- Йордан, на книжния пазар из цялата страна вече може да бъде намерена втората ви книга – сборника с разкази "Празнично семейство". Кое е вашето празнично семейство?
- Моето празнично семейство са приятелите ми, съмишлениците, хората, които съм обичал и които са обичали мен. Това са бегло познати, а понякога на практика непознати хора, с които животът ме е срещал. Те са се спирали, вглеждали са се в мен, позволявали са ми да се вгледам в тях и закономерно неочаквано сме ставали близки. Мое празнично семейство са тези хора, на чието рамо съм плакал и които са плакали на моето. Празнично семейство за мен са хората, с които станахме близки след скандал, след взаимно или едностранно нехаресване. Мое празнично семейство е родното ми семейство. Мое празнично семейство са зрителите на спектаклите ми, актьорите, с които съм се срещал, както и читателите на книгите ми.
- “Потос – любов към близкия, който е далеч”. С тези думи започва предговорът на книгата. Според вас защо често желаем този, когото го няма? Не бягаме ли така от заобикалящата ни действителност?
- Ницше беше казал, че изкуството ни е дадено, за да не умрем от истината. Позволявам си да го перифразирам така: Любовта ни е дадена, за да не умрем от истината. А истината, без да съм неин говорител, е, че човек е осъден да обича, да жадува, да обожава, да обожествява не просто този, който е далеко, а този, когото е загубил завинаги. И отказът от примирение пред това “завинаги” ражда нови светове, нови възможности и написването по нов и неочакван начин на личните ни човешки истории. А това, мисля, е повече благословия, отколкото проклятие.
Бягството от действителността е работа за едновременно крехки и непримирими хора. Тях трябва да откриваме, да обичаме, да пазим.
- Всички разкази търсят отговор на въпроса способен ли е езикът да опише любовта между двама души, ако единият от тях се намира между живота и смъртта, или вече е преминал отвъд. Вие самият намерихте ли отговор за себе си?
- Търся този отговор не само в разказите си, търся го и в монодрамата си “Виктория”, наскоро поставена в Република Северна Македония, търся го в живота си. Понякога ми се струва, че езикът е всемогъщ и е способен да опише такава любов. Друг път смирено си казвам, че езикът не е достатъчен, че са нужни не само “нови форми”, а и нови сетива, нови органи или два органа вместо един - две сърца, два мозъка…
Йордан вече работи по трета книга, този път роман. С покойния Марин Бодаков.
- В първия разказ главната героиня казва, че любовта е като изтребление на милиони невинни хора. Какво е за вас любовта?
- Ако трябва да отговоря подробно, мисля, че ще трябва да напиша книга или няколко книги. Ако трябва да отговоря кратко: Любовта е благослов.
- Разказите се четат на един дъх, вълнуват сърцето и четейки ги, човек си задава въпроса – винаги ли любовта върви ръка за ръка с болката?
- Склонен съм да вярвам на определения като любовна мъка, любовни терзания - усещам ги искрени. Любовна радост е не само тавтология. Повърхностно и безсмислено словосъчетание е.
- Има ли разкази, вдъхновени от действителни събития? Вие самият изживял ли сте някои от екзистенциалните избори на вашите герои?
- Преди повече от петнадесет години прочетох в криминалната хроника на един всекидневник кратка дописка за това как някъде в Северозападна България (откъдето съм родом и аз) в дъщерята на кмета на някакво село се влюбило момче от цигански произход. Тази история завършва трагично, двамата влюбени лягат на влаковите релси.
Дни наред след това сънувах релси, приближаващ локомотив, вой на спирачки… Тази история лежи в основата на “Разкажи ми приказка”.
Ако аз самият не бях преживявал поне един от екзистенциалните избори на някого от героите си, нямаше да имам не само правото, нямаше да съм способен да пиша за тези избори.
- Разказът „Коледа в сегашно време“ те уцелва точно в сърцето, защото е посветен на най-близкия ни човек – майката. Понякога, улисани в ежедневието, забравяме за родителите си и винаги след това съжаляваме... Когато вече тях ги няма. Дали човек може да се справи с тази болка някога или тя ще тлее до сетния ни дъх?
- Мога да говоря само за себе си. Аз съм човек, загубил и двамата си родители. Майка си преди повече от петнадесет години, татко - сравнително скоро. Имам малко на брой моменти, в които умът ми милостиво забравя, че те не са живи, и тогава ръката ми посяга към телефона, за да се обадя, да кажа някакви делнични или съкровени неща. И после сърцето ми пропуска удар. Болката от тази загуба намалява, но никога, никога не изчезва.
- Зорница Христова и Марин Бодаков са редактори на книгата. За съжаление, Марин Бодаков вече не е между живите, но разказите са посветени на неговата памет. Какво ви каза той, след като прочете разказите за първи път и как ви мотивира да продължите да пишете?
- Марин, светла да е паметта му, притежаваше необикновената дарба да среща хора с други хора. Нашето приятелство е ценно за мен по много причини, но най-вече защото той успя да ме срещне с мен самия. С мен като с писател. Той ме окуражи да продължа с ръкописа на “Последна стъпка”. Той прочете само два или три от разказите и ми каза да не спирам да пиша. Марин ме срещна и със съпругата си Зорница, която се съгласи да редактира разказите, които написах след смъртта му. Безкрайно съм й благодарен, че в толкова труден за нея и семейството й момент не отхвърли молбата ми.
- "Празнично семейство" се появява седем години след дебюта ви в прозата с „Последна стъпка“. Отворени ли са вече умът и душата ви за трета книга?
- Тези седем години не бяха “седем добри години ” по Керет. Бяха мъчителни, пълни със съмнения, с неверия в самия себе си. Това бяха седем години, в които бях на две международни писателски резиденции. Една във Вентспилс, Латвия (2916) и една в Прищина, Косово (2018). Не харесвах написаното, намирах го за тромаво, наподобително, неискрено, банално. Унищожих две чернови на два отделни ръкописа. Написването на разказите от “Празнично семейство” беше спусъкът, който ме изстреля напред към готовността за трета книга. Ще бъде роман, това ще кажа засега.
- Последният разказ е озаглавен "Лош човек". Смятате ли, че се раждаме лоши хора или вярвате, че просто някъде по пътя се предаваме на дявола?
- Аз вярвам, че има хора, които се раждат изначално зли. Вярвам, че има зли деца, които порастват и стават зли хора. Конкретно за разказа “Лош човек” - случаят е друг. Мисля, че героят му всъщност е добър човек. Интересно ми е какво мислят и читателите му.
- За какво мечтаете?
- Мечтая мирът да победи войната. Мечтая благословът на име любов да продължи да снизхожда към мен.
Екатерина Томова
