копродукция „Аврора“ на Джеки Стоев. Каква е ролята ви?
- Играя бивш банкер, който живее като отшелник в една палатка край брега на Тибър и има много странна среща с един от главните герои във филма. Малка роля по минути, но огромна по душа. С българския екип се чувствах като у дома. Познавам вашата топлина. Джеки Стоев, с когото сме набори, е луд гений - киното за него е религия. Един млад актьор ми каза: „Синьор Неро, вие сте като добро вино - с годините ставате все по-добър“. А аз му отвърнах: „Синко, аз не съм вино. Аз съм ракия - колкото по-стар, толкова по-силен!“ (гръмко се смее).
- Кога да очакваме премиерата?
- Доколкото знам, филмът е напълно готов и се очаква да излезе в България през пролетта на 2026 г. Искрено се надявам да ме поканят.
- Вие сте посещавали нееднократно България. Какви са спомените ви?
- Бях за първи път в България през 2015 г. за София Филм Фест. Имам прекрасни спомени - гостоприемството, кухнята ви… Миналата година във Варна прекарах също чудесно. Бях поканен като специален гост на фестивала „Любовта е лудост“. Градът е с древна история и великолепен Археологически музей. Често обядвах в един ресторант на пристанището, гледката към морето беше неописуема. Силно ме впечатли група младежи на 12-15 години, заобиколени от поне 10 бодигарда. Никъде по света не бях виждал подобно нещо. На връщане се запознах в самолета с вашия невероятен музикант Васко Василев. След това слушах негови записи - истински бях възхитен.
- Скоро ще получите звезда на Алеята на славата в Холивуд. Какво означава това за вас?
- Означава, че съм посял добре и сега получавам признание. Горд съм - нареждам се до велики имена: Ана Маняни, София Лорен, Лучано Павароти… с когото имам изключителен спомен.
- Разкажете ни за него.
- Снимах филм на Фасбиндер в Берлин. В хотела над моята стая някой започна да се разпява. Оплаках се на рецепцията. Казаха ми: „Но това е маестро Павароти“. Тогава почуках на вратата му. Той беше там за „Аида“. Прекарахме един месец заедно. Всяка вечер готвеше, играехме на карти и говорехме за тенис. Каза ми: „Не ви разбирам вас, актьорите. В единствения филм, в който съм играл - Yes, Giorgio - ми беше много трудно да се движа и да играя едновременно. На сцената, когато пея, винаги се спирам“.
- Изиграли сте над 250 роли. Кой персонаж е най-близо до сърцето ви?
- Това е като да питате майка с много деца кое е любимото. Обичам ги всички. Чета сценария, приемам ролята и винаги се надявам да се получи. Понякога става, понякога не - но всички са мои деца.
- Какви спомени оставиха у вас „Джанго без окови“ и Куентин Тарантино?
- Ах, Django Unchained! Какво да ви кажа, това беше една от най-неочакваните и прекрасни изненади в моята кариера. Аз, който съм изиграл оригиналния Джанго преди почти 60 години, изведнъж се озовах в света на Куентин Тарантино - човек, който ме познава по-добре от мен самия! Представете си: той е на 14 години, работи във видеомагазин, гледа моите филми и ги цитира наизуст - реплики, музика, всичко! Когато се срещнахме в Рим преди години, по време на премиерата на Kill Bill, той започна да рецитира сцени от „Джанго“ и аз си помислих: „Това момче е лудо, но по един много симпатичен начин“. Това е началото на нашата връзка - той ме нарича „идолът ми“, а аз го виждам като страстен почитател, който вдъхва нов живот на старите истории.
За ролята ми... О, това беше просто епизодична роля, три-четири дни снимки, но Тарантино ме държа на снимачната площадка цял месец! Искаше да покаже оригиналния „Джанго“ на целия екип - „Ето как започна всичко“, казваше той. Аз играх един италианец в миньорския клуб, който се среща с Джанго на Джейми Фокс. Кратко, но символично - като мост между миналото и настоящето.
Връзката ни? Тя е като между баща и син в киното. Той ме търси навсякъде - в Берлин, в Рим. Поканих го в епизодична роля в моя уестърн The Angel, the Bad and the Wise - да го убия с пушка, която стреля със златни монети! Той се засмя и каза: „Обожавам го! Обожавам го!“. За съжаление, проектът не се случи, но мечтата остава. Куентин е почитател на Серджо Корбучи - режисьора на моя „Джанго“ - и пише книга за него. Благодаря му, че съживи жанра; след „Джанго без окови“ всички пак заговориха за спагети уестърните. Ако не беше той, може би Джанго щеше вече да е забравен. Сега? Той е вечен! Какво мислите вие - кой Джанго е по-добър, моят или този на Куентин? (смее се). Аз казвам: и двата!
