К остите на една забележителна жена – медицинската сестра и баронеса Юлия Вревская, остават в Бяла.
Тя е родена в Смоленска губерния в семейството на генерал Пьотър Варпаховски през 1841 г. (според последни изследвания през 1837 г.). Израства в Ставропол, сред чудната природа на Кавказ, където е доведена десетгодишна. Учи в институт за благородни девици, но едва 16-годишна по волята на баща си се омъжва за неговия добър приятел барон Иполит Вревски, генерал-лейтенант и с 30 години по-опитен (по-голям) от нея. Година по-късно Юлия овдовява, на 30 август 1858 г. съпругът й умира от рани, получени при щурма на лезгинския аул Китури в Кавказ. Издигат му паметник, а вдовицата получава висока пенсия.
Баронесата се заселва в Петербург и по желание на император Александър II става придворна дама на императрицата Мария Александровна. Преди да замине за столицата, извършва едно добро и благородно дело – в памет на починалия си съпруг, който имал незаконни деца от една черкезка, се отказва в тяхна полза от имението и състоянието на барона.
Красавица
Във висшето общество я приемат като една от първите красавици. Обикаля големите европейски столици, запознава се с редица знаменитости – писатели, поети, художници и композитори. Неравнодушен към грациозната руска красавица е бил и самият Виктор Юго. Вревская завързва дълбоко и сърдечно приятелство с руския писател Иван С. Тургенев. Даже понякога си позволявала да дава съвети на прославения писател. Когато става ясно, че Русия ще започне война с Турция, Юлия се включва активно в дейността на Червения кръст. Избрана е за подпредседател на „Обществото на петербургските дами в помощ на армията”. Продава наследственото си имение Старици в Орловска губерния и с получените средства организира доброволчески санитарен отряд от 22 медицински сестри и прифронтова болница. Доброволките завършват тримесечни курсове за милосърдни сестри. Облеклото им е скромно – тъмни дрехи с бели кръстове на гърдите.
В компанията на други медицински сестри
Мисия
Мнозина се опитват да убедят красивата баронеса да се откаже от опасната мисия, но тя отхвърля опитите да бъде разколебана с думите: „Длъжна съм да бъда там, където воюват нашите войници, за да облекча тежестите, които те понасят от войната.“ Тургенев също не успява да я разубеди. Включена е в свитата на император Александър II при посещението му в Кишинев, възложено й е да раздаде подаръци на войниците от Дунавската армия. На 24 април 1877 г. на Скаково поле пред войсковия строй и многохилядно множество кишиневският епископ Павел прочита Манифест за обявяване война на Турция. След завръщането си в Петербург Вревская записва в дневника си: „Аз принадлежа вече на България с цялото си сърце!“
Нейният отряд е включен в състава на 45-а военновременна болница с главен лекар д-р Михаил Попов. На 15 юни 1877 г. главните сили на руската армия преминават Дунав при Свищов, а само след няколко дни Вревская вече е в румънския град Яш в 45-а военна болница. Започват да пристигат ранените от първите сражения в България. Техният брой постоянно се увеличава. Има дни, когато пристигат по два-три влака на ден. Повечето от доброволките, все от цвета на висшето петербургско общество, не издържат и се прибират в Русия. На 1 ноември 1877 г. Вревская получава двумесечен домашен отпуск, за да възстанови силите си, но не го използва. Спонтанно, без колебание, решава да следва пътя на руската армия и на 8 октомври 1877 г. се озовава в малкото селце Бяла, където е разположена 48-а военновременна болница. Сестрите са разпределени по къщите в селото. Вревская намира подслон в бедната къщурка на Доца и Иван Хаджиеви. Болницата се намира на повече от три километра от селото, на левия бряг на река Янтра, близо до моста на Кольо Фичето. Представлява сайвант и няколко дървени бараки, в които ранените са настанени върху слама на пръстен под. Пет милосърдни сестри се грижат за над 400 ранени и болни. Превързват и хранят ранените, асистират при операциите, перат дрехи и бинтове, работят по две смени без почивка. По принцип до болницата ги закарват с каруци, но най-често се придвижват пеш, борейки се с кал и зимни виелици. Притокът на ранени не секва. Зареждат се безкрайни безсънни нощи и изтощителни битки за живота на ранените войници. Трогнати от нейната сърдечност и всеотдайност, войниците я наричат Ангела на милосърдието. В малкото свободни минути Вревская пише писма до своите близки. В тях въпреки невероятните трудности, които изпитва, тя продължава да повтаря, че е безкрайно щастлива от самарянската си мисия в България. В края на ноември и началото на декември 1877 г. край селата Тръстеник и Мечка се водят тежки, кръвопролитни сражения. Санитарният пункт е разположен до село Обретеник.
