П риключенецът Мирослав Великов е големият победител в седмия сезон на екстремното риалити „Игри на волята”. Спечелилият мястото си в надпреварата с кастинг битка воин успя да надделее над другите двама фаворити в битката за първото място - Александър Александров-Алекс и Калин Христов, след напрегнат многокомпонентен сблъсък.
Миро гостува в подкаста на „Мач Телеграф“ - „МачКаст“, и разказа как се чувства след победата и всъщност, че най-голямата му победа е раждането на дъщеричката му.
- Миро, честито! Как се чувстваш след победата и това ли всъщност е най-голямата победа за теб тази година?
- За мен най-голямата победа е раждането на моето бебенце, на нашата дъщеричка. Емоциите ми са добре, то в действителност мина доста време от финала. Сега, като го гледах по телевизора, отново се възбуди в мен емоцията. Спомних си какво беше на терена, наистина нещо неописуемо. Преживях го отново. Бях със семейството ми, те го гледаха с мен, така че беше един много готин момент да го споделя с тях. Сега обаче сме изяло фокусирани върху нашето бебенце и финалът остава на заден план.
- Как се зароди желанието ти да участваш в „Игри на волята“?. Какво искаше да докажеш и успя ли да го докажеш на себе си?
- Всичко стана съвсем случайно. Аз съм фен на това предаване. Това е единственото риалити в България, което следя от доста години. От сезон 2 нататък съм гледал всичко. Винаги в детайли съм следял играта и съм си представял как съм на Арената, как бих се справил – дали мога да мина този компонент. Пъзелите винаги са ми били много интересни. Никога не съм си мислил, че биха взели човек като мен. Жена ми един ден ми изпрати едно стори в Инстаграм. Мартин и Добрин подготвяха едно кастинг трасе, което доста ми падна като стил, имаше халки, кубове и всякакви такива неща. Реших да се пусна да видя как бих се представил спрямо другите кандидати. И така от едното ме викнаха на второ, на трето трасе – харесаха ме. Извикаха ме на интервю и бях един от хората, които бяха избрани.
- Като стъпи в началото на Арената и видя конкуренцията, какво си каза? Вярваше ли, че днес ще си тук и ще си говорим за победата?
- Абсолютно не. Когато влязох вътре и видях всички, си казах този е много здрав, онзи изглежда много здрав. Другото е, че аз влязох една седмица по-късно с кастинг битка. Интересно е, че аз не знаех, че влизам по-късно. Като влязох в играта и разбрах, че тя е започнала една седмица по-рано. Малко си беше плашещо, защото всеки по един или друг начин вече се беше нагодил и адаптирал, бяха се заформили някакви групи.
- Коалиции.
- Да, коалиции, тази страшна дума (смее се). И трябваше да се адаптирам бързо. Оглеждайки се, си казах, че те вече имат опит с битки, били са на терена. Всички тези неща влияят и не помагат. Отне ми малко време да осъзная къде съм. Аз и буквално от днес за утре отидох, защото бях оставен като резерва и честно казано бях отписал играта. Казах си, че нямам шанс да вляза, бяхме около 20 резерви и дори един да се контузи, няма мен да викнат. Но ми звъннаха и ми казаха – след 2 дни ела на Дуранкулак. И след два дни съм в играта, камери покрай мен, на терена съм.
- Свикна ли лесно с камерите?
- Много трудно. Даже на кастинг битката ми срещу Траян и Миран няма да забравя как ми се разтрепериха краката, защото аз, отивайки на терена, не знаех, че е индивидуална битката, а си мислех, че ще е племенна, не знаех, че е започнала играта. Миналата година имаше една племенна битка и едно от племената отпадаше и мислех, че ще бъде нещо подобно. Като осъзнах, че е индивидуална, и някак си много се стресирах, защото прожекторите са върху мен и всичко си зависи пот теб – или всичко, или нищо. Впоследствие най-странни ми бяха тези разговори, които се снимат, когато вече си в играта, малко като актьорско майсторство.
- Ти обиколи всички племена и всички локации. Къде ти беше най-тежко и къде се чувстваше най-силен?
