- Г-н Илиев, като човек, който реализира и своя програма от допълнителни обучения по безопасно шофиране, как гледате на проблема с войната по пътищата, както свикнахме да наричаме тези толкова чести и смъртоносни инциденти?
- Този проблем засяга всяко едно българско семейство. Едва ли има някой, който да не е пряко или косвено замесен в тази т. нар. война по пътищата, израз, който аз не обичам, но в крайна сметка той е наложен като термин. Трябва да си зададем въпроса защо тези инциденти се случват толкова често. В крайна сметка важно е да се каже, че катастрофи стават по цял свят, независимо колко е развита, колко е добра инфраструктурата, през какви обучения преминават водачите. Затова по-скоро тук трябва да разглеждаме откъде се получава и защо са толкова много у нас. Аз действително много разсъждавам по тези въпроси и това, до което стигам като извод, е, че ние не познаваме добре себе си. Малко учим за самоконтрол и дисциплина. Защото няма как да сложим полицай във всяка кола да следи дали си ровим в телефона. Но ако шофьорът си дава ясна сметка, че това, което прави, е опасно, той просто няма да го прави. Защото това нещо може да промени неговия живот в много лоша посока. Може самият той да пострада или да се превърне в убиец. Струва ми се, че малко подготвяме децата още в училище да познават себе си, да са честни със себе си, да имат чувство за отговорност и уважение към останалите, да умеят да споделят. В крайна сметка пътят е едно място за споделяне. Най-много катастрофи стават заради човешкия фактор и е важно един шофьор да притежава тези качества, които изброих. Те явно липсват, а като добавим към това и занижените методи за контрол, се получава картината, която имаме. Ние като че ли разчитаме повече на самосъзнанието на хората, а то се оказва, че съществува при много малка част от хората. Дори има научни изследвания в тази посока.
Рали шампионът и бивш министър Димитър Илиев пред "Телеграф": Шофьорите не умеят да спират аварийно
- Дори тези, които имат проблем със самосъзнанието и самоконтрола, обясняват, че на тези пътища ще е така... Как гледате на тази теза?
- Със сигурност пътищата имат огромно значение и определено у нас има много какво да се работи и да се развива в тази посока. Но в крайна сметка нека не забравяме, че човекът е този, който решава как да кара по тия пътища. Той трябва да осмисли и анализира ситуацията, която е пред него, и да прецени коя е подходящата скорост, коя е подходящата предавка, как да навлезе в завоя, дали да предприеме изпреварване или да изчака... Човекът е този, който трябва да направи избора. Иначе ОК, пътищата не са хубави, така е, абсолютно съм съгласен. Аз самият се дразня много и знам, че пътната инфраструктура трябва да е щадяща. Философията на Европа е такава, че хората ще продължим да правим грешки, но когато катастрофираме отстрани, обезопасителните системи трябва да са така измислени и така монтирани, че да ни опазят и да минимизират щетата. В тази посока действително имаме много работа.
След края на кариерата си автомобилният пилот предава своя опит, за да помага на младите да се учат да шофират безопасно.
- А какво е впечатлението ви от младите водачи, които идват на вашите обучения?
- Ние с екипа, с който си сътрудничим, провеждаме такива обучения още от 1997 година. Те са много интересни, защото моето разбиране е, че уменията и опитът, който трупа един автомобилен състезател, той трябва да се опита да ги споделя и да ги предава. Така се роди идеята и така започнахме да провеждаме такива семинари и тренировъчни програми. Интересното е, че отново опираме до индивидуалността и до съответната личност, с която работим. Млади хора идват при нас и те може да нямат голям опит, но имат добрия пример от семейството, колко е важно да можеш да носиш отговорност. Защото взимането на шофьорската книжка на 18 години е голямата крачка от света на безотговорностите към този на големите отговорности. И личният пример на семейната се оказва незаменим фактор при изграждането на едно личностно развитие. Младежите трябва да бъдат възпитани по начин, по който да ценят не само собствената привилегия да има право на живот, но и тази на другите. Да си жив всъщност е най-ценното нещо, което имаме, и то е безпрекословно. Но ако ти не разбираш, че със своите действия или бездействия можеш да отнемеш чужд живот, реално не знаеш, че правиш нещо опасно. Разбираш го чак когато стане инцидент. И това, което правим ние, е да работим с хората във сферата, в която се правят най-много грешки – шофирането. Тези ситуации трябва да се анализират и да се разбира защо се случват, кое в нашето поведение ни прави опасни и как разпознаваме кога някой в друг автомобил може да ни застраши. Съответно е хубаво да имаме готови решения за всяка ситуация, които като хора с повече практика може да предложим.
