Б ългарското черноморско крайбрежие помни кошмарните и непредизвикани руски нападения от 1915 и 1916 година. Обиден, че в Първата световна война царство България заема страната на Централният съюз, Николай II заповядва и на Петковден, 14 октомври 1915 г., имперският руски флот бомбардира безпричинно Варна. Разрушени са десетки жилища, загиват 9 души - петима мъже, едно момиче на 12 години и 3 жени. Ранени са 24 мирни граждани, двама офицери и четирима войници.
На следващата 1916 г. руският император решава да накаже отново „неблагодарные болгары“, защото са обявили война на Румъния, като българската войска не само прогонва нахлулите в Южна Добруджа румънци, сърби и руски казаци, но ги изтласква чак до Тулча в Северна Добруджа. През септември същата година от румънска окупация е освободен Балчик, подарен им съгласно Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г.
Архиви
Първите две бомбардировки над Балчик са на 7 и 9 септември 1916 г. На 12 декември държавите от Централния съюз правят официално предложение за спиране на Първата световна война и възстановяване на мира в Европа. В 11 ч. на 12 декември 1916 г. българският министър-председател Васил Радославов връчва колективна нота на чуждестранните дипломатически представители. Нотата е отхвърлена от Николай II и на 13 декември руският император заповядва най-масираната бомбардировка над Балчик. Избран е неслучайно денят „Св. Андрей Първозваний“ - патронният празник на руския флот.
Запазените военноморски архиви свидетелстват как в 7,00 ч. бреговият пост на нос Калиакра забелязва в морето три бойни съда – бронирания крайцер "Память Меркурия" и ескадрените миноносци "Громкий" и "Счастливый". Корабите приближават на разстояние 5,2 км от българския бряг. За тях Балчик е лесна мишена - гъсто застроен с малки къщи и амфитеатрално разположен, но с най-голямата мелница на Балканите и пристанище. В 8,23 ч. крайцерът открива залпов огън от десния си борд по града.
Батарея
В 8,30 ч. нашата единствена брегова батарея с командир капитан Георги Радков отговаря. Въпреки явното превъзходство на противника и липсата на опит кап. Радков успява да мотивира своите артилеристи. Те откриват огън срещу руските кораби и така отвличат вниманието им от града. Руските снаряди избухват на метри от батареята, но артилеристите проявяват нечувано мъжество. Бреговите оръдия изстрелват по един изстрел на всеки четиридесет секунди и с няколко точни попадения успяват да нанесат пробойни по дебелата стоманена броня на „Память Меркурия“. Предизвикват взрив на кърмата на крайцера, което принуждава руската флотилия да се оттегли.
Още в 7,45 ч. срещу нападателите излитат три бойни хидроплана (водосамолета), управлявани от два немски и един български екипаж. Срещу руснаците се включва и единствената българска подводница UB-18. Страхувайки се от торпедата на подводницата, около 10 ч., гордостта на руския флот, крайцерът „Память Меркурия“ и ескадрените миноносци "Громкий" и "Счастливый" се оттеглят от Балчишкия залив. Оставят след себе си почти в руини българското градче.
За час и половина бомбардировка над Балчик са изсипани 80 тона снаряди. Изравнени със земята са предимно паянтовите и полумасивни жилища. Напълно разрушени са пристанището на града и мелницата на "Анонимно индустриално дружество" - обекти, важни за снабдяването и придвижването на Българската армия в Добруджа. Убити са четирима жители - дете, жена и двама мъже, ранени са петима мъже.
Забравеният
Става дума за капитан Георги Радков - човека, който спасява Балчик от пълно разрушение. След първите две руски бомбардировки на 7 и 9 септември 1916 година българското командване поставя брегова артилерийска позиция край Балчик. Преместена е една батарея от Варна под командването на родения през 1889 г. в Разград капитан Георги Радков. Той е закален в едни от най-важните битки през Балканската война - при Лозенград, Бунар Хисар, Одрин, Чаталджа. В началото на Първата световна война младият офицер участва в разгрома на Сърбия като командир на гаубична батарея от Видинския тежък артилерийски полк. През лятото на 1916 година е назначен за командир на батареята, която защитава Балчик.
Подобно на ген. Колев, кап. Радков изпитва естествените за всеки българин чувства на признателност към Русия и руския народ, за което свидетелства личният му дневник от годините във Военното училище: „Русите проливаха толкова кръв за нас, сложиха костите си, за да извоюват нашата свобода, и ето че сполучиха и изведнъж като че ли всичко пропадна с Берлински договор, ако мога така да се изразя“.
Поетеса
28-годишната тогава поетеса Дора Габе посещава полуразрушеното морско градче един месец след бомбардировката. Потресена от видяното тя пише есето „Мъртвият Балчик“:
„Вечер. Нито един фенер. Из улиците няма жива душа. Слаба бледнина от хоризонта показва пътя. Висока порта, а над портата - къща… Ето ни горе, в стаи, които не гледат към морето. Само в тях се пали свещ и само в тях се живее вечер в Балчик.
Разправяха ни как неотдавна ги изненадало морето, как са бягали като стадо към гробищата, зад баира – сипели се гранати връз града, сякаш самото море ги изригало. Писък на малки деца, премръзнали ръчици, полумъртви от ужас майки, бащи, безