- Пламен, на 26 ноември Scotopia представиха на живо своя втори дългосвирещ албум Languorland. Разкажи ни повече за албума и за парчетата, които са включени в него.
- Languorland събира 12 песни, по които е работено в периода 2020-2023 г. Може да се каже даже, че още с издаването на дебютния ни албум Cimmerian Red имахме инструментална и вокално-мелодийна готовност на 70-80% с това, което предстои – Languorland. Като място на записи отново се спряхме на студио Audioslot, държано от Васко Райков (Odd Crew) и Николай Берберов-Бебо (Urban Grey), а по продукцията на самия албум работихме с Васко и Коста Коларов (Цар Плъх). С първия споменат имаме стара любов, така да се каже, казвайки го с презумпцията да провокирам усмивката му, в случай че чете това интервю. Стара-стара, от 2021 г., когато групата ни участва и спечели конкурса на радио „Тангра“ Мега Рок (където Васко е радиоводещ) „Силата на НЕизвестните“ с песента Thumbsucker. Бяхме доста изненадани, включвайки и факта, че имаше над 300 участници в изданието. Изненадани и – да бъда честен – поради причината, че като банда сме свиквали да нямаме очаквания от такъв тип неща, конкурси, кандидатствания. Като характеристика ни води манталитетът – не спирай да работиш, а пък каквото стане и както стане. Та тогава през 2021 г. се запознахме с Васко, записахме Thumbsucker в Audioslot и оттам тръгна работата ни с него. Бих казал, че се разбираме чудесно в аспект на музикална продукция и той е човек, който напълно схваща какво трябва да звучи от групата и как. А на нас това ни е необходимо – човек, на когото да не обясняваме един месец каква ни е концепцията и постоянно да водим дебати кое как да стане или да не стане. Затова ни беше и пределно ясно, че и Languorland ще бъде записан там. В края на 2023 г. имах хрумка дали този път да не записваме и издаваме песен по песен – за проба на различен подход. Но в крайна сметка взехме решение, че така и така всичко е готово – най-добре е да запишем албум наведнъж – както си му е редът. И ето ни тук сега. Записвайки, почти живяхме в студиото и с Васко и Коста се работи хем лесно и приятно, хем концентрирано и целенасочено.
Колкото до песните – обхващат различни теми, различни чудения, различни анализи, свързани с изживени вече ситуации и едно генерално усещане за гъста като мъгла атмосфера, която преследва човек като сянка и задухът е най-близкото вкусване на въздух, което можеш да усетиш.
- Има ли някоя песен от албума, която е по-специална за теб?
- За щастие това усещане за „специалност“ се завърна, защото в процеса на миксиране, когато трябва да ги слушаш по няколко пъти на ден или през ден в рамките на месеци, година, то специалното чувство е това, да искаш да си премажеш слушалките с кубинки на някой бордюр. Питайте когото искате музикант. А да не говорим пък за миксиращия човек. Там вече бих предположил, че в даден момент търси начини да напусне страната с нова самоличност и да прекара оставащия си живот на Кабо Верде. Но, разбира се, това усещане минава. Don’t try, която пуснахме като втори сингъл, по някакъв начин ми е доста близка, да кажем. Нескромно, но смятам, че е сред най-добрите песни, които съм писал и по които сме работили като банда. Hidebound пък също е силно предпочитана от мен и най-важното е, че записът и миксът хващат енергията, посланието. ако щете, по чудесен начин. Wakeshame също... Да сме честни, всяка една песен, когато е нова и свежа и се работи по нея и чуваш, че се получава, то тя неминуемо в този момент ти става любима. Така че в различни времеви интервали мога да кажа, че всяка една е била най-специална за мен.
- Излезе вече и първият сингъл Keepsake. Каква е неговата история?
- Keepsake е абсолютно спонтанна „джемната“ песен. Подготвяхме се за репетиция откъм окабеляване, поставяне на микрофони и т.н. и защото си записваме репетициите, трябваше да проверим нивата на инструментите, кое как се чува, как влиза в микса и прочее. Басистът ни Йордан Паунов каза „я свирете нещо заедно“, аз започнах, без да мисля, ръцете сами си се ориентираха. Михаел Найденов (барабани) се включи и след около 2-3 минути се оказа, че имаме материал за песен. От нищото. След това поработихме малко, но стана изключително бързо. Може би най-бързата ни песен откъм работа. Всичко си се изля, така да се каже. Тези моменти, между другото, по някакъв начин остават мили и до известна степен романтизирани, защото при музикантите спонтанното кликване на всички в един и същи момент, в една и съща посока е изключително приятно като усещане. Работното име на песента дори съвсем доскоро беше Sheryl Crow, защото, когато я обработвахме, слушахме много Шерил Кроу. Когато дойде моментът за видеото към песента – предложението на Йордан (който е режисьор) беше да е нещо средно между My Favourite mistake на Sheryl – празен декор и музикант – и Revelations на Audioslave – групата свири на фон. Бързо, икономично, непретенциозно – като самата песен.
