- Г-н Овчаров, филмът „Зaлог“ се появява на екран няколко години след заснемането си. Какво е усещането да пуснете филм, който е „живял“ в чекмеджето толкова дълго?
- Преди да „живее в чекмеджето“, както казвате, този филм чака 31 години, за да бъде реализиран. Така че той си е свикнал с чакането. Като го писах през 1991 г., не си и помислях, че трийсет години по-късно България ще стои на същия социално-исторически кръстопът. Но, уви, така е. Миналото ни е като затворническо гюле, отляно от лъжи, пропаганда и предразсъдъци, което влачим на крака си. Това гюле, тоя „топуз“, както биха казали героите на „Зaлог“, ни дърпа към Азия със страшна сила. А това означава - далеч от демокрацията, далеч от цивилизацията, далеч от върховенството на свободната човешка личност.
- Любовта е централна тема във филма. Какво ви привлече към нея и как успяхте да я вплетете в историческата рамка и съдбата на героите?
- Нашите герои мъже обичат една и съща жена. Те съизмерват любовта си към нея с любовта към България. Докато преследват своите политически цели, те загърбват простата човешка любов. И заради това са обречени. Можеха и да останат живи, ако бяха слушали жената. Но в историята, а този филм е исторически, няма условно наклонение. Тъй е станало, това е. Открай време има твърдение, че нашият свят би бил много по-добър, ако се управляваше от жени. Лошото е, че жените, като влязат във властта, започват да се държат ката мъже.
- Режисьорът Зако Хеския е човекът, който ви дава идеята за „Зaлог“. Какво точно ви посъветва и как това повлия на начина, по който развихте сюжета?
- Със Зако бяхме приятели. Това е малко странно, като се има предвид, че той беше почти на възрастта на баща ми. Началото на 90-те беше време, в което направо нямаше държава, никой не мислеше за култура, хората се занимаваха с оцеляването си. Със Зако си говорехме за бъдещето и той беше оптимист: беше оцелял през Втората световна война. Нашите срещи също бяха форма на оцеляване: опитвахме се да запазим духовността си неоцапана. Така той ме подкокороса да се захвана да пиша тази история. Нямаше никаква перспектива за нейното реализиране, но ние си говорехме и това ни спасяваше от мизерията на бита, която ни заливаше отвсякъде.
- Снимате филма по време на COVID-19, но без никой от екипа и актьорите да се разболее. Как се организира работата при тези условия и имаше ли допълнителни предизвикателства?
- Вярно, че никой не се разболя. Просто всички бяха толкова уморени по време на снимките, че вероятно не са имали време за никакви други социални контакти. Беше не просто студено, беше много студено. Вероятно вирусите се бяха изпокрили на топло, та никой не прихвана. Филмът ни държеше. Свършихме снимките без нито един инцидент, пръснахме се и се захвана едно боледуване сред актьорите, не ти е работа! Най-пострада моят приятел Иван Савов, беше седмици в болница. Накрая ми се обади, че е излязъл. „Ей, каза Иван, прескочих трапа! Няма да ми пишете името в надписите в черно правоъгълниче накрая!“. Миличкият, не мислеше за себе си, а за филма.
- Филмът събира герои от предишните ви исторически филми – Паница, Стамболов и Фердинанд. Какво беше най-интересното в това да обедините техните съдби на един екран?
- В документалните филми за тези исторически персонажи всеки един от тях играе важна роля, бих казал „фатална роля“. Стамболов убива своя другар Паница в името на постигане на политически цели, убийците на Стамболов няколко години по-късно вярват, че отмъщават за смъртта на Паница. Сенките на убитите Паница и Стамболов цял живот преследват цар Фердинанд. Обединяването им в този филм е логично следствие на онова, което се е случило някога. „Любимецът на цяла либерална България“ (по израза на Симеон Радев) Паница става жертва на всепризнато най-големия български държавник в новата ни история Стамболов. Княз Фердинанд охотно си грее ръцете на огъня на техните страсти и ще се превърне в най-дълго управлявалия монарх в новата ни история.
