Журналистката Ирина Вагалинска и археологът проф. д-р Людмил Вагалински са тандем в живота. В новия исторически трилър „Мистерии в Хераклея Синтика“ тя стъпва върху резултатите от работата на своя съпруг и ги доразвива с въображение и размах, но като историк не се отклонява от фактите. Представяме ви втората част от интервюто с този великолепен дует с фамилия Вагалински.
- Хераклейците са почитали много Немезида – богинята на справедливото възмездие. Но в края на IV век има вандалски акт в нейното светилище. Не е изключено християни да са организирали унищожаването на езическия храм. Какъв би могъл да е мотивът им за това безчинство?
Людмил Вагалински: Целият ІV век е време на силно противоборство в империята между езичество и християнство. През 80-те години християнството е наложено като единствена официална религия. Логично е натрупаният у ранните християни гняв, дирижиран от желание за бърза и категорична замяна на езическия елит с нови властници, да доведе до разрушителни изблици в държавата докъм средата на V век. Археологическите примери обаче са рядкост. Имахме шанс в Хераклея да установим такъв с висока степен на увереност. По-нататъшно тълкуване би било свръхинтерпретация от научна гледна точка.
Ирина Вагалинска: В моята книга нападението е плод на заговор, а участниците имат различни цели, отчасти лични, отчасти религиозни и/или политически. Но при мен противопоставянето не е само християни срещу езичници. Според историческите извори то се изостря по-късно, след 390 година. Преди това император Теодосий I издава едикти основно срещу еретиците, защото иска силна църква като опора на властта.
- Сред основните герои на трилъра е аномеят Зоил, преследван от агент на тайните служби към магистъра на официите в Константинопол. Имало ли е такава реална историческа личност? И какво всъщност означава аномей?
Людмил: Честно казано, романът на Ирина ме образова за тези аномеи. Бях ги забравил след студентските години.
Ирина: Веднъж и аз да знам повече в областта на историята! Аномеите са гонени от властта еретици – като арианите, но се водят по-крайни от тях. Казано накратко, те са излизали извън догмата с вярата си в неравенството между Бог Отец и Син. Били са влиятелни, имали са харизматичен лидер – Евномий, който горе-долу по онова време е бил заточен в Малка Скития, тоест в днешна Добруджа. Зоил, любимият му ученик, е измислен персонаж. Неговото присъствие в романа обаче е много важно – той е най-мразеният и най-обичаният, а също и конкретният пример за един от първите исторически засвидетелствани мащабни сблъсъци между власт и инакомислещи.
- От същия период – края на IV век сл. Хр., са и откритите кости на седмина мъже, пометени от речното цунами след трусовете и натикани в цистерна на форума. Действително ли е доказано, че един от загиналите е имал тежки вродени малформации и е бил в роднинска връзка с двама от другите? И какво следва от това?
Ирина: Да, много внимателно четох резултатите от костното изследване. Последен е загинал младеж на около 20 г., когото двама от другите със сходни малформации – вероятно негови братя, са закриляли. Приживе вероятно са смятали момчето за уродливо заради изкривяванията, забавеното развитие, затрудненията в говора… В моя роман се казва Зедария, но му викат Изрода и присъствието му е важно заради една от основните нишки, преминаващи през цялото повествование: не е важно за кого се представяш, каква маска носиш; не е важно в кое божество казваш, че вярваш, и дали си богат и красив, щом на другия край на везните е поставена човечността.
- Кой беше първият читател и рецензент на историческия трилър?
Людмил: Аз и го „изгълтах“ наведнъж. Романът грабна въображението ми така силно, че не го оставих до края. По някое време Ирина плахо ме попита дали все пак няма да хапна нещо, а аз я срязах да не ми пречи. Не бих похвалил книга, ако не я харесвам – дори да е на жена ми. Нищо не ме подразни. Представях си картинно всяка ситуация, все едно гледах филм!
Ирина: Много се притеснявах как ще реагира и нищо не му показах, преди да се почувствам напълно готова. Оставих го да чете на лаптопа и когато разбрах, че не иска дори да обядва, само попитах: „Как е?“. А той отговори: „Екстра!“. И продължи да чете. Но все пак се презастраховах с още едно мнение на специалист – проф. д.и.н. Диляна Ботева от катедрата по Стара история в СУ „Св. Кл. Охридски“ беше вторият ми читател. И си отдъхнах, когато получих нейното писмо, защото започваше с „Поздравления!...“.
- Вие споделяте и професионалната тръпка – и двамата сте историци. Как се зароди връзката помежду ви? На първата среща за археология ли си говорихте?
Людмил: Запознахме се в университета, бяхме състуденти. Движехме се в една компания и първо станахме приятели…
Ирина: Потвърждавам. Не беше, както казват, любов от пръв поглед. И на първата ни истинска среща не стана дума за археология. Но на някоя от следващите – да, защото знаех колко иска да бъде археолог, а се бях наслушала на истории за разпаднали се семейства покрай дългите командировки в тази професия. Поставих му ребром въпроса – мен ли избираш или археологията? Той ме погледна с честните си кафяви очи и каза: „Теб, разбира се!“. Когато се оженихме, а Людмил тръгна по разкопки, му припомних как ме е преметнал тогава. И чух в отговор: „Е, ти беше още малка, сега никога не би ме поставила пред такъв избор!“. Замълчах си, какво да кажа…
- Тогава археологията не ви е разделила, а сега даже укрепва спойката в семейството. Ще има ли следващ роман за друг обект на проф. Вагалински?
Ирина: Да, обещала съм му да е за Деултум – най-стария римски град в България. Още не съм си избрала периода – ще помисля, ще почета и тогава…
Кристи Красимирова