- В концерта специално участие ще вземе и прекрасната Русита Боева, позната като настоящ вокал в група „Ревю“. Какъв облик ще придаде тя с гласа си на цялостното преживяване? Защо избрахте нея и бандата й?
- Ще придадат свежест със сигурност. Русита е чудесна певица и аз специално съм неин фен от миналата година, когато гледах „Ревю“ на живо и тя беше вече от няколко месеца в позицията на фронтдама. Направи ми доста силно впечатление. След това я слушах и самостоятелно като Rusita Acoustic, преди да се надгради като Rusita & Live Band. Харесах нейните песни – тя ги пише, съчинява и чисто жанрово са интересни и преплитащи, или по-скоро комбиниращи различни жанрове – funk, R’n’B, Soul, Pop-Rock, Rock и т.н. Има разнообразие, има „хитачки“, има балади. Нейното презентиране на музиката също така е абсолютно органично и смея да кажа, че тя аудио-визуално абсолютно подхожда на това, което прави – вярваш ѝ, когато е на сцената и тя, и бандата с финес поднасят песните си. И всичко това води до 26.11 и промото на албума ни. Решихме, че искаме различен подход и „съпорт“. Различен от това, което ние правим и свирим – разнообразие или, да го наречем, музикално диверсифициране. Докато на Русита музиката е повече „галеща ушите“, то Scotopia е повече „и ние ще ви погалим, но преди това трябва да паднете по стъпалата“. Нашата аудитория ще се запознае с Rusita & Live Band, които са много яки, а тяхната аудитория пък ще се запознае със Scotopia. Win-Win ситуация, каквато фраза има на английски. И в двата варианта музиката е добра и всички печелят. Губят само тези, останали си вкъщи, да кажем осъдително.
- Кои са Scotopia и как се събраха заедно да творят?
- Scotopia сме аз – вокал и китара, Йордан Паунов – бас, Михаел Найденов – барабани. Започнахме да свирим тримата в края на 2013 г. Веднага си паснахме и след 3-4 репетиции, тогава във Велико Търново, беше ясно на всички, че се задава банда. Но кои сме? Музиката настрана... Може да звучи патетично, но ние сме приятели и това сме го казвали доста пъти. Приятели най-напред, а след това банда. Да изразяваш творческите си умения, талант и идеи сред най-близки е абсолютен благодат и смятам, и тримата можем да го оценим и да се оценим един друг. Имам голяма обич към тези двамата и за пример мога да дам това, че с Йордан, с когото се запознах най-напред (студенти в НАТФИЗ), бяхме приятели около две години преди всичко с музиката и той не е и предполагал, че аз мога да пея и свиря. Разликата оттогава е, че сега е сигурен, че аз не мога да пея и да свиря. Шегувам се. Но ние тримата се виждаме и извън пределите на музиката. Разходки, кино, вечери, мачове, барове, протести, помощ за ремонти и премествания, ритуални слушания на нови албуми и гледане на концерти (много често) и т.н., и т.н. Така че сме сплотени. И го казвам с известна гордост, освен щастие от това, защото осъзнавам пък, че в много групи не е точно по този начин симбиозата. Ако имаме банда от хора, всеки от които не е най-голямото маестро на своя инструмент, но тези хора имат допълнителна сплав помежду си, е много по-добре, отколкото да имаш група от най-добрите музиканти, но да няма добра комуникация помежду им. Или да го кажем с футболна метафора – не трябва да си най-добрият защитник, за да си най-добрият избор на треньора за конкретна задача в конкретен мач.
- Scotopia за първи път се качва на сцена през 2016 г. След няколко месеца ще станат 10 години от този момент. Какво се промени в групата за това време и как се промени нейното звучене?
- Мисля, че имаме еволюция, която идва от само себе си по естествен начин и път. Със сигурност сме по-добри музиканти, със сигурност сме по-сработени, но също и по-критични към себе си. Бих казал, че сме израснали. Всичко това се забелязва в някои детайли, разбира се, генерално сме си същите – не сме сменили жанра. Все още звучим сурово, все още не искаме да се препродуцираме и да не звучим като себе си. Все още не искаме в записите да си прикриваме грешките, а даже нарочно оставяме някои, защото търсенето на съвършенство е порочен кръг, в който затъваш. Все още сме живи хора, живеещи живия живот, случващ се в реални пространства. Все още на сцената окабеляваме само инструменти, без лаптопи и не знам още какви технологии. Може да сме извън сегашното ново време и въпреки младата ни възраст вече да сме с изтекъл срок. Но принципът ни е следният – имаме трима души, те имат три глави и три инструмента – хващай си инструмента, мисли и свири. Дали ще е все така, не знам. Промени не се изключват – утре е неизвестно и не се затваряме за нищо. Но сега е така. Просто следваме естествен път, за да не се налага да се преструваме.