- И все пак как оценявате като подготовка тези 18-19-годишни момчета и момичета, които идват при вас, след като вече имат книжки? Добре ли са обучени?
- На този въпрос няма еднозначен отговор. Ако кажа, че са добре подготвени, означава да излъжа. Ако кажа, че не са, също няма да е точно. Зависи от всеки отделен човек.
- Къде са най-големите пропуски, с които сте се сблъсквали и къде трябва да се акцентира повече?
- Аз не съм имал научен водач, който да може да спира аварийно. Няма. Нито един такъв не съм виждал. Това е пропуск в системата и е модул, който задължително трябва да бъде заложен в обучението и да се знае как да се натисне спирачката при аварийна ситуация. Дори дългогодишни шофьори, които са достатъчно предвидливи и не са изпадали в критични ситуации, не знаят правилния отговор на този въпрос. Всъщност пропуски определено има, за някои хора 32 часа са достатъчни, а за други и 100 часа не стигат. Също така има огромно значение на какъв преподавател ще попаднеш. Ако седнеш до човек, който те обижда и ти вика: Абе, ти за нищо не ставаш, кой те е пратил да ставаш шофьор, въобще за какво дойде да учиш. Това е стресова среда и човек започва да вярва и да си казва, че той явно не става за тая работа, шофира със стрес и след това управлява по принуда. Докато, ако имаме късмет, да намерим добър преподавател, който да е търпелив и да повтаря по няколко пъти едно и също, да те предразположи да не си стресиран и да се учиш, тогава има голям шанс да заобичаш карането и през целия си живот освен че ще можеш да управляваш добре, ще шофираш с удоволствие. Защото в крайна сметка това носи едно силно усещане за свобода. Да се управлява безопасно е умение, което човек развива през целия си съзнателен живот. Още от детската градина трябва децата да учат и има заложено по програма да учат безопасност на движението, до дълги години, след като сме получили правоспособност, можем да се самоусъвършенстваме и да ставаме по-добри в тази сфера. Много зависи от самия човек – кой с какви рефлекси е и каква бързина на реакция има, кой гледа, но и вижда ситуациите. Защото много млади шофьори гледат някаква ситуация, но те не я виждат като опасна. Докато по-опитният шофьор разгадава какви ще са последващите действия на тези около него и съответно успява да разпознае откъде може да дойде опасността и да вземе мерки, преди да е попаднал в нея. Човек трябва да си изживее ситуациите, за да може да ги разбира по-добре.
- Подкрепяте ли предложението, което в крайна сметка отпадна от променения Закон за движение по пътищата, според което младите водачи задължително трябваше да шофират с придружител за период поне от 6 месеца, след като са взели книжка?
- Абсолютно това би било полезно, но ние объркахме някъде нещата с младите и то не от вчера. Със сигурност обаче не трябва да се прекалява и да се слагат всички под общ знаменател. Искам ясно да се знае, че има супер отговорни млади хора, които добре осъзнават нещата, които вършат. Но има и такива, които не го правят и тук е проблемът. И защо объркахме нещата? Ще се опитам да го кажа внимателно, за да не стана криворазбран. Навремето в моето училище, ако аз покажех неуважително отношение към учителите, бивах по някакъв начин наказван. Така разбирах, че съм допуснал грешка. От това, което виждам към днешна дата, и от опита ми с моите деца мога да кажа, че във всеки клас има деца, които под различна форма тормозят останалите, бият, унижават... които обаче остават абсолютно безнаказани, защото не може да наказваме деца. И в един момент това детенце пораства. Става голям човек, но живее със съзнанието, че на него всичко му е позволено, че може да прави, каквото поиска и за него нищо няма да има като обратен ефект. Той се качва на кола. И тогава си казва: Сега тук пише 50, но аз искам в тоя момент да карам със 100. Кой ще ми налага да карам с 50, знам, че за мен всичко е възможно. И според мен тук объркахме нещата. Няма как да има ред в главите на хора, които са свикнали да не бъдат наказвани за нищо по никакъв повод и по никакъв начин. Всички имаме вина за това.