- Доста ми беше тежко почти през цялата игра, защото в един момент гладът много се насъбра при мен и физически много изнемогнах. Психически смея да кажа, че съм доста силен. Тялото ми в един момент просто започна да отказва. Определено блатото е най-гадната локация. Там спиш на един наклон, има комари, неописуемо е. Най-силен се почувствах, когато влязох във Феномените към края на играта, когато Калин ме смени с Алекс. Тогава няколко дни се захраних и буквално усещах тялото си като гъба как поема всичко. Силите се възвръщат. Тогава започнах да си мисля, че имам шанс да вляза във финалите и има някакъв шанс да бъда конкурентоспособен.
- Колко килограма отслабна?
- Ние не се теглим там, но мисля, че между 12-14 кг бях свалил. Просто много бързо свалям килограми. Това много ми повлия върху физическото състояние. Наистина се чувствах много слаб, не можех да се изправя, без да ми прилошее и причернее. Имаше една битка, след която бях в линейката на кислородна маска. Постоянно ми се виеше свят. Гадна картинка.
- Въпреки гадната картинка обаче, докато беше на блатото, пак участваше в битки и пак се справяше. Откъде тази сила? Никой не вярваше, че ще се справиш.
- Никой, наистина. Даже малко си мислеха, че съм се отказал. Предлагайки да отида на битка, хората около мен, по-скоро някои от редакторите, си мислеха, че искам да загубя, за да си отида. Аз колкото и да бях отслабнал физически, наистина се раздавах докрай. Затова на тази битка с бягането, където двете племена се гонят, аз буквално припаднах, влиза лекарски екип, това не го излъчиха, получих един спазъм на гърдите, даваха ми лекарства... При мен винаги всичко е докрай. Така е с всичко, което правя в живота ми.
- Кой ти е най-близък от Игрите днес и докато беше вътре?
- След формата най-близък ми е Жоро Шопа. С него много често се чуваме и се виждаме. С Томи много често се чувам. С него нямам толкова възможност да се видя, защото е в Пловдив, а нямам много път натам. Но често идвам до София и се виждаме с Жоро, поддържаме връзка. Много добре си паснахме, той е един изключително готин човек – мъж на място.
А вътре в Игрите – д-р Пекин ми беше много близка. Без нея тези две седмици в Безименните щяха да бъдат много трудни, бях изключително слаб физически, но ми се отразяваше и психически. Много ми липсваше жена ми, постоянно си мислех дали е добре. Бяхме напреднали във формата и с д-р Пекин се подкрепяхме във формата. Тя ми казва и до ден днешен, че съм й бил много силна подкрепа. Винаги съм я вдигал, когато е падала духом. Същото беше и тя към мен. Естествено и Томи, беше ми най-близкият, преди да го изгонят.
- Как би коментирал ти случката с Томи? Абсолютен прецедент в „Игри на волята“.
- Много недомислена постъпка от негова страна. Като се замислиш, е ясно, че ще бъдеш хванат. Няма как. Това е нещо, за което съжалявам, че съм бил съучастник в това нещо. Ядох от храната. Наистина съжалявам. Първо, че не е честно спрямо другите участници, не е честно и спрямо зрителя. Има си правила и трябва да се спазват. Ние ги нарушихме и смятам, че правилно бяхме наказани да се излежи присъдата. Аз мислех, че всички ще ни изгонят. Съжалявам и се извинявам отново на всички. Не е добър пример за децата. Тази игра трябва да се играе честно. Това беше едно неразумно решение, което... няма място за оправдание, но гладът надделява в този момент. Разумът изчезна и действащ първично, един инстинкт за самосъхранение се събужда. През нощта няма камери, няма никого. Виждаш една храна и я изяждаш и на момента си мислиш, че не е проблем, но впоследствие се замислящ и виждаш, че не си струва. И не е правилно.
- Защо обаче не си призна на Арената?
- Те на Арената ни изобличиха и не ни питаха директно.
- Попитаха дали някой има нещо да казва.
- А, този отворен въпрос. Вътре много хора имат какво да кажат, не само ние – много неща се случват по време на сезона. Така че трудно на този въпрос някой да си признае. След като ни дръпнаха настрани и извадиха таблета – всичко беше ясно и просто береш срама. Теб те е срам от постъпката ти. Аз пак казвам – не смятам, че трябва да има оправдания в тази случка. Нарушил си правилата. Вижда се. Чаках да видя наказанието – дали ще ни изгонят или това, което се случи. И вътре се извиних, извинявам се и сега!
Екип на Телеграф