- Наистина ли Серджо Леоне е искал да снима филм с вас?
- Да. Серджо Корбучи казваше: „Джон Форд има Джон Уейн, Леоне има Клинт Истууд, а аз имам теб“. Един ден Леоне ми сподели, че иска да направи филм с мен, Истууд и Терънс Хил. Но здравето му се влоши, а той подготвяше големия проект за Ленинград, който така и не успя да реализира.
- Отказали сте голям договор с Warner Bros в началото на кариерата ви.
- Да. След Camelot ми предложиха договор за пет филма. Но може би бях твърде млад. Тъкмо се бях запознал с Ванеса (Редгрейв). Приех друг проект - L’uomo, l’orgoglio, la vendetta. Клаус Кински… ах, този луд човек! По време на бойните сцени искаше да го бия истински (смее се). Джак Уорнър ми каза: „Ходи, където искаш, но ще съжаляваш“.
- Красотата помагала ли ви или ви е пречела в кариерата?
- И двете. Публиката ме обичаше, но Пол Нюман ме предупреди: „Ако си красив, критиците няма да повярват, че си и добър“. Лорънс Оливие ми каза: „С тази физиономия можеш да играеш американски герой всяка година. Но това е монотонно. Рискувай - бъди актьор“. Последвах съвета му. И ето - през февруари ще получа звезда в Холивуд.
- Какво предстои за вас?
- Пет филма - предимно в чужбина. С Ванеса заснехме миналата година The Estate, режисиран от нашия син Карло. Тя е аристократка в упадък, а аз - нейният иконом. Напоследък тя има трудности с придвижването и игра в инвалидна количка.
- А случвало ли ви се е да сте неин „иконом“ и в реалния живот?
- (Смее се) Постоянно! Току-що се върнах от Лондон. Все бях по поръчки: купи това, мини оттам…
- Вие отглеждате Наташа Ричардсън - дъщерята на Ванеса - като своя родна дъщеря, а нейният съпруг, големият холивудски актьор Лиъм Нийсън, ви е зет. Сега сте и дядо на техните синове. Чувствате ли се като част от един голям, сплотен клан от английски и холивудски актьори?
- О, това е много мил въпрос, който ме кара да се разчувствам. Вие знаете, че Ванеса - моята Ванеса Редгрейв - е сърцето на всичко това. Аз я срещнах преди почти 60 години на снимачната площадка на „Камелот“ и оттогава животът ни е като един голям, хаотичен, но прекрасен филм. Наташа, чиято снимка държа на десктопа на мобилния ми телефон… бедната Наташа Ричардсън, която ни напусна твърде рано, беше като моя собствена дъщеря. Аз я отгледах, заедно с Джоели, като свои деца - с цялата любов, която италиански баща може да даде. Тя се омъжи за Лиъм Нийсън, този голям ирландец с голямо сърце, и те имат двама чудни синове - Майкъл и Даниел. Сега аз съм дядо им и всеки път, когато ходя в Ню Йорк, където те живеят, се срещаме, прегръщаме се, разказваме си истории. Идват ми често на гости в Рим. В Лондон пък имам и внуците от сина ни Карло и от Джоели - общо пет са, и всеки един е специален.
Чувствам ли се като част от голям английски и холивудски клан от актьори? (смее се). Е, разбира се! Това е династия, както казват - Редгрейв, Неро, Нийсън... Всички ние сме актьори, режисьори, сценаристи и работим заедно. Това е семейство - любов, подкрепа и малко лудост. Когато снимахме Letters to Juliet с Ванеса, или когато Карло ни режисира в The Estate, виждам как всичко се преплита. Лиъм? Той е зет ми, брат ми в живота - силен, верен. Аз се чувствам щастлив, че съм част от това, но най-вече съм просто дядо, който иска внуците му да са щастливи, независимо дали ще станат актьори или не. Животът е прекалено кратък, както ни научи Наташа - трябва да го живеем с пълни гърди. Благодаря ви за въпроса!
- Какво ви държи жив, активен и вдъхновен на 84 години?
- Любовта към живота. Киното. Хората. Семейството. И усещането, че все още не съм заснел най-добрия си филм.
Красимир Иванов, Рим
