- Г-н Кючуков, ситуацията у нас стана доста „международна“. Да почнем с РС Македония. Какво се случи след т. нар. френското предложение. Имаше различни тълкования. Моля ви за експертно и професионално мнение.
- „Френското предложение“ строго погледнато не е и нито френско, нито предложение. То е отговор на ЕС от името на френското председателство на българските притеснения. И този отговор е изработен в консултации с българската страна. Иначе казано българската дипломация е на път да извади страната от неуютната ситуация на пълна изолация в ЕС по този въпрос, в която я бяха вкарали български политици. И която рискуваше да се пренесе върху негативни за страната ни решения по други теми и проблеми в рамките на ЕС, от които България е заинтересована.
- Възможно ли е да се твърди, че нашите интереси не са защитени достатъчно?
- Точно обратното – предложените документи дават най-добрата постигана досега гаранция, че българските интереси са защитени. На практика този пакет документи превръща българските искания по повечето въпроси в общоевропейски преговорни позиции и пренасочва натиска на Брюксел от София към Скопие. Следва да се има предвид, че два от обсъжданите документи – заключенията на Съвета и рамката за преговорите на ЕС с РСМ, са документи на Европейския съюз и те не подлежат на одобрение от Скопие. Това, което остава да се довърши, е подписването на двустранните протоколи от заседанията на междуправителствената комисия – където са залегнали и всички договорености по отношение на историята. Изпълнението на ангажиментите по Договора за добросъседство, включително и по тези протоколи, става част от преговорния процес и подлежи на ежегоден мониторинг от страна на ЕС, т.е. България получава търсените гаранции, че тези проблеми се наблюдават в рамките на целия преговорен процес и той не може да приключи без тяхното изпълнение.
- Свидетели сме на най-различни тълкования по този въпрос както у нас, така и в Скопие. Какъв е вашият коментар?
- От близо три години много политически партии у нас се упражняват по тази тема в стремежа си да трупат политически дивиденти – за сметка на външната политика на страната. Същото се случва и оттатък границата. Стигна се дотам, че конфронтацията се превърна едва ли не в еталон за патриотизъм.
Трябва специално да се подчертае, че при разрешаването на подобни спорове не би следвало да се говори за победители и победени. Печелят и двете страни: България получава необходимите гаранции, че нейните притеснения ще бъдат отчитани; Северна Македония отпушва процес от стратегическо значение за бъдещето на страната. А в дипломацията е прието да се счита, че дадена договореност е добра, когато страните по нея са еднакво доволни – или еднакво недоволни. Интересен пример в това отношение е Преспанското споразумение между Атина и Скопие – то е по-харесвано в България, отколкото в която и да било от двете подписали го държави.
- Има ли опасност да се постави под въпрос първоначалната позиция на България по отношение на РС Македония и какви трябва да бъдат стъпките на нашата дипломация, на нашата държава оттук нататък?
- Отговорът на този въпрос предполага първо да си дадем сметка какви са стратегическите интереси на България. Блокирането на присъединяването на РСМ към ЕС не е цел, то бе използвано като инструмент. Реалният проблем в отношенията между двете страни е македонизмът. Македонизмът разделя, издига бариери, противопоставя. Нашият интерес е да обединяваме, да премахваме бариерите, да подпомагаме общуването между хората. На практика България направи огромна услуга на македонизма. Защото става дума за борба за съзнанието на хората - македонизмът е идеология и нейната цел е да накара хората в страната да повярват, че нямат нищо общо с България. В продължение на седемдесет години тези опити бяха твърде неуспешни. За по-малко от три години ние обаче постигнахме този ефект, дори нещо повече – гражданите на нашата съседка днес не искат да имат нищо общо с България.
- Не знам дали през годините е имало толкова голямо изпитание за българската външна политика, и то в няколко направления. Все пак трябва да доказваме нашата евроатлантическа принадлежност. Какви са правилните ни ходове занапред?
- Тезата, непрекъснато възпроизвеждана в публичното пространство, за необходимостта от едва ли не ежедневно доказване на евроатлантическата принадлежност на България просто не е вярна. И тя е израз на ниско национално самочувствие и комплекси в отношенията със света. Тази теза се лансира от вътрешнополитически, партийни позиции, но има негативен външнополитически ефект – за страната. България е член на ЕС и НАТО – и това не се оспорва от нито една от основните политически сили у нас. Още по-малко се поставя под въпрос в чужбина. Същевременно България не просто може, но и следва да има своя позиция по важни международни въпроси. Това се и очакваше от нас – България да даде добавена стойност при изработване на общите позиции, особено по теми, по които тя имаше много сериозна експертиза: Балканите, Черно море, пост-съветското пространство. За съжаление това не се случва – и проблемът е у нас, а не в нежеланието на ЕС и НАТО да чуе нашите позиции.
- Отзоваването на руски дипломати и служители на руското посолство в България е факт. Ще се стигне ли до замразяване на дипломатическите отношения между двете страни, не за прекъсване, но това не е ли твърде важно и за икономическите?
