Hi pals, Тази седмица имам да ви разказвам една very strange история за double experience. В същност преживяването е double-double, тъй като е за две места, които посетих наведнъж, но пък го направих два пъти. OK, нека продължа нататък, че нещо се обърках тук.
Hi pals, Тази седмица имам да ви разказвам една very strange история за double experience. В същност преживяването е double-double, тъй като е за две места, които посетих наведнъж, но пък го направих два пъти. OK, нека продължа нататък, че нещо се обърках тук.
Значи първо да ви напомня за списъка с манастири около София, които аз Конан Дъфи и моето семейство сме си поставили за цел да посетим, за да завършим so-called пилигримски маршрут в софийската Мала Света гора. Както probably сте научили от предишните им истории или пък от first hand при вашите собствени пътешествия в региона, софийските манастири са притегателно място за разходка, не само заради собственото си духовно, културно и историческо значение, а и поради simple fact, че обикновено са разположени на красиви природни кътчета и самата разходка дотам си е сама по себе си experience. Манастирите около София имат и една друга особеност, често се намират във Витоша. Which is fine понеже аз тази планина не спирам да я обхождам и съответно не спирам да намирам нови и нови прекрасни местенца по нея.
Ако трябва да бъда честен, обаче до момента повече сме изкачвали Витоша откъм северната и източната й страна. На запад, who knows why не сме обикаляли толкова. Въпреки че именно откъм тази част е един от основните туристически маршрути – този към Златните мостове. Дори и натам като се запътиш, обаче почти винаги се отбиваш нагоре още през Княжево, а селата и горите, които са още по-на запад somehow остават недооценени.
В нашия пилигримски маршрут, обаче има не един, а цели два манастира, които се намират от западната страна на Витоша. Затова в един студен и ветровит weekend решихме да ги покорим. Сега като съм започнал със самопризнанията да ви разкажа, че първата част от това double journey започна преди 2 седмици, когато в София беше съвсем различен сезон. If I must be honest, вече подозирам, че сезоните тук не са 4, а 52, because всяка седмица климатът е различен. Well, ако сега се намираме във февруарска пролет, то миналата седмица беше февруарското лято, а weekend-ът, за който ви разправям си беше зима as hell.
Та, потеглихме ние на запад в една мразовита неделя като първата ни цел беше Владайския манастир. Втората част от пътуването ни беше предвидена за Кладнишкия манастир. Тъй като Владая се намира literally в София, затова и предполагахме, че eventually ще ни остане време през този ден и за разходка до село Кладница.
Дори ние не предполагахме колко сме прави. First of all, самото пътуване до манастира ни отне повече време от пребиваването ни там. Не, че разстоянието се оказа по-дълго от очакваното. Просто маршрутът до манастира не само, че беше лош, ами и навигациите на различните телефони ни дадоха доста различни резултати къде точно се намира Владайския манастир.
За тези, които все пак са толкова инатливи, че след като прочетат този разказ, решат да посетят Владайския манастир ще обясня. Караш по бул. „Цар Борис III” чак до момента, в който спрат да ти падат пломбите с други думи до асфалтовата му част, която е извън града. Минаваш през Княжево. Минаваш и през безбройните автокъщи и вилни зони в гората, които никоя карта не смее да назове с конкретен топоним. Точно когато стигнеш пункта на КАТ и табелката за село Владая, се прекръстваш, затваряш очи и рязко завиваш на ляво. Причината е, че точно тук пътят придобива нормални размери и всеки комплексиран шофьор на 20-годишна немска дизелова кола рязко се сеща, че трябва на всяка цена да стигне до селото си, понеже джибрито му е изкипяло и трябва спешно да го разбърка.
So, ако оцелеете на левия завой за Владая, далеч не означава, че сте минали най-тежката част от маршрута. Сега трябва някак си да се проврете през уличките на селото и то така, че да се ориентирате до един тунел под главния път (от който току-що сте слезли с риска за живота си), да минете под него и да се озовете в нещо като вилна зона. Там, след като се минали под главния път трябва веднага да завиете на ляво и ако колата ви оцелее по черния път нагоре ще стигнете до Владайския манастир. Когато говоря за дупки и лоши пътища, не преувеличавам. Обиколили сме доста забутани селски райони из тази прекрасна страна, но едни от най-неприятните пътища минахме именно по тази близка до столицата вилна зона пълна с тузарски къщи.
Владайският манастир mate e на почти 1000 години. Основан е през Второто българско царство и според легендите първият път, когато е сринат до основи е било от християнски армии по времето на един от последните кръстоносни походи. После манастирът е възстановен и през турско робство разрушен отново, за да бъде обновен в сегашния си вид през 1902г. Забележителното в този манастир е, че е двупрестолен – посветен е на две светици. При първото му разрушаване под каменен кръст в двора били заровени иконите на Света Петка и Света Неделя. В момента старата църква с иконостаса, който е обявен за паметник на културата е посветена на Света Петка, а в новата част има още един параклис посветен на Света Неделя. Манастирът е девически и функционира и до момента.
