П опадайки на събития с фотоапарат в ръка и в желанието си да разкажем визуално с една или няколко снимки случката, често покрай ушите ни преминават нестандартни реплики, излезли от устата на нашите „фотомодели“. Но някои се запомнят и след десетилетия все по-често изникват в съзнанието ни.
Погача
Всъщност срещите ми с Тодор Живков са четири. Първата е от 15 юни на далечната 1978 година, когато на препълнения стадион в Благоевград в словото си първият държавен и партиен ръководител произнася не съвсем уверено думите: „Ние нямаме нито териториални, нито национални претенции към нашите съседи Гърция и Югославия!“ С което обиди потисканите българи, неотказали се от своята българска идентичност, макар и останали по родните си места оттатък границата: „Как така той ще се отказва от нас?!“
По традиция Тодор Живков и тогава е посрещнат с погача и мед от две хубавици в народни носии, певици от ансамбъл „Пирин“. Природно надарен да флиртува с народа, отхапвайки залък, той хвали момите: „Много вкусна погача са омесили вашите майки! Знааам, знам, че е от хлебозавода!“
Обвиняем
След ноември 1989 г., докато в Румъния Николае Чаушеско и жена му Елена бяха направо разстреляни, то Тодор Живков и Милко Балев преминаха през арест и съд. След едно от съдебните заседания в зала „Тържествена“ на Съдебната палата полицаи извеждат арестувания Тато от залата. Случайно или не, в същото време, в съседната зала се гледа нашумялото също дело „Лагерите“ срещу Гогов, Газдов и Ръжгева. Коридорът е претъпкан с лагерници в очакване съдът да постанови основателно възмездие на мъчителите. Изведнъж всичко живо онемява – между лагерниците, на една ръка разстояние до тях се озовава Тодор Живков! В следващия момент проехтява оглушителното „УУУУУУ!“ Колоните в Съдебната палата се разтресоха! Дали не разбра или се направи, че не осъзнава в каква „компания“ е попаднал, бай Тошо обърна с любопитство лице към стотиците бивши лагерници, усмихна им се и...започна да им маха с ръка.!? Така, както го помним да поздравява на манифестации от мавзолея?! Вероятно помисли, че са дошли в негова подкрепа и го поздравяват, или пък ... изигра поредния си етюд.
Любопитното е, че тогава Тодор Живков и Милко Балев ги съдеха не за какво да е, а че са раздавали без ред държавни апартаменти на популярни артисти?! Когато им прочетоха присъдите, Тодор Живков на 7 години затвор, а Милко Балев на 4 – вторият в държавата буквално се разплака с глас и взе да моли съда за милост. Докато Първия направо нахока съдебния състав в своя си неподражаем стил. Тогава той произнесе знаменитата си реплика: „Това, което се построи по мое време, вие десетилетия напред няма да можете да боядисате!“
Интервю
През пролетта на 1993 година, благодарение на личните контакти на колегата Елена Трифонова с внучката Жени Живкова отиваме за интервю в Бояна със зам. главния редактор на в.„Стандарт“ Максим Бехар. Жени ни посреща в къщата си на ул. „Секвоя“ с кафе, бонбони и уиски, а ние се ръкуваме с Тодор Живков. Вълнуваме се, все пак това е първото интервю за медия, което дава Тодор Живков след излизането си от ареста: „Хей, момче, аз тебе некъде съм те виждал!“ – очакваше да ме завари неподготвен знатният домакин, докато се ръкувахме. Но аз вече бях запознат от колегата Олег Попов как Тато обича да се бъзика с журналистите и му отговорих веднага: „И аз тебе некъде съм те виждал!“ Последва познатия смях „Ха-Ха-Ха“ – разбрал, че съм му хванал номера.
Тумба
През 1995 г. на наричания от хората Тато му позволиха да отиде за първи път след излизането си от ареста в родния Правец, поканен от земляците си. Придружаващите го тумба журналисти ни заведе първо в зимника на родната си къща: „Е те тука, в тая каца, мама слагаше зелето, а в тая каца налагаше сланината от прасето. Вие не сте виждали сланина в каца, нали?“ – ни попита с познатата си усмивка. После ни качи по дървените стълби в единствената стая на къщата. Посочи ни постелите, заели почти цялата стая: „Те тука спеше тато, до него мама, после аз, като най-голем, после...“, така изреди по име всичките си братя и сестри.
Да бягаме, Бай Тошо се събуди!
Под изгарящото обедно слънце на 5 август 1998 година хиляди изпълват площада пред още невзривения мавзолей, за да кажат последно сбогом на Тато. Идва катафалка и на специално подготвения до Националната галерия постамент се поставя ковчегът на покойника Тодор Живков. Десетина фоторепортери и оператори вече се боричкаме около ковчега, когато...шок! От корема на мъртвеца се дочува звучно къркорене. В следващия миг бузите на Тато се издуват, започва хъркане! Втрещен от видяното, аз се обърнах към най-близко стоящия до мен колега Люлин Стаменов, също сащисан: „Люлине, да бягаме, че бай Тошо се събуди, ще стане и ще ни подгони!“ До нас познатият ни от много други събития служител на УБО Краси Пеков, бивш фоторепортер, с когото станахме приятели, се обръща към мен с успокоителен жест: „Жерев, спокойно, това е от хладилната камера и рязката смяна на температурата!“
Румен Жерев
