-Г-н Томов, тези дни беше премиерата на най-новата ви книга „По времето на неизгубените следи“. В нея са включени шест разказа за съдбата на Ботевите четници и за Освобождението на България. Какво ви накара да се впуснете в описание на този изключително интересен, славен, но и противоречив период от нашата история?
-През 1976 г., когато се честваше 100-годишнината на Априлското въстание, отбивах редовната си военна служба в БНА. Тогава тя бе задължителна за всички младежи, навършили пълнолетие. И като военнослужещ имах късмета да се включа в похода „По стъпките на Ботев от Козлодуй до Околчица“. Този поход е ежегоден, прекрасна традиция за увековечаване подвига на Ботевата чета. Тогава, през всичките дни на пешеходния ни преход, си записвах в една тетрадка какво се случва край мен, какви истории научавам, размишлявах за поборниците, които се качват на кораба „Радецки“ и се втурват да освобождават поробеното си Отечество, вярвайки, че в Родината им се е разгоряло мощно Априлското въстание… Чувах много разкази на хора, които пазеха оригинални спомени за Ботевата чета, унаследени предимно от свои близки роднини, дето пък от своя страна са били преки свидетели на бунтовните събития. Още тогава като войник у мен започнаха да напират въпросите каква е била съдбата на поборниците след смъртта на войводата Ботев, какво се случва с разбитата чета. Десетилетия вече разгръщам документи, архиви. Все повече се убеждавам, че за съдбата на тези чисти, нравствено извисени люде, извършили велика саможертва, заслужава да се разказва, включително чрез художествени произведения, за да пребъде в паметта на поколенията.
- Каква е съдбата на тези хора?
- Повечето от тези съдби като правило са нерадостни, трагични, ала когато разказвам за тях, то не е самоцелно. Смисълът, който търся, най-точно се съдържа в думите на главния герой от разказа „Спасените глави“, свещеник Георги Попдимитров:
„Носех със съдбата си страшно минало, което с годините щеше да става все по-велико. За да се изпълва със смисъл съдбата на съществуването ни като народ: че по пътя ни напред пред нас винаги ще се възправя едно незаобиколимо минало. То, миналото, никога не си отива окончателно. Всеки отминал миг може да се събуди внезапно и да засияе по-жив отпреди. Неизгубените следи на времето са златоносната нишка, по която съзнанието стига до неизчерпаемото съкровище на паметта. Спомените свързват навеки. Върнахме си държавата, не за да забравим онези страшни неща, които са били в робството, а да се предпазваме от тях. И то е единствено възможно, ако живеем заедно занапред, без помисъл за мъст, без предразсъдъци. Като не забравяме, че не трябва да забравяме какво е било!“
-2 юни е сакрална дата за България, за народа ни. Какво още не знаем или не е достатъчно известно за тази дата?
- 2 юни е уникален ден не само за България и българите. Да, открай време ние отдаваме почит към Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България. Този ден е надживял различни политически епохи и обществени сътресения. Като народ можем само да се гордеем, че имаме такъв ден, който след 24 май, е вторият, обединяващ ни, въпреки партийни страсти, граждански противоборства и разединителни стихии – индивидуални или колективни.
Много пъти, когато на 2 юни съм бил с чужденци и точно в 12.00 часа завият сирените и цялото движение на хора и автомобили „замръзне“ за една минута, иностранците се чудят какво става. Щом разберат смисъла за българската памет към героите на нацията, започват да гледат на нас с уважение и респект. И без изключение чужденците, свидетели на този наш ритуал, споделят, че в собствените им държави липсва подобно сакрално мигновение. Тази една минута в 12.00 часа на всеки 2 юни има изключително значение за родолюбивото възпитание на подрастващите, може би повече, отколкото часове наред обучение в училище в „скопени“ часове по история.
Подвигът на Христо Ботев и на четата му през всичките години след гибелта му са били пример за национална гордост, за национално преклонение и почит. Можете ли да дадете обяснение на феномена – как обикновеното човешко действие в онези времена на робство и потисничество става по-късно нарицателно за българския характер, за народопсихологията ни?