Цялата тази интересна информация няма как да я научите на място, а можете единствено да я намерите в интернет. Причината, че когато стигнете до манастира виждате две огромни метални порти, които са „гостоприемно“ затворени, а на тях има табелка, която предупреждава, че ако преминете навътре божия гняв ще се стовари върху вас и ще прекарате вечността прокълнати в адски мъки. I’m kidding, не пише това на табелката, но пак е толкова позитивно. Иначе дворът на манастира е подреден и чист, но както старата, така и новата църква са заключени. Гледката от високия хълм, на който е разположен Владайския манастир беше приятна, но бръснещия вятър и липсата на какъвто и да било признак, че пътници като нас могат да получат гостоприемство тук, ни накара бързо да си тръгнем.
Остана надеждата за Кладнишкия манастир. И не само него. Доколкото бях research-нал, около манастира има интересна екопътека с останки от древна крепост и also популярна хижа, която според градските легенди носещи се из фейсбук-каналите на София these days имала работеща кухня.
Пътуването до Кладница ни отне по-малко време от първата отсечка до Владая. Причината е, че пътят е хубав и широк, а на отбивката на Драгичево има светофар. Това of course не попречи на няколко български шофьори да завият на ляво от дясната лента и в същото време един камион от лявата лента да продължи направо. Всичко това на „кървавожълт“ светофар.
Ние оцеляхме през Драгичево, после и през Рударци, а когато подминахме и Кладница и се запътихме към гората очите ни вече се бяха препълнили с гледките на красиви и луксозни къщи обграждащи ни literally отвсякъде. Направо за миг се усъмних, че целия висш мениджмънт на високотехнологичните компании от Силициевата долина в Калифорния си е накупил къщи в Рударци и Кладница и се е преселил тук. Дори мога да се закълна, че двамата кибици на автобусната спирка в Кладница бяха Лари Пейдж и Сергей Брин.
Пътят до Кладнишкия манастир е адски ужасен също. Но пък този път целият комплект носачи и биелетки за окачването на колата си струваше. В подножието на манастира има страхотен кът край реката, където има изградени дървени мостчета и беседки. Там освен паркинг, на който можеш да си оставиш колата е и началната точка за екопътеката към хижа Селимица. Ние не тръгнахме по екопътеката because of the baby. Решихме да ходим по заобиколния асфалтов път, който освен това обещаваше според навигацията да ни отведе до манастира.
Манастирът „Свети Никола“ също е основан през Средновековието и е бил разрушен. Възстановен е пред XIXв. И към момента е в прилично състояние. В двора му също не срещнахме никого, но поне църквата беше отключена и влязохме да запалим свещ. Тук времето беше по-приятно за разходка, но също липсваше информация накъде и как да поемем към хижата. Затова се върнахме на главния път и започнахме изкачвaне нагоре. Крепостта не е видяхме. Оказа се, че зад манастира е можело да се включим в екопътеката, която минава край нея и оттам да продължим за хижата. Но тъй като не знаехме това ние вървяхме по основния път, който се оказа, че безпроблемно може да се вземе с кола. Макар и refreshing разходката през горски път взе да ни писва горе-долу след 2-рия километър. Още повече се обезкуражихме след като установихме, че огромната постройка, виждаща се още от началото на пътя не е митичната хижа Селимица, а някакъв баровски хотел, който на всичкото отгоре е заключен.
Решихме да се връщаме назад, тъй като вече бяхме адски гладни, а нямаше никакъв изглед, че въпросната хижа, с eventually работеща кухня е наблизо. Also в колата имахме пакт с кроасанчета, които пазя за точно такива случаи на остра липса на кюфтета.
Надолу пътят беше доста по-лесен. А и мисълта за кроасанчетата в колата ни даде допълнителен push. Изядохме си ги на беседката край красивата планинска рекичка. Порадвахме се на последните топли лъчи за деня (а съдейки по облачното време и за десетилетието) и си тръгнахме със смесени чувства.
На първо място бях доволен, че отметнахме не една, а цели две дестинации от пилигримския ни маршрут. Вярно, че единият манастир беше practically затворен, но пък разходката по западния склон на Витоша, край Кладница беше наистина приятна. Обаче, гладът mate, гладът който тази пандемия със забраните си за работа на ресторантите, придружен с лошата навигация на местностите от западната страна на планината, беше ужасен.
Разбира се, че няма нищо по-хубаво от това да се разходиш сред природата. Да видиш някоя забележителност и да научиш някоя интересна история. Но всичко това задължително трябва да бъде придружено с купа вряла шкембе чорба или поне манастирски боб, в който закачливо да плуват 2 кюфтета. А, тук на запад mate, по тези красиви витошки склонове не се натъкнахме на нито едно кюфте.
PS.
Кой да предположи, че само след седмица по същия този маршрут ще напълня не само очи, а и стомах. Но за втората част от това double adventure ще ви разправям next time. Дотогава follow my Facebook page.
Монитор