- Освен в България сте записвали и в Австрия. Как се чувствахте там и каква е разликата с българското музикопроизводство?
- В Австрия беше доста интересно. Записахме там дебютното си EP Atrate през 2019 г. в Woodway Studio във Фибербрун, малко градче, намиращо се високо в Алпите. Връзката беше чрез наш приятел, Адриан Барсев, който изкара образованието си по Музикално продуциране в Австрия. Видяхме се случайно една вечер в София и се заговорихме за музика, за групата. Едното доведе до друго и няколко месеца по-късно записвахме в това студио, което той (Адриан) и неговият колега (Marco Hockei) поддържаха тогава. Участвахме и в местен рок фестивал Garagenrock. За разлика в музикопроизводството не съм сигурен доколко опитът ни там ни позволява да говорим генерално в смисъла на сравнение между двете страни. Woodway Studio е много хубаво, много добре оборудвано, записва се комфортно – има всичко. Но в България имаме страхотни студиа също, които са с невероятна техника и световно ниво, така че не мисля, че откъм производство на музика има фундаментални различия. Но вече като музикална култура, клубна култура, бранш, публика и т.н. определено има доста пукнатини помежду ни.
- Доколко е важно зад себе си да имаш съмишленици като екипа на Projector Plus?
- Обезателно е от голямо значение. Дори фундаментално в много случаи според мен. Музикантите не могат да правят всичко, а и не трябва да правят всичко. В една добре функционираща музикална индустрия има много звена, които работят помежду си в симбиоза и когато премахнеш едно от тях, архитектурата се счупва. PR+ е едно такова звено, без което не може. За жалост в България липсват други звена, но... Работим с каквото има и на мускули, както се казва. PR+ внася логика, структура и сигурност там, където за съвременен български музикант може да дебне безверие и безсмислие, ако щете. От работата ни до този момент с Деница Славова мога да кажа, че тя определено си е бачкатор и те провокира, и прихващаш и ти това, а повярвайте, това е доста важно. Защото, да бъдем честни, много музиканти смятат, че са си написали домашното с измислянето на дадена песен или записването на албум. Тоест живееш по някакъв начин с идеята, че записването и промото на албума е неговият край. След това започваш новия проект. А по принцип следва да е обратното!!! Записването и промото на албума е началото на живота на този албум. Другото е, че много музиканти си мислят, че талантът им ще замаскира дадено нежелание или дори и мързел да се занимават с неща, които не са им задължително приятни – било то социални мрежи, комуникации, даване на интервюта и т.н. А всъщност за поддържането на една група жива, правенето на музика е само 50% от работата. И колкото по-бързо се разбере това, толкова по-добре. Трябва проактивност, трябва работа, трябва да се мисли, да се действа, да се предлагат неща, да се планира, да се разчертават графици – кое и докога очакваш, кой ще го свърши, срокове, какво правим следващата година, с кого да организираме концерти и къде, записи, месец по месец и т.н. Като бизнес. То така е и редно може ги да се приеме. Не говорим да си печалбар, защото това е смехотворно само да си го помислиш дори. Но да построиш ясна структура, да следваш план. Големите бизнеси измерват Q1, Q2, Q3 и Q4 – четири периода в годината – резултати за всеки. Защо да не може и една група да си постави такива цели, вместо да е инертна или да е изцяло пуснала по инерция? Минаха 3 месеца от 2026 – какво стана, нещо направихме ли, спахме ли, нещо ще правим ли и т.н., и т.н. За щастие самата Деница е огромен музикален фен и много добре ги разбира тези процеси, грижа я е за групите, с които работи, грижа я е за музиката, за сцената, за това да се случват добре нещата, да градират – ето, че вече има и подкаст ZVUK, ето че тази година се проведе най-големият до този момент Rebel Rebel фест (организиран от PR+) и разшири хоризонтите си. Тази съмишленост ти дава усещането, че има на кого да разчиташ и да ти помогне в процеса, който не е напълно лек. Да го кажем така – процесът е свързан с разпространение на музиката, изкарване на хората от домовете им и вкарването им в клуба да слушат жива българска авторска музика, достигане до нова публика, поддържане на духа извън бутилката. Защото ако трябва да сме напълно честни, най-лесното нещо, което можеш да направиш в тази страна, ако се занимаваш с по-алтернативна музика, e да намериш причина да се откажеш въобще. И много хора го правят, и много групи спират да съществуват и изпадат във времето. Не че има битка кой ще се задържи най-дълго или ще има най-много публика. Всички сме заедно в това, всички имаме една цел. Да не говорим за клишето, че „борим простотията и чалгата“, защото това са абсолютни глупости на търкалета. Не може 70 кг боксьор да го поставиш в мач с 95-килограмов от тежка категория. Безсмислено е и е ясно кой ще бъде смазан. Целта е да достигнем до хората, които така или иначе се интересуват от такава музика, но или не знаят, или не достига до тях информация по правилен начин, или са заспали дълбок сън, или въобще не им пука. Искаме да ги ощипем, да се стреснат и събудят. Защото има много какво качествено да чуят из клубовете. И във всичко това PR+ е не само супер инициатива, организация, общност от музиканти, а и светла фигура в иначе не задължително добре огрятата от светлина сцена.