- Априлското въстание е връхна точка в борбите за национално освобождение на България през ХIХ век. То е самостоятелно дело на нашия народ и изважда на преден план най-добрите черти на българите – свободолюбие, хуманизъм, жажда да живеят в гражданско равноправие при собствена уредена държава. Затова всички въстаници априлци греят с непомръкващ ореол в народната памет – защото техният идеал и до днес не е напълно осъществен. А Ботев и неговата чета са апотеоз на тази борба за свобода. Слава Богу, че това с времето се е превърнало в част от националния ни характер – хубавата част.
-В българската история има много примери за предателства. Доколко това е предопределено и защо продължава да намира почва и в най-новите ни времена?
- Темата за предателството е библейска. Новото летоброене започва с раждането на Христос и неговата смърт е неразривно свързана с предателството на Юда. Убеден съм, че нашият народ не е с нищо повече предателски, отколкото са другите народи. Не бива да се самобичуваме с определението, че сме предателски народ. Това е общочовешко явление и вероятно е свързано с несъвършенството на човека. В този смисъл предателства е имало, има и ще има. Разбира се, за тях трябва да се разказва, включително и чрез съдбата на Ботевите четници, за да не се загуби мярата за добро и зло.
-Да излезем извън темата за 2 юни и почитта към падналите за Отечеството. Неотдавна българин взе престижната световна литературна награда „Букър“. Георги Господинов триумфира с романа си „Времеубежище“, но се намериха и немалко българи, които скочиха срещу него. Защо се получи така, г-н Томов? Завистлив народ ли сме?
- Искрено се радвам на българския талант Георги Господинов. Ако той има и най-малкия шанс да получи Нобелова награда за литература, енергията на просветените и талантливи люде у нас, които имат отношение към темата, трябва не да пречи, а да помага на един българин, който вече е световно утвърден сред океана от художествена литература. Лично аз не познавам усещането „завист“. Мисля, че завистта няма национална принадлежност. Съчувствам на завистниците, те се саморазрушават. Човешкият живот не е толкова дълъг, та да пропиляваме време в завиждане.
-Факт е, че в периоди на национални катастрофи и падения, хората на перото, на духа са успявали да станат опора на народа с надеждата, че трябва да се върви напред. Сещам се за шествието след Ньойския договор през 1919 година до дома на Иван Вазов в София и неговата реакция. Защо се случва така?
- Иван Вазов, освен голям писател, е бил и нравствен коректив на нашата нация. Сто години след неговата кончина моралният му лик възсиява непомръкнал в съзнанието на българите. Ако беше жив, много хора и днес биха отишли пред дома му да дирят утеха сред неправдите, които тормозят нашите съвременници. И сега жадуваме за справедливост, която ни е отнета от „наши и чужди гости“. Повече от 140 години ни делят от вдъхновения порив на нашите предци да изградят свободна, правова и силна държава. Днес опитът и зрелостта от преживяването през този немалък период ни навеждат на не съвсем открадната констатация, че много от надеждите на българите за национално обединение и равнопостъпателен държавен напредък не се сбъдват. Млада България нерядко попада в центрофугата на геополитически вихри. Само за двайсти век – от обявяването на Царство България 1908 година, през неговата ликвидация след края на Втората световна война („референдума“ за република от 1946 г.) и до рухването на натрапения ни по съветски образец тоталитарен социалистически режим (ноември 1989 г.) – българската държавност за осем десетилетия три пъти претърпява взаимоизключващи се фундаментални промени, абсурдни от гледна точка на представите за прогрес.
Кой народ би издържал на такива превратности, без да понесе дълбоки рани?! Защото българският народ във всеки един момент не е бивал някакъв страничен наблюдател, а най-често е трагичен участник във войни, въстания, бунтове и вътрешни граждански конфликти. Последните не са престанали и досега! И все пак нашият народ устоя, макар с цената на неизброими свидни жертви. Оцеляващите поколения все още носят моралните травми, причинени от физическо насилие, нравствени заблуди и външни влияния.
Ала нека ясно назовем една от най-върховните причини българският народ да преодолява историческите изпитания – това е несъкрушимият му порив към просвещение и грамотност!
-Днешните ценности не са като тогавашните. Какво обаче може днес да ни обедини. Защото разделението и противопоставянето в страната са факт вече над един век.
