- Г-н Командарев, последният ви филм „Made in EU“, тръгва по кината в цялата страна следващата седмица, на 21 януари. Преди два дни той бе представен и в рамките на „Киномания“. Каква история разказвате?
- Във всеки филм се опитвам да разказвам човешка вълнуваща история. История, която привлича зрителя от началото и го държи до края. В случая става дума за една фабула, която винаги е работеща. Имаме един човек, в случая една жена, която е обвинена несправедливо и въпросът е дали тя ще успее до края на филма сама или с помощта на още някого да се защити. Доброто да победи в крайна сметка. Така е най-кратко казано.
- Вярно ли е, че историята ви е дошла наум от етикета на чифт дънки?
- Ако трябва да сме точни, намерих заглавието на тези дънки, които си купих във Варна. На основния етикет пишеше, че са Made in EU, a на по-малкия отстрани с по-ситните буквички пишеше, че са произведени в България. Самата база, от която тръгнахме, стартира през 2018-2019 г. Мои приятели и познати се оказаха въвлечени в едно проучване в една световна кампания за борбата срещу експлоатацията в текстилната индустрия, която се казва „Чисти дрехи“ (Clain Clothes Campaign). Те точно правят проучвания относно тия прекрасни дрехи, които толкова обичаме да си купуваме от сегашните храмове на нашето общество – моловете и луксозните магазини, как са произведени и какво се крие зад лъскавите етикети. Резултатите от тези проучвания в България бяха потресаващи, поне за мен. Сравняваха ситуацията, даже твърдяха, че е още по-лоша, от места като Бангладеш и т.н., които сме свикнали да свързваме традиционно с такива неща. Тези хора, които участваха от българския екип, споделиха с мен интервюта с шивачки, проучвания и т.н. Потресе ме! Не подозирах, че това е възможно в България. И то основно в малки фабрики, в малки градчета, където няма много възможности за работа и където хората или емигрират, или остават да работят на подобни места. И до ден днешен, ако отворите сайта на Clean Clothes Campaign и напишете в търсачката България, ще видите откъде тръгва всичко. Има безкрайно интересни документи и свидетелства.
-Действието във филма се развива по време на пандемията от COVID-19. Защо решихте точно този период да бъде?
- Няма по-голям сценарист от живота, както обичаме със Симеон Венциславов да си казваме. Аз имах цялата тази база данни, но се чудехме как да намерим драматургичната линия. Тогава прочетох, че едни от първите такива взривове на епидемията извън София са били в подобни текстилни фабрики и цехчета поради липса на вентилация и елементарни предпазни средства. Нещото, което най-много ме шокира, е, че самите работнички са криели, че са болни, и са взимали хапчета за сваляне на температурата, когато са ходели на работа. Когато поразрових малко повече, се оказа, че те го правят това не от лошотия или за да заразят хора. А защото и без това мизерните им заплати са разделени наполовина – едната е фиксирана, а другото е бонус присъствие. Това е измислено най-вече за районите на България, където се отглежда тютюн, за да не ходят лятно време жените да помагат в брането на тютюна. Ако изпуснат един ден – половината заплата заминава. За да си запазят заплатата, тези жени са били принудени да крият, че са болни. И аз си казах – ето ни я историята. Чух и за случай за обвинена работничка, че е донесла заразата. И започнахме да го развиваме по-сериозно в европейски програми по кинодраматургия.
- Казвате, че такива предприятия съществуват до ден днешен в Родопите.
- Не само, но най-вече там. Няма да забравя как в едно малко мюсюлманско градче в Родопите, където видях тази потресаваща гледка – жени със забрадки, които получаваха смешни заплати, шиехме много известна и скъпа марка френско луксозно бельо. Това само по себе си беше сблъсък на два свята. Цената на тези неща я гледахме в онлайн каталога на въпросния бранд и беше умопомрачителна. После разбрахме, че заплатите, които печелят тези работнички, също са умопомрачителни, но в обратна посока.
- Успяхте ли да разговаряте с повечето от жените в тези фабрики? Срамуват ли се от заплащането и условията, в които са принудени да работят?
- Огромната работа я бяха свършили хората от кампанията „Чисти дрехи“. Естествено, ние след това посещавахме много фабрики, включително и такива, които бяха добри примери. Видяхме и обратното. Срещахме се и със собственици, и с работнички. Малко по малко започна да се натрупват пъзелът и базата.
- Казахте, че историята се върти около една жена. Това е героинята на Гергана Плетньова. Вие самият ли я избрахте за ролята, нея ли си я представяхте?
- Представях си я, да. Не съм правил никакъв кастинг. Просто й се обадих, казах й, че от много време искам да работя с нея. Разбира се, направихме едни видеопроби и нещата си се подредиха. Тя е прекрасна актриса. Има страхотно лице за кино. Тя е от тези актриси, които камерата ги обича. Работата с нея беше удоволствие. Тя беше на 1000% в този образ. Ние репетирахме месеци, ходихме по местата за снимки и другото, което беше много важно – и Гергана, и Анастасия Ингилизова, и Ованес Торосян като единствен мъж сред шивачките ходеха месеци наред на уроци по шиене. В интерес на истината доста надобряха. Вписваха се прекрасно сред всичките тези 50-60 реални шивачки, които бяха около тях.
