И ма истории в света на медицината, които са като сюжет на филм. Може би повечето са такива. Една от тях ни връща в далечната 1854 г. В Сохо, небезизвестния квартал на Лондон, избухва огнище от холера. Нищо необичайно за онези времена, когато хигиената изобщо не е на дневен ред, а познанията за инфекциозните болести са нулеви. Жител на града, в близост до чийто дом се разиграва драмата, отказва да приеме ситуацията за даденост. Воден от желанието си да разбули мистерията, д-р Джон Сноу (1813-1858) картографира 13-те обществени кладенци и всички известни случаи на холера в района.
Огнище
Забелязва, че те са групирани около една конкретна водна помпа. Наблюдавайки с микроскоп проби вода от отделните кладенци, той открива само в една от тях тайнствени „бели частици“, за които подозира, че са свързани с болестта. Местните власти не се впечатляват от заключенията му и докторът поема нещата в свои ръце. Просто прекратява използването на вода от „виновната“ помпа, като премахва дръжката й. Разпространението на холера рязко спира. Любопитен факт, който не убягва от вниманието на доктора, е, че никой от работниците в намиращата се наблизо пивоварна не се разболява от холера, тъй като са пиели бира, а ферментацията убива холерните бактерии. Днес д-р Сноу е признат за един от основоположниците на съвременната епидемиология. Негова е идеята, че холерата се възпроизвежда в човешкото тяло и се разпространява чрез замърсена вода и храна, но е било твърде рано, за да успее да потвърди хипотезата си.
Експедиция
През 30-те години на миналия век в Съветския съюз започва изучаването на богатствата на Сибир и Далечния изток. Към непознатите необятни земи тръгват първите геоложки експедиции. В столицата идват съобщения от тамошни лекари за неизвестна болест, поразяваща мозъка и двигателната система, но сигнал „тревога“ все още няма. През 1934 г. двадесетина млади и здрави геолози и топографи се отправят към дълбините на тайгата. Две седмици по-късно в близко село се връщат два оседлани коня. Ездачът обаче е само един и в много тежко състояние. Въпреки оказаните медицински грижи няколко дни по-късно умира, без да дойде в съзнание. Времената са смутни, върлуват банди, в търсене на другарите му са изпратени военни, предвождани от местни ловци. Намират лагера на геолозите седмица по-късно. Картината е идилична – ясно небе, усмихнато слънце, свежа зеленина, пеещи птици и дъхави цветя. Конете спокойно пасат, но хората не се виждат. Откриват ги в палатките, повечето от тях вече са мъртви, а останалите берат душа и са в безсъзнание. Не човек е убиецът, а непознат инфекциозен агент. Този път на експедиция тръгват не геолози, а медицински специалисти. Така е открит вирусът на кърлежовия енцефалит. Сред вирусолозите е д-р Чумаков, който също се заразява и остава с парализирана ръка. Името му се свързва с въвеждането на живата противополиомиелитна ваксина през 1960-те години. Тя е плод на уникално сътрудничество между американски и съветски учени (и то в годините на Студената война), и е чудесен пример за това, че светът има нужда от сътрудничество, а не от противопоставяне.
Боб Дилън с песен за легионерската болест
Горещ юлски уикенд на 1976 г. събира членовете на Американския легион в хотел Bellevue Stratford във Филаделфия, САЩ, за да отпразнуват двестагодишнината от основаването на страната. Събитието е бляскаво и става акцент в новините, а участниците си тръгват в приповдигнато настроение. Скоро обаче някои от тях усещат признаци на силно неразположение – оплакват се от главоболие, болки в гърдите, треска и затруднено дишане. Разболяват се общо 221 души, 34 губят живота си. Иронията на съдбата е, че са хора, оцелели при военни действия, за да срещнат мистериозен убиец на празник. Кой е той обаче? Токсин, инфекциозен агент? Вълни на безпокойство заливат цялото общество. Съмненията за саботаж или биотерористична атака скоро отпадат.
По следите му са учените от Центъра за контрол на заболяванията (CDC), сполучливо наречени от списание TIME „детективи на болести“, които се надпреварват с времето. Виновникът е разкрит през януари 1977 г. Това е непозната до момента бактерия, назована по-късно Legionella pneumophila, заболяването вече носи името легионерска болест. Днес знаем, че L. pneumophila вирее в топла вода и се разпространява чрез водни капчици. Охладителните кули на хотела са били идеални за размножаването й, а климатичната инсталация е улеснила разпространението сред гостите му. В онези дни нищо от това не е било известно. Хотелът във Филаделфия, където се развиват събитията, така и не се възстановява. Разтърсен от преживяното, Боб Дилън, посвещава песен на легионерската болест.
Историята му вдъхновява Холивуд.
Дете живее в стерилен балон
Гледали ли сте филма „Момчето в пластмасовия балон“? В него героят на Джон Траволта трябва да избере между изолиран в защитена среда живот и риска да общува с околния свят и да загине. Философска тема, накарала Холивуд отново да се обърне към нея през 2001 г. Сюжетът е вдъхновен от историята на Дейвид Ветър (1971-1984). Детето е с комбиниран тежък имунен дефицит и единственият начин да живее е да бъде затворен веднага след раждането си в специално създаден стерилен балон, тъй като е напълно беззащитен към заобикалящите ни вируси и бактерии. Дейвид умира след трансплантация на костен мозък, която трябва да спаси живота му, но за съжаление е заразен с вируса на Епщайн Бар. Цялата страна следи историята на момчето и неговото семейство, която придобива изключителна популярност. Именно тя дава кураж на младо семейство да потърси помощ за малката си дъщеричка, също диагностицирана с тежък имунен дефицит. На 14 септември 1990 г. четиригодишната Ашанти де Силва влиза в историята като първия пациент, подложен на одобрена от Американската администрация за храни и лекарства генна терапия. Днес Ашанти живее със съпруга си и любимото им куче Мая в Логан Скуеър, Чикаго. Има бакалавърска степен по международни отношения и е магистър по публична администрация. Дните й са посветени на това да помага на хората с първични имунни дефицити, чиито проблеми толкова добре познава. А науката продължава да пише история в името на здравето и живота.
Проф. д-р Радостина Александрова, БАН