- Нямаме основание да се съмняваме в компетентността на ДАНС – и вероятно част от служителите на руското посолство действително са осъществявали нерегламентирана дейност. Но самото изгонване на руските дипломати може да послужи като учебно помагало за това как не се процедира в подобни случаи. Първо, бяха смесени два въпроса: шпионска активност и непропорционален състав на българската и руската дипломатическа мисия. Но действията при тях не са еднотипни: експулсирането на дипломати е поименно, искането за редуциране на мисията е общо, т.е. българската страна не може да посочи кои точно дипломати и функции да бъдат съкратени. Второ, във Виенската конвенция за дипломатическите отношения отсъства хипотезата за колективно обявяване на „персона нон грата“ – то е строго индивидуално. Освен това заявлението на говорителя на правителството, че повечето от експулсираните дипломати са се занимавали с шпионаж, поставя неудобния въпрос: а защо са изгонени останалите? Трето, България се позовава на чл. 11 на Виенската конвенция с аргумента за реципрочност на броя на служителите в посолствата на двете страни. Парадоксът е, че при ратификацията на Виенската конвенция България прави резерви по този член в точно обратна посока: докато оригиналният текст дава възможност на приемащата страна да поиска намаляване на числеността на чуждото посолство, то българската резерва настоява това да се случва чрез двустранно споразумение. Четвърто, България заявява, че временно ще закрие своето генерално консулство в Екатеринбург и настоява като ответна мярка това да се направи и с руското консулство в Русе. Но Законът за дипломатическата служба не познава хипотезата „временно закриване“, а по принцип дипломатическо представителство в чужбина се открива и закрива с решение на Министерския съвет по предложение на министъра на външните работи – отсъства информация, че това е направено. По-нататък: според съобщенията премиерът е заявил, че България отзовава руски дипломати – приемащата страна може да експулсира, но само изпращащата страна, т.е. Русия може да отзовава своите дипломати. Списъкът за съжаление може да бъде продължен. В резюме: това беше политическа демонстрация в полето на дипломацията. В резултат на която няма да се стигне до прекъсване на дипломатическите отношения, но цялостната комуникация между страните ще бъде силно затруднена – включително и през призмата на издаването на визи, обработката и легализацията на документи и т.н. От което ще страдат гражданите, бизнесът, контактите между хората.
- България може би за първи път действа твърдо, какво печелим и какво губим от това?
- В дипломацията твърдо и умно не са синоними. България нищо не печели от изострянето на конфронтацията с Русия в двустранен план. Което ще има своето отражение, когато рано или късно войната приключи и ние, Европа, ще трябва да градим наново отношения с Русия. Идеята, че това действие ще ни донесе дивиденти в рамките на ЕС и НАТО, също е илюзорна, по-скоро обратното – България демонстрира липса на последователност по принципния въпрос как трябва да се търси решение на въпроса – чрез политически преговори или по военен път.
- На фона на войната в Украйна как стоим на световната дипломатическа карта сега?
- В продължение на десетилетие на Министерство на външните работи на практика бе отнета функцията да прави външна политика – на него му бе възложена задачата да организира посещения. А това далеч не е едно и също. Професионалната експертиза се оказа ненужна на българските политици. В резултат на това външната политика на страната (с цялата условност на това определение за този период) се правеше в Министерския съвет, тя беше еднолична, респективно хаотична, конюнктурна, непоследователна, аматьорска.
По отношение войната в Украйна в ЕС и НАТО има два достатъчно ясно различими подхода. Като нито един от тях не е проруски. Първият, на т.нар. ястреби, представен от САЩ, Обединеното кралство, Полша, Прибалтика, настоява за продължаване на войната до победа – или поне до изтощение. Като основната цел е да бъде наказан агресорът – независимо от цената. Втората група са страните от Централна и Южна Европа – на първо място Германия, Франция, Италия. Те също са солидарни с Украйна, но за тях прекратяването на военните действия и ангажирането с политически диалог за решаване на проблемите е водещ приоритет. Тези различни подходи се отразяват дори и в такива конкретни въпроси, като въоръжаването на Украйна: първата група страни доставя и тежки нападателни оръжия – с цел Украйна да спечели; втората се ограничава до отбранително въоръжение – за да се гарантира, че Украйна няма да загуби.
Интересите на България обективно я поставят във втората група – и поради близостта й до конфликта, и поради обвързаността с руски енергоносители. Правителството на България през последните месеци направи всичко възможно да доближи страната максимално до първата група – на непримиримите.
- Имаме ли някакви плюсове, които можем да използваме в сегашната ситуация?
- Не виждам такива. Войната не носи плюсове, а след Украйна и Русия Европа ще бъде най-тежко пострадалата от този конфликт. Като България тук е особено уязвима. Като тук изключвам дори хипотезата за разрастване на конфликта в региона на Черно море – което би представлявало вече непосредствена опасност за националната ни сигурност. Затова интересите на България са свързани на първо място с прекратяване на военните действия и пристъпване към политически преговори. С други думи – да бъдем част от групата на „пацифистите“ в Европа.
- Оптимист или песимист сте в цялата тази бъркотия?
- Действително, не се ражда нов световен ред, а се оформя нова световна бъркотия. Следвоенният световен ред се основава на международните институции и международното право. Те ерозират, но на тяхно място не се оформят нови такива. Когато и както да завърши войната, ние ще се изправим пред един дълбоко разделен и конфронтиран свят, милитаризация на международните отношения, неефективни международни институции и заобикаляне на международното право, пълна липса на взаимно доверие и политическа воля за решаване на проблемите чрез диалог. Свят, доминиран от стремежа към доминация и сфери на влияние от позиция на силата. Свят, който няма да бъде по-спокоен и по-сигурен, по-мирен и по-проспериращ. И това вероятно ще трае десетилетия.
Това е той:
Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София
Завършва Московския държавен институт за международни отношения, специализира в университета “Джорджтаун” във Вашингтон
От 1996 г. до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет
От 2005 г. до 2007 г. е зам.-министър на външните работи
В средата на 2009 г. става посланик в Лондон
Владее английски, руски, румънски, френски, италиански
Директор на Института за икономика и международни отношения
Пламен Енчев