- Историческите фигури не просто „играят роли“, а се превръщат в символи на българската участ. Може ли да се каже, че филмът е и философска притча за цената на амбицията?
- Филмът е историческа драма. Според някои други пък е политически трилър. Нека всеки го определя както иска, важното е да го гледа. Да, филмът е притча за разрушителната сила на стремежа към власт. Всички знаем, че властта покварява, но въпреки това се стремим към нея. Когато осъзнаем разрушителната й сила, е късно. Ние разказваме история отпреди 130 години, но тя със същия успех може да се случи и днес.
- Сниман е в духа на класическото историческо кино – с тежки костюми, сложни декори, епоха, която изисква дисциплина и точност. Колко трудно е днес да се прави подобно кино, което не разчита на визуални ефекти, а на детайла и актьорската сила?
- Ние трябва да познаваме неподправената си история, в която уханието на одеколон се смесва с миризмата на фъшкии. Някои зрители се шокират от езика на героите ни. Ако прочетете писмата на хората от онова време, ще видите, че ние не огрубяваме езика, ние сме верни на тоя език. Има например десетки писма до един тогавашен висш сановник, подпредседател на Народното събрание, които започват с обръщението „Ей, мекере!“. Това не е израз на грубост, това е езикът на довчерашните хъшове, каквото са нашите персонажи. Да, в този филм се говори за гешефти, рушвети и предателство. Та нима това не съпътства нашия живот до ден днешен?! Да си затваряме очите за слабостите и страстите на историческите личности е като да градим въздушни кули. Нашите герои са мъже, истински мъже, които могат да обичат, да мразят, да носят отговорност и ако трябва, да се жертват. В техния свят няма префърцуненост, ако и да танцуват във филма.
- Във филма историята се движи между няколко герои и сюжетни линии. Как успяхте да запазите драматургичната яснота и напрежение при толкова сложна структура?
- Познавам света на героите като собствения си. Това не им пречи да ме изненадват с някоя своя постъпка. Но нима ние сами не се изненадваме на себе си, когато проявим слабост или подлост? Във всеки филм настъпва момент, в който персонажите заживяват собствен живот, просто трябва да не им пречиш да останат себе си.
- Любовта във филма е свързана не само с лични чувства, но и с политически и исторически контексти. Как работихте върху този баланс между личното и голямото време?
Този баланс на лично и обществено е неминуем. Нали го е казал Левски: „Времето е в нас и ние сме във времето“.
- Тъй като филмът беше заснет преди COVID, но премиерата се забави няколко години, имаше ли моменти, когато се наложи да адаптирате или пренаредите части от продукцията за съвременното време?
- Не, нищо не съм пренареждал. То ако ставаше така, някои режисьори цял живот щяха да „пренареждат“ филмите си. Във филма става дума за един заговор, инспириран от Русия. Амбициозният, но късоглед майор вярва, че с нейна помощ ще може да постигне някакви политически цели. Прозорливият министър-председател знае, че ако подадеш на руснаците пръст, те ще ти отхапят ръката до лакътя. Да виждате нещо да се е променило в днешно време? В нашия филм единият приятел е готов да отнеме живота на другия в името на запазването независимостта на България. А другият е готов да стане жертва. Колцина са тези, които могат да го направят? В нашия обществен живот винаги е имало дефицит на личности, а най-страшното е, че най-достойните се унищожават взаимно.
- Работите отново с изключителни актьори – някои вече са част от предишните ви филми. Как подбирате актьорите, които да „понесат“ този тип герои? Търсите ли прилика с реалните личности или повече вътрешна енергия?