- Тоест дамите са истински шивачки, не актьори.
- Огромният процент да. Имаше още 2-3 жени, които бяха актриси, но всички останали бяха реални шивачки.
- Къде снимахте, къде беше вашият шивашки „цех“?
- Филмът е сниман на 4 локации – Рудозем, Мадан, Хасково и Димитровград. Всичко обаче изглежда като една локация. Имахме огромния шанс да снимаме в един цех в Хасково, който се оказа, че е един от малкото, и то на път да затворят производството опити след 1990-а година да има наистина българско производство на нови български марки. Изключително качествени дрехи имаше при тях. Но те сами си казаха, че много трудно могат да издържат на големите брандове, некоректната конкуренция и всичко това, което се шие в Азия и Турция и се внася тук. Те бяха вече в процес на приключване за жалост.
- Вие освен режисьор и съсценарист сте и продуцент на лентата заедно с Катя Тричкова. Как се справяте с толкова много задължения накуп?
- Изглежда огромна работа, а и е огромна работа, но един филм се развива много дълго време. Това са 5-6 години, в които тече целият процес на развитие на проекта, на търсене на копродуценти, на кандидатстване в различни държави в търсене на допълнително финансиране. Когато имаш правилния екип около себе си, нещата се получават.
- Филмът завършва с „Одата на радостта“, и то в изпълнение на вашата дъщеря. Ваша ли беше идеята точно Анна да изпълни химна на Европа?
- Просто дъщеря ми пее много хубаво. Тя е студентка в момента. Завърши Американския колеж и там благодарение на Борис Панкин мюзикълът е на много високо ниво, поставят всяка година по един известен мюзикъл. Тя изпълняваше някои от главните роли в тези мюзикъли, докато беше ученичка. Справи се прекрасно. Генералната идея за Европейския съюз е, че бе мечта на всички нас. И аз бях един от най-щастливите хора на 1 януари 2007 г. Някак си изпълнението на моето дете, от момиче на 18 г., е точно идеята да се върнем към чистотата и добрите страни на тази мечта, която имахме, за един много справедлив, социален, образован съюз на равноправни държави. Наскоро имахме премиера в Солун и гръцката публика реагира изключително бурно. Имаше ръкопляскания по време на прожекцията, което на мен не ми се е случвало. Имаше след това много оживена дискусия и един от зрителите каза, че сега си дава сметка, че България е влязла в Европейския съюз през 2007, а вече сме 2025 г. Означава, че ние сме навършили пълнолетие в ЕС и може би наистина настава времето, в което вашият глас трябва да се чува повече като едни пълнолетни членове на ЕС. Аз не се бях замислял за това. Стана ми много интересно и като че ли има нещо вярно в това. Трябва да се опитваме да се чува повече нашият глас и да казваме какво е много хубаво и какво може би трябва да се промени и подобри.
- Филмът идва и точно в навечерието на влизането ни в еврозоната. Вие как гледате на тази промяна?
- Да, така е. На фона на всички дискусии около еврото аз лично не му отдавам чак такова значение. Така или иначе българският лев беше вързан към еврото. Не смятам, че това е проблем и че е най-важното нещо, което имаме да обсъждаме. По-скоро има къде къде по-важни неща – какво се случва в образованието, здравеопазването, културата, индустрията, производството, което остана в България, и т.н. Има по-важни теми от това дали ще се разплатим в евро или лев, който е фиксиран към еврото.
- Готов ли сте вече с нова история, която да разкажете?
- Да, и работим по нея от няколко години. Този път ще е на тема, която е по-близко до моята първа професия - лекарската. Ще говорим за Бърза помощ, но с нов подход. Имаме един екип на една линейка, които ги виждаме в пет различни периода на техния живот. Ранно дежурство, когато са на по 20 и няколко години преди 1989 г. След това вече към 30 и няколко години през 1997 г. После какво става през 2007, 2017 и леко парадоксално сме сложили един епизод и през 2030 г. - в близкото бъдеще. Става дума за екип на линейка – шофьор и лекар. Много ни помага столичният Център за спешна медицинска помощ с проучвания и съдействие. Нещата са доста напреднали и ако всичко е наред, се надявам догодина есента да можем да снимаме.
Това е той:
-Роден е на 28 септември 1966 г.
-През 1993 г. завършва Медицинската академия в София
-През 1999 г. завършва кино и ТВ режисура в Нов български университет
-Режисьор на хитовите филми „Пансион за кучета“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Съдилището“, „Посоки“, „В кръг“, „Уроците на Блага“
-Член на Европейската филмова академия
-Семеен, с две деца - Анна и Петър
-Най-новият му филм - „Made in EU“, тръгва по екраните на 21 ноември
Екатерина Томова