- Какво всъщност означава Scotopia? А Languorland?
- Scotopia идва от скотопично виждане – нощно виждане при слаба светлина или липса на такава. Свойството на очите да се приспособяват в тъмнината. Спряхме се на това име сравнително бързо през 2016 г., преди първото ни участие, защото ни трябваше име все пак. Колкото до името на албума Languorland, реално такава дума няма сама по себе си. Комбинира languor и land, като languor означава физическа и психическа умора, безсилие.
- Връщам те две години назад към парчето Stockholm, чието видео е вдъхновено от филма на Джим Джармуш - Down By Law. Доколко киното ви вдъхновява?
- Както по-горе споменах, с Йордан Паунов, басиста ни, се познаваме от НАТФИЗ. Да кажем, че сме кинаджии – неактивни, освен в клиповете ни. Аз учех „Кинознание“, а Йордан „Операторско майсторство“. Негова беше идеята за Stockholm и паралелът с Down by law, a клипът бе заснет от Петър Димов-Българевеца. Освен това и тримата обожаваме кино и доста често това е тема на разговор, анализи и много често – монолози. Киното е изключително вдъхновяващ занаят. Като изключим самото гледане на филми, но размишляването върху това кое как е направено, кое как допринася за филма му, имало ли е смисъл от еди-кой си кадър, сюжетна линия, диалог – какъв смисъл точно и т.н. Та ето че вдъхновява мисълта със сигурност и определено и нас, считайки, че на този етап сами измисляме и заснемаме (изключваме Stockholm) клиповете си.
- Кои са музикантите, които ви вдъхновяват?
- Със сигурност включвам сиатълските групи като епицентър на 90-арската алтернативна музика и сцена. Освен това бих казал Queens of the stone age, Mark Lanegan и... Много са. Дори по-стари 60-арски групи ни вдъхновяват и макар да сме алтернатив, до ден днешен на репетиции правим кавъри на Cream например.
- Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. За какво мечтаеш ти?
- Както се пее в I’m above на Mad Season: I desire peace where I live. За мечти не мога да говоря – прекалено тежка дума е. Имам желания, имам задачи и планове. Бих искал да ги изпълня. Мечтите ги свързвам с нещо, което не е задължително да се осъществи, и имам чувството, че когато кажеш „мечтая за еди какво си“, част от главата ти е наясно, че може и да не се случи, защото мечтата е абстрактно понятие, неизвестно откъм времеви лимит. Може би мечтите са за минало време – когато изпълниш задачите си, може и да осъзнаеш, че си изпълнил мечтите си. Но ако мечтата е цел занапред, бих предпочел да я наричам задача, за да знам, че трябва да си свърша работата, за да се случи. В музикален аспект имам много задачи. На 33 съм сега и да кажем, че когато съм на 35, би било добре и е реалистично да имаме издаден трети, дори и четвърти албум със Scotopi“. Отделно имам други музикални амбиции, чисто като проекти, да ги наречем така, по които желая да работя и да се случат.
- Какво пожелаваш на читателите на „Телеграф“?
- За живота по принцип – здраве, мир, смирение, но не примирение. Със сигурност пожелавам да посещават концерти на български групи и музиканти, да слушат музиката им, да са отворени към нови хоризонти, да нямат предразсъдъци, да търсят. Защото това се отплаща и накрая ще са приятно изненадани колко хубави неща са намерили в процеса. Да се наслаждават на резултатите на труда на много хора, защото това ще донесе и за двете страни поне малко радост и смисъл в иначе всекидневните блата през които държавата ни драпа и се влачи на политически, обществен и обществено-емоционален план.
Екатерина Томова