- Прилика с реалните исторически личности сигурно има. Най-вече във вътрешната нагласа на актьорите, на тяхната същност, която е нещо много по-важно от портретната прилика. Стамболов е бил човек със среден ръст, но е великан в българската история. Затова и Захари Бахаров играе тази роля. А и защото Захари е прекрасен актьор. Той е изключително подреден и съвестен в изпълнението си, а едновременно с това носи взривен характер. Ето ти тебе прилика с прототипа. Асен Блатечки е с реномето на развейпрах, но всъщност е верен приятел. За него знаеш, че няма да те остави да „пренесеш сам дивана“ – ще се хване за другия край, без да те пита. Деян Донков е известен на всички със своята постоянно променяща се натура и ролята на княза му лепна от раз. Да не говоря за вече споменатия Иван Савов, за Малин Кръстев, за Вальо Ганев или за Гергана Плетньова. А пък за Мавро няма какво да отварям приказка, няма филм, в който да не съм го снимал и се гордея с това.
- Във филма се усеща темата за цената на властта – не като политическа, а като човешка зависимост. Вие лично вярвате ли, че властта променя човека или просто показва кой е бил той?
Всички знаем горчивата поговорка „Дай на човека власт и му гледай сеира!“. Самото съществувание на този израз показва какво се очаква от някого, който получи власт: сеир. Не зная защо ние сме такива сеирджии, като всъщност е ясно предварително, че ние ще плащаме сметките за сеира, който сами си организираме. Властта е отговорност, но колцина са тези, които могат да я понесат?
- „Зaлог“ може да се разглежда и като метафора за съвременността – ще разпознаят ли зрителите днешни лица зад историческите маски?
- Нямам такава задача – някой днешен политик да се познае в героите ни. Пък и да ви кажа, днешните политици много-много не се интересуват от изкуство. Преди доста години бях направил един документален филм за историята на Народното събрание. Направиха прожекция в залите на събранието и поканиха депутатите. Познайте колко човека дойдоха. Отговорът е – един. 1 от 240! След десетина години пак показваха този филм в Народното събрание. Този път не дойде дори и един човек. Какво се учудваме, че историята се повтаря. Що се отнася до това дали публиката ще се идентифицира с нашите герои, вярвам в мъдростта на нашия народ. Но знаем, че публика и народ не са едно и също нещо. (Последното изречение не съм го измислил аз, казал го е големият сценарист Христо Ганев преди петдесетина години и ми се струва, че все още е вярно.)
- След „Зaлог“ завършвате голяма историческа линия. Чувствате ли, че този филм затваря цикъла, или оставяте пространство за нови истории?
- Поне трийсет пъти съм се заричал, че повече няма да снимам исторически филми. Имам написан сценарий за един такъв. Може би ще е последният. Засега.
- Вие често казвате, че не обичате помпозността в киното. Какво според вас прави един филм „истински“?
- Искреността. Ако си искрен и казваш истината, надеждата е, че това ще те защитава. Зная, че това звучи наивно, но нима имаме някакъв друг изход? Пък и „вяра и наивност“ е устойчиво словосъчетание в изкуството.
- След толкова години работа с миналото приближава ли се то до вас или става все по-далечно?
- Дето казва Мавро: „Напоследък все по-често имам рожден ден!“. С годините и аз разбрах, че бъдещето много бързо се превръща в минало. Но няма избор между едното и другото. Бъдещето е необозримо, а миналото – необятно. Между Сцила и Харибда, тъй съществува човечеството.
Проф. Светослав Овчаров е водещ български режисьор и преподаватели в НАТФИЗ, член на Европейската филмова академия, отличава се с подхода си, по който чрез киното изследва и пресъздава българската история.
В рамките на фестивала "25 през 2025: История на киното" по идея на Филмаутор във филмотечно кино „Одеон“ са включени три негови исторически филма, на които е режисьор и сценарист - "Стефан Стамболов - съзидателят и съсипателят" и "Врагове" вече бяха показани, следва "Фердинанд Български" на 17 октомври от 18,00 ч. За актуална информация за фестивала зрителите могат да следят във фейсбук страницата Класическо българско кино.
Екатерина Томова
