З дравейте, ето ме пак мен - Лудото майче, по-лудо от всякога, след като в буквален смисъл разбрах какво означава да имаш трън в гащите.
Здравейте, ето ме пак мен - Лудото майче, по-лудо от всякога, след като в буквален смисъл разбрах какво означава да имаш трън в гащите.
Всичко започна още предишната седмица. Заради проклетия дъжд пет пъти си размених дежурствата с колегите, за да почивам идния понеделник и да спазя обещанието към детето - да го заведа във въжения парк. Измъчвана от вътрешни терзания и самообвинения, че нямам достатъчно време за сина си, че не присъствах достатъчно в първите му 6 години и че баща му всъщност е повече майка от мен, този път бях твърдо решена да изпълня желанието му. Заедно брояхме дните, после и часовете до понеделника с главно "П".
Предната вечер, когато оставаха по-малко от 20 часа до дългоочакваното ни общо преживяване, с Коко тръгваме до магазина. Ако си бях прочела хороскопа щях да заключа къщата и да пусна ключа в тоалетната, ама кой ти очаква това, което всъщност се случи...
Та на път за супермаркета, минавайки покрай една фитнес площадка, Коко ме моли за 5 минутки игра. С баща му винаги спирали там. Е, щом спира с баща си, ще спира и с майка си! А майка му отдавна не знае как изглеждат детските площадки, понеже докато се прибере от работа те вече се превръщат в място за пиене на бира и размяна на целувки между тийнейджъри, а не за игра. Но, ето сега е моментът Коко да поиграе на фитнес площадката в присъствието на майка си. Обаче с нея явно не му върви, защото точно три минути по-късно се чува силно: „Ооох!“ Очевидно не беше разбрал, че наклонената лежанка има различно предназначение от това на пързалката. Но със сигурност беше усетил, че е направена от дърво. Поне това показва физиономията му - набръчкана като току що извадена от пералнята тениска.
-Май ми се заби трънчееее...
-Нищо, де.. вече си на 6, едно трънче не може да те събори, нали? - усмихвам се аз, за да спра в зародиш напиращия рев. И тръгваме от площадката, обаче с крайчеца на окото си забелязвам, че походката му е някак странна. Колената са разкрачени и образуват голям полукръг.
- Дупето ли те боли?
- А, мен едно трънче не може да ме събори - казва Коко с необичаен фалцет, а кръгът между краката му става още по-голям. Кимам с разбиране, но все пак деликатно предлагам да не ходим до магазина.
Прибираме се вкъщи и за по-малко от две минути влизам в ролята на медицинска сестра, въоръжена с пинсета, обгорена игла и желание да видя сметката на трънчето. Детето разголва седалищните си части, обаче трънче няма. Мъжът ми асистира повече с възклицания, отколкото с умения, оглежда и той- нищо! А, ето го! Противното трънче се е забило дълбоко под кожата, но всъщност не е трънче, а 3-сантиметрово трънище, което образува подута лилава черта на дупето. Човъркам с иглата, за да открия върха на треската, детето пищи и рита с крака, правейки операцията още по-сложна. Резултатът е голяма нула. След ожесточената борба, мъжът ми поема нещата в свои ръце и също влиза в ролята на медсестра. Следват още викове, още ритащи крака и отново нулев резултат. В края на неуспешната операция са ясни две неща:
1- детето не може да сяда на дупето си
2-трънището няма да излезе без любезното съдействие на истинско медицинско лице.
-Тръгваме към болницата- нареждам аз, докато вече се обувам. Там естествено е пълно с други закъсали по тъмно със здравето пациенти - половината мургави, другата половина са от “наште“. На регистратурата ме гледат с истинско недоумение след краткото обяснение за трънче в дупето. Чакащите пред вратата също ни лепват етикет "семейство лигльовци", а ние в пълно мълчание сядаме пред кабинета. (Аз и мъжът ми, де, Коко все още не може да сяда). След малко се появява приветлив доктор, който с необичайна за късния час усмивка, ни кани да влезем, а това мълниеносно предизвиква недоволството и на двете групи чакащи. Мургавите ругаят и пуфтят малко по-силно от "наште", но общо вето всички ни кълнат до 9 коляно, щото едно трънче не може да бие техните болежки.
Вътре детето сваля гащите, а докторът започва да натиска мястото с трънището, за да огледа в детайли положението. След известно време стискането приключва, а симпатичният доктор заключва:
- Няма да стане. Отивайте в спешната болница да му сложат една упойка, за да не мъчим детенцето.
На излизане чакащите ни гледат още по-злобно. Мога да им кажа много неща, но си мълча, щото съм пич! Пристигаме в детското отделение на другата болница и започва голямото чакане. Коко продължава да стърчи прав и вече съвсем е забравил, че него едно трънче не може да го събори. Най-накрая идва нашият ред, влизаме в кабинета и пак се почва едно стискане, а Коко тихичко рони сълзи зад изпотените си очила.
-Няма да стане! - отсича накрая лекарят.
-Как така няма да стане?- питам аз.
-Ще ви приемем. Приберете се, пригответе си багаж и утре сутринта с детенцето – гладно, пристигате да ви приемем... Без пълна упойка не може да се извади – продължава докторът.
-Пълна упойка?! Как така пълна упойка за трънче??!!! Няма да оперирате апендицит все пак- извисявам глас. Така и не успявам да разбера какво налага приспиване на детето ми за интервенция, която ще отнеме няколко минути, както и двудневен престой в болнично заведение по време на пандемия.
На следващата сутрин обаче се връщаме с чаши, лъжици, джапанки и всичко необходимо за двудневния престой. Мястото на лекаря от посреднощ е заето от негова колежка, която след като пръска някаква местна упойка върху дупето на детето, започва на свой ред да го преглежда. Коко отново тихичко плаче, а аз треперя в очакване на присъдата.
-Ще трябва да ви приемем. Отивайте за кръв и урина на детето. На него ще му направят PCR, а на вас бърз тест за коронавирус- нарежда докторката. Минаваме през лабораторията и отиваме при ортопед, който прави поредния детайлен оглед на невидимото трънче и ни праща на рентген. След снимката се връщаме обратно при ортопеда, Коко пак ляга на кушетката и този път сълзите започват да се стичат още преди да е започнал прегледа. После ни изпращат в друг кабинет – за тестване на упойки. След резултата вземат детето и час по-късно го извеждат, заедно с трънчето, прилежно увито в марля.
-Два разреза, минахме без шевове. След два дни ще дойдете на превръзка, заръчва докторката и ни предава Коко, на чието лице вече вместо сълзи, има усмивка.
Слава Богу разминахме се с пълната упойка! Макар че сигурно щяхме да влезем в учебниците като единственият случай на вадене на трънче в спящо състояние, както и на най-дълго ваденото трънче.
-Коко, следващата седмица, когато ти мине, ще отидем във въжения парк, обещавам на малкия герой на връщане вкъщи.
-Мамо, този път да не определяме ден, предлага мъдро детето.
Монитор
