В края на 1911 г. две експедиции атакуват крайна южна точка на земята – британската, водена от капитана от Кралския флот Роберт Скот, и норвежката начело с Роалд Амундсен. И двете постигат целта си, но съдбата им е различна.
За придвижването на експедицията на Скот към Южния полюс отначало било решено да се използва само последният „писък“ на техниката - моторни шейни. Но две от тях потъват още при разтоварването им на нос Евънс, където е базовият лагер на британците.
Загубата им е запълнена от манджурски понита и кучета. На 24 октомври 1911 г. тръгват отначало 11 човека, от които до самия полюс било предвидено да стигнат само 4. Преимуществото на Скот пред Амундсен е бил проученият в голямата си част маршрут. Но норвежците избират малко по-къс път и поначало залагат изцяло на кучета.
Роберт Скот и другарите му пред палатката, оставена от Амундсен
Изборът на „викингите“ се оказва правилен. Двигателите на моторните шейни скоро се повредили, понитата също не издържали арктическия студ и били застреляни, а кучешките впрягове се върнали назад заедно с групата за поддръжка.
На 10 декември групата на Скот, в която в последния момент бил включен още един човек, за когото даже не са били предвидени провизии, започнала изкачването на ледника Бирдмор с три шейни, теглени от самите полярници.
Те стигат Южния полюс на 18 януари 1912 г., където ги очаква голямото разочарование - палатка с издигнатия над нея норвежки флаг. В нея те намират вещи и писмо от Амундсен самите тях с молба да го предадат на норвежкия крал, ако не успее да се върне в базовия си лагер. От писмото става също така ясно, че норвежците са стигнали до целта още на 14 декември 1911 г.
Хелмер Хансен и Амундсен определят своите координати.
Когато британците също тръгват обратно, ги връхлита силна буря и 30-градусов студ. Храната и горивото не достигат. На 2 февруари Едгар Евънс силно си удря главата при пропадане в пукнатина. Той се движи все по-бавно, държи се неадекватно и на 17 февруари отново пада и си удря силно главата, вследсвие на което умира.
Следващата жертва е Лоурънс Отс, който страда от силно измръзване на краката и задържа спътниците си. Накрая той сам по време на поредната нощувка излиза от палатката в бурята бос, за да умре и да даде шанс на останалите да се спасят.
Това става на 15 март. На 21 март Робърт Скот, Едуард Уилсън и Хенри Бауърс се намират само на 20 км от очакващия ги склад с продоволствия и други припаси. Но вече са толкова изтощени, че не са били в състояние да се движат и решават да изчакат края на лошото време.
Но дочакват единствено смъртта си. Поддържащият екип успява да ги открие чак на 12 ноември 1912 г. И едва през февруари 1913 г. светът узнава за съдбата на британската експедиция. Роалд Амундсен, който вече се е превърнал в национален герой и световна знаменитост, заявил: «Аз бих пожертвал и славата, и всички пари, ако по този начин бих спасил Скот от ужасната гибел!».
Южния полюс. От ляво на дясно: Амундсен, Хелмер Хансен, Сверре Хасел и Оскар Вистинг, заснети от Олаф Бьоланд,
Напоследък сред изследователите се появяват доста сериозни въпроси към действията на някои от организаторите на експедицията и по-специално към капитан Едуард Евънс, който е отговарял за цялата логистика.
В последния момент Скот дава устна заповед, която противоречи на предишните писмени инструкции, съставени преди похода му към полюса и отнасящи се до завръщането обратно.
От дневника на Скот и някои други свидетелства става ясно, че Евънс не е изпълнил тези нови указания на Робърт Скот. Австралийският историк Крис Търни от Университета на Нов Южен Уелс стига до извода, че действията на Евънс може да се квалифицират или като непрофесионални, или като саботаж.
И че именно Евънс е виновен за това, че на групата на Скот не достигат керосина и провизиите по обратния път. Но всичко това тогава се е премълчавало от официалните лица във Великобритания. Може би тепърва нови документи ще хвърлят светлина за истинските причини за британския провал и смъртта на групата на Скот.
Станцията на Южния полюс е кръстена и на двамата
Днешната американска полярна станция, разположена почти на Южния полюс, неслучайно носи името „Амундсен-Скот“. Намерените след трагичната гибел на експедицията дневници на Скот скоро не само изместват интереса към „полярната надпревара“ от Северния полюс към Южния и усложняват норвежко-британските отношения.
Британците, живеещи тогава със самочувствието на световен лидер, изпитват немалко разочарование от това, че са изгубили състезанието. Но постепенно в очите на обществото – и не само британското, капитан Робърт Скот се превръща в истински британски герой и мъченик на науката и затъмнява славата на първооткривателя Амундсен.
