Проф. Ивайло Христов: Страхът е вътре в нас, филмът ми помогна да се преборя с моя

• Приемам хладнокръвно номинацията за Оскар
• Проблемът в българското кино е един и той е слабото финансиране
• Културата е част от образованието на един народ, това би трябвало е да национална политика
• Пожелавам си здраве, другото е от Господ!

• Приемам хладнокръвно номинацията за Оскар
• Проблемът в българското кино е един и той е слабото финансиране
• Културата е част от образованието на един народ, това би трябвало е да национална политика
• Пожелавам си здраве, другото е от Господ!

- Проф. Христов, честито! Вашият филм „Страх“ е българското предложение за „Оскар“. С какви чувства посрещнахте новината?

- Благодаря на комисията, че са избрали нашия филм за българско предложение за „Оскар“. Приемам го хладнокръвно (смее се). Ние с предишния ми филм „Каръци“ отново бяхме предложението на България за „Оскар“. Битката е неравна обаче.

- Защо казвате неравна?

- Защото за това се изисква солидно финансиране. Цените са много сериозни. Една реклама в „Върайъти“ или „Холивуд Рипортър“ на първа страница е 72 000 долара. Пощенските разходи - да се изпратят поканите до членовете на академията, а те са над 6000 души, също са огромна сума. Тази рекламна кампания, организацията на киносалоните, наемите струват много пари. А ние не разполагаме с такива суми. Но това не означава, че няма да се борим. Не отиваме без самочувствие, защото смятам, че филмът има качества. В това се убедихме на един фестивал или прожекции в чужбина. „Страх“ беше показан на няколко фестивала в Америка и разпространен там. Отиваме, пък каквото сабя покаже!

- Изборът на „Страх“ предизвика полемика в социалните мрежи сред ваши колеги. Основната критика не е към вас или филма, а към начина, по който е избран. Изненадан ли сте от тези реакции?

- О, да. Аз не съм много наясно, защото нямам Фейсбук и не съм ги чел. Да, прочетох отговора на Светла Ганева и на проф. Халачев. Честно казано, не разбирам какъв е точно казусът и какви са претенциите. Нямам и желание да се напъхвам в такива разговори. Не ми е приятно.

- Какво толкова се дели в българското кино?

- Проблемът е един, и то е много сериозен. Слабото финансиране на киното. Това е цялата работа. Пак казвам, че не знам какво точно е казал Теодор Ушев и какво точно е станало, но предполагам, че проблемът е един - както казах, това е слабото финансиране, и то от години! Натрупват се много проекти. Хората са без работа. Имаш един проект, искаш да го осъществиш, минава една, втора, пета година и този проект ти отминава. Изключително е неприятно това. Предполагам, че в това се състои разковничето - няма нормално финансиране на киното в България. Навсякъде по света има фондове, които подпомагат кинопроизводството. Има закон за меценатството. Има и алтернативни източници за финансирането, които тук, наистина не разбирам защо толкова много години, не се приемат. Това ще облекчи и държавата. Убеден съм, че културата е част от образованието на един народ. Точно толкова, колкото трябва да се грижим за образованието, училищата и университетите, точно толкова трябва да се грижим и за културата си. И това би трябвало да е национална политика. За съжаление политиците не могат да разберат сериозността на проблема. Грижата за национално българско изкуство е просто кауза. Точно каквито са и образованието, и здравеопазването. Политиците смятат, че изкуството е само забавление. Но това не е така. Това е една от функциите на изкуството. Но заедно с нея би трябвало да поучава и да образова. Това са много важни неща. Вече 30 г. няма нито един политик, който да разбира това и да проведе тази политика. Това е изключително тъжно.

- Бюджетът на Министерството на културата бе увеличен през 2021 г., а преди дни Министерският съвет одобри допълнителни разходи по бюджета до края на годината в размер до 16 700 000 лева.

- Къде са тези пари, като са увеличени? Няма ги. Политиците сигурно биха казали и че са приели нов закон за киното. Само че този закон не работи и това е ясно. Не е възможно. Националният филмов център е в невъзможност, защото този закон го натовари с допълнителни функции - да се занимава с финансирането и на тв сериали и с възстановяване на разходи за производство на чуждестранни филми, снимани у нас. Това означава, че в НФЦ трябва да се назначат специалисти, които трябва да са на заплата. Това са висококвалифицирани хора, които не може да ги назначиш на минимална заплата. Кой ще ги отпусне тези пари? Къде са тези хора? Това трябваше да се направи отдавна, а то се протака, протака във времето. Натрупват се проекти. Така се получава едно натрупване на творческа енергия в празна дупка, в която ние викаме, че трябва да се направи нещо, но нищо не се чува.

- Филмът „Страх“ засяга наболели проблеми в българското общество - отношението към бежанците, различните не само на етническо ниво, но и по социален статус. Каква е историята на филма?

- Бежанците са само завръзката на филма. Една жена среща един бежанец. Основният конфликт е между тази жена и селото, което настръхва от факта, че тази жена е приела този бежанец в къщата си. Тази жена е нормално да го направи. Тя от 15 г. живее сама и накрая намира човек. В началото са в конфликт помежду си, но лека-полека, както става в живота, се сближават. Възниква любов. Това е нещото, с което обществото не е съгласно. То не може да го приеме. Сблъскват се човекът, който защитава своето си право на съществуване и на любов и семейство, и обществото, което казва - не, не може. Разбира се, това е частен случай, но филмът има референции към други неща. Темата за бежанците също е важна тема. Страхът от другия, от непознатия. Основната тема е, че тя - жената, казва: „Писна ми да се страхувам и да се чудя какво ще кажат хората!“ Време е да узрее човек и да каже, че има право на мнение и право да го защитава.