- Мислите ли, че трябва да има рейтингова система и за шофьорските школи, както е при университетите?
- Това не би било никак зле. Всъщност, ако има такава рейтингова система, това би било стимул за обучаващите да бъдат по-добри в работата си, а на тези, които искат да се обучават, ще им помогне да изберат къде да се учат на най-опасното нещо, което ще правят в живота си.
- Ако се върнем на аварийното спиране, как трябва да се случва то?
- При колите, които имат ABS системи, има един-единствен верен начин и той е ако ситуацията налага и е много рискова, скачаш с всичка сила върху спирачката. Ако обаче автомобилът няма ABS, надявам се, че такива коли са много малко останали по нашите пътища, техниката е специфична. Трябва да се натиска по-плавно и постепенно и ако се усети, че блокира някое колело, веднага да се отпусне и отново пак да натиснеш, докато през цялото време се стремиш да запазиш стабилността на автомобила.
- За кое е най-важно да внимаваме в поведението на другите автомобили на пътя?
- Най-важно е да умеем да запазваме фокуса и вниманието върху движението. Да не се разсейваме ние. Другото е да се научим да пазим дистанция. Това е умение, което ще даде решения на повечето проблеми, които биха възникнали на пътя. Ще даде време за наблюдение, за предвиждане, за спиране, няма да те ударят и отзад, защото ще спираш плавно. Дистанцията е основополагащ фактор за безопасността на движението.
- Какво ще споделите от впечатленията си във връзка с развитието на автомобилния спорт в България?
- Имаме Никола Цолов и мога да кажа, че такова нещо не се е раждало. За първи път съм с надеждата, че ще имаме българин, който ще участва във Формула 1. Огромен успех бе участието и резултатите, които имаше във Формула 3. Това е уникално постижение, както и това, че сега ще бъде във Формула 2. С качествата, които притежава това момче, може да стигне и до най-високото ниво в този спорт. Хората ги имаме, но автомобилният спорт като управление и като ръководене на спорта беше в криза дълги години. И това го допуснахме по същите причини, по които допускаме и държавата да бъде в криза, и БОК сега да бъде в криза, и много други федерации да са в криза. Това именно е голямото его и това, че поставяме някои личности над голямата цел, а именно над успехите в спорта. Сега се надявам нещата да се нормализират и отново да тръгнат в добра посока. Да се създадат условия да се спортува и на хората да им бъде по-лесно и по-достъпно.
ТОВА Е ТОЙ:
Роден е на 2 август 1975 г. в София
Син е на известния автомобилист Владимир Илиев (бивш национален състезател, главен асистент и преподавател в НСА)
Завършва средното си образование в Професионална гимназия по транспорт, а през 1998 г. и висше в НСА, специалност „Автомобилизъм“
Осемкратен шампион в българския рали шампионат (2000, 2001, 2006, 2007, 2008, 2011, 2012 и 2013 г.)
Печелил е три пъти най-престижното автомобилно състезание в страната – Рали България
Участник в Световния рали шампионат (WRC), версия PWRC, където заема няколко престижни класирания
Преподавател е в катедра „Технически и ледени спортове“ в НСА „Васил Левски“, сектор „Автомобилен и мотоциклетен спорт“
Основател на първата академия по безопасно шофиране, като годишно предава своя опит на над 2000 човека
Министър на младежта и спорта в правителството Денков-Габриел
Людмил Христов