Кошмари
Юлия Вревская по собствено желание пристига на самата бойна линия в помощ на двете сестри от лазарета. Преживява ужасни и потресаващи сцени. Добива завидни умения да вади заседнали куршуми, да облекчава болките и да асистира при ампутации. Няколко пъти се налага да отиде на предната линия и под градушка от куршуми да изнася ранени в боя войници. След две тежки и непосилни седмици се завръща в Бяла и веднага се отправя за еленското село Ахмедлии (Константин). Когато пристига, отива в черковния двор, където е гробът на Александър Матвеевич Раменски, с български корен, гимназиален учител в Москва. Участва като доброволец във войната и пада убит. От неговия командир Александър Ал. Пушкин, сина на руския поет Пушкин, научаваме, че Александър и Юлия Вревская около 1876-1877 г. са сключили граждански брак, но по неизвестни причини са го държали в тайна.
След като се покланя на гроба на Александър, се завръща в Бяла, където върлува тифусът – бичът на войната. За да се облекчи страданието на болните, се прилага методът на професор Боткин, като ги потапят с носилки в Янтра. Така температурното им състояние се подобрявало.
Коварната болест връхлита и Юлия Вревская. Четири дни не й е добре, но тя не се лекува, всеотдайно върши самарянската си дейност. Скоро петнистият тиф я поваля, страда много и изпада в безсъзнание.
Тургенев
От Тургенев научаваме за последните й земни дни: „В калта, във воняща влажна слама, под стряхата на стар сайвант, на бърза ръка превърнат в походна военна болница, в разорено българско село – повече от две седмици умираше тя от тифус. Тя беше в несвяст и нито един лекар не поглеждаше към нея. Болните войници, за които тя се грижеше, докато можеше да се държи на краката си, поредно ставаха от своите заразени легла, за да поднесат до засъхналите й устни няколко капки вода от счупена паница. Тя беше млада, красива, висшето общество я познаваше, за нея се интересуваха дори големи държавници. Жените й завиждаха, мъжете я ухажваха... Двама-трима я обичаха тайно и дълбоко. Животът й се усмихваше. Но има усмивки, по-горчиви и от сълзите.“
На 24 януари 1878 г. Юлия Вревская умира от сърце, защото преди това е имала сърдечно заболяване. Погребана е в стария черковен двор в съседство с часовниковата кула. Само три дена след нея умира и приятелката й – милосърдната сестра Мария Жеелова. Положен е надгробен паметник. Камъкът е изсечен от руски войници, те са изписали и имената на двете саможертвени самарянки.
През 1907 г. паметникът и костите на баронеса Юлия Вревская са преместени в двора на музея „Освободителна война“, където се намират и днес. Останало е твърде малко от тази забележителна жена, защото всичките й лични вещи и документи са изгорени. Такова е било завещанието й, написано след идването й в България.
Юлия Вревская е била обречена да дойде и остане в България, но не заради ордени, подвизи и слава, а за да помогне на този многострадален народ на Балканите.
Боян Драганов