- Вие самият дали ли сте отговор на себе си - дали българското общество е станало по-толерантно към различните?

- Имам усещането, че сме консервативен народ, но пък заедно с това в миналото например сме спасили толкова много евреи. Майка ми, лека й памет, ми е разказвала, че майка й и баща й са крили в къщата си нейна съученичка. Прословутото гостоприемство на българина не може да изчезне, има го в тоя народ. Не мога да разбера този консерватизъм. Би трябвало да бъдем по-толерантни. Това е единственият ни шанс. Иначе не виждам светло бъдеще.

Светлана Янчева, Ивайло Христов и Майкъл Флеминг по време на снимките на „Страх“.

- А от какво се страхуваме?

- Страхът е вътре в нас. Страхът е във всеки един от нас. Трябва да се преборим със себе си. Това се случи и с мен в този филм. Преди да го направя, като ми кажеха афганистанец, и винаги си представях човек с брада, чалма и автомат. Съвсем сериозно. Когато снимах филма обаче, се запознах с истински афганистанци и се оказаха прекрасни хора. Едното момче беше архитект с няколко езика. Майка му беше прекрасна жена. И си казах - колко превратни представи имаме за света. Трябва да отидеш да го видиш, да се запознаеш. Иначе всичко, което човек вижда от медиите, е друго. Но когато се запознаеш и го видиш и разбереш, че е същият като теб, дори и по-добър от теб... Тези хора са тръгнали да бягат не от добро. И това е жалко, че не го разбираме. След първия ми разговор с тези хора си казах: не дай Боже, нещо такова да се случи в България и аз да трябва да си събирам куфара и да тръгна някъде по света да търся място. Като си го представих и си казах - това не бива да е така. Филмът „Страх“ лично на мен ми помогна да се отнасям към непознатите и други хора с уважение и емпатия.

- Колко време ви отне снимачният период, как премина и какви бяха трудностите?

- Филмът го заснехме за 4 седмици и половина на морето, надолу след Царево до Резово. Всичко мина нормално. Имахме един страхотен късмет. Времето беше благосклонно към нас. Най-накрая - към последния епизод, който си мечтаех да е със сняг, то взе, че заваля сняг. Много щастливо съвпадение беше. Мечтаех си за това и тайно се молех на Господ да ми прати сняг. И той прати. Благодаря му безкрайно!

- Светлана Янчева спечели престижната награда „Златна роля“ за превъплъщението си. Как се спряхте на нея за ролята?

- Светлана Янчева е изключителна актриса! Не се притеснявам да кажа, че тя е актриса от световно ниво. От фестивалите, на които показахме филма, излязоха много ласкави оценки и ревюта за нея. Те са напълно справедливи. Аз наистина смятам, че тя е актриса на нивото на Франсис Макдорман („Три билборда извън града“, „Земя на номади“). Тя е страхотна! Аз, разбира се, съм доволен от целия актьорски състав. Целият екип беше от изключителни професионалисти. Много беше трудно, но възможно за толкова кратък период да заснемем постановъчно сложен филм. Слава Богу, справихме се. Свършихме даже 1-2 дни по-рано, отколкото беше предвидено. Благодарение на професионализма на целия екип. Възхитих се на Светлана, защото тя почти всяка вечер имаше представление и трябваше да пътува до София, през нощта да се връща на морето. За снимки идваше абсолютно бодра и готова. Какво правеше тази жена, не знам. Как издържа просто... Изключително дисциплиниран и талантлив човек.

- А къде се пресякоха пътищата ви с Майкъл Флеминг?

- Майкъл е певец и композитор. Препоръчаха ми го моите асистенти. От Майкъл съм страшно доволен и изненадан от таланта му. Той е музикант и много бързо влезе в нещата. Има много вярно чувство за темпоритъм, което е и много важно за един актьор.

- Какво ви казаха актьорите, след като гледаха филма?

- Мисля, че всички бяха доволни. Май не можах да ги изложа (смее се).

- “Страх“ е в черно- бялата гама, както и предишният ви филм „Каръци“? Защо?

- Самата история е такава. Това е просто въпрос на усещане. След това идва решението. Трябваше ми тази суровост на черно-бялото. През този сезон долу, на Южното Черноморие, е много зелено и разлистено. Става друга картинката. Повече прилича на пролет, а на мен ми трябваше този суров и изчистен пейзаж. Като бекграунд на онова, което се случва с героите. Мисля, че това е правилното решение.

- Вие сте преподавател в НАТФИЗ. Какво е най-важното, на което искате да научите своите студенти?

- Основната задача на мен и на екипа ми е тези момчета и момичета, които приемаме в нашия клас и с които сме приели, защото по време на приемните изпити у всеки един сме видели някаква енергия, е да развием техния талант. Да бъде култивиран и развит. Да им дадем възможност сами да видят и да усетят себе си. Най-важното е да се научат на театралната азбука, за да могат, като отидат по театрите, да започнат да пишат. Там хвърляме усилието - да развиваме техния талант.

- Казвате, че сте приятел със студентите ви. Това помага ли ви в обучението?

- Като казвам приятел, все пак искам да уточня, че имаме уважението, което трябва да има между един студент и преподавател. В театъра трябва да има йерархия и дисциплина. Трябва да има дисциплина. Това са възпитани деца и знаят къде е границата. Смятам, че повече си говорим като приятели. Не бива да прекрачваме тънката граница в отношенията, но не бива и да сме много далечни. Все пак се занимаваме с изкуство, а то изследва човека, какво се случва с него. Няма как да изследваш един човек, ако е стресиран, притеснен... Опитвам се да бъда приятел с тях, за да откриваме заедно - те в мен и аз в тях, работи, които не се казват с думи.

- Какво си пожелавате?

-Здраве! Другото е от Господ!

Монитор