- Нека подчертаем, че нашият народ е единствен на планетата, който чрез осъзнато и публично волеизявление обявява родния си език – българския – за официален, още през 893 година на Църковно-народния събор в Преслав! Този „език свещен на моите деди“ по думите на народния поет Иван Вазов пренася българския дух през вековете чрез устната реч на необятното народно творчество и огромния пласт книжовност.
Този език открай време е нашата българска държава на духа, която ни е спасявала и възвисявала дори през столетия бездържавие. Българският език е най-спояващата съединителна тъкан на разноликия ни народ. Дори сега, през последните десетилетия, когато нацията и държавата ни са подложени на поредните исторически изпитания и по не тъй приятни, но понятни причини на територията на страната ни затварят врати хиляди училища, то онази част от българите, която е избрала съдба да живее извън пределите на родината – най-първо открива български училища за децата си с вярата и упованието, че така не ще скъсат пълната връв с българския народ.
-Накъде вървим, все пак? Кое доминира – материалното или духовното? Превръщаме ли се в общество консуматорско, а не в такова на световните общочовешки ценности като свобода, равенство и братство? Дали демокрацията и пазарната икономика във вида, в които ги прилагаме, не нанасят непоправим удар върху изконните български ценности?
- За всеки разумен и чувствителен български гражданин е видно, че през последните години нашата родина е в период на изпитания от всякакъв характер. За да продължим успешния си ход напред, пак ще трябва да подирим сили и упование в здравата народна свяст.
Нека ми бъде простена историческата препратка към думите на знаменития английски премиер У. Чърчил, изречени към английския народ във време на върховно изпитание в борбата срещу хитлерофашизма. Тези слова, че той като държавник с отговорно мислене не би могъл да обещае на народа си нищо освен „кръв, пот и сълзи“, нерядко се дават като пример как мъдро и смело трябва да се назовават нещата, за да повярват хората в собствените си сили и се мобилизират в името на живота.
След десетилетия на изпитания и страдания на нашия български народ иска ми се да вярвам, че е дошло време да положим усилия и тръгнем напред като нация, помъдрели от преживяното.
Ако ще иде реч за кръв:
Нека това е кръвта, която ще избликва във вените на все по-многобройни новородени български дечица. Нека това е младата кръв на древния ни народ, която ще облагородява бъдните поколения и чрез паметта на ДНК-то ще пренася най-доброто от родовата ни памет!
Нека никога повече българска кръв да не се пролива по бойните полета на каквито и да е било войни!
Нека във всекидневието си да заживеем според закони и правила, за да остане само спомен кръвта от жертвите при транспортни катастрофи и всякакви криминални престъпни посегателства върху човешкия живот!
Убеден съм, че през 21-вия век не е допустимо повече да умираме, поразявани от пандемии и други коварни болести и да ни сочат като отрицателен пример за „болна нация“. Дошло е време да живеем за България – здрави, силни телом и духом!
Ако ще леем пот:
Нека това бъде неизбежният пречистящ ефект от физическа или умствена дейност на достойните български граждани, които с честния си труд създават блага и получават заслужено заплащане, без да бъдат ограбвани от „наши и чужди гости“, по думите на гениалния наш поет Христо Ботев. Да спрем грабежа на народните богатства от всякакви алчни чиновници или криминални бизнесмени, задкулисно обвързани с корупция.
Дошло е време да сложим край на бедността на всеки един български гражданин!
И накрая:
Ако ще бликат сълзи из очи ни – нека бъдат животворните сълзи от радост при раждането около сватби, кръщенета и неизброимите ни български национални празници, чрез които да пренесем в бъдещето уникалната си древна култура и бит!
Това е той:
Писателят Димитър Томов е роден в Павликени
През 1986 г. по повод 100-годишнината на Алма матер е сред основателите на Университетското издателство “Климент Охридски” и в продължение на 25 години е негов директор
Съпричастен е към издаването на повече от 7000 книги с общ тираж над 10 милиона екземпляра
Председател е на училищното настоятелство на Лицея в Горна баня
През 2010 г. получава наградата „Йордан Йовков“ за цялостно белетристично творчество и майсторство на разказа
През 2016 г. получава Национална литературна награда „Георги Караславов“ за цялостното му творчество
Член на Съюза на българските писатели
Женен, с три деца
Пламен Енчев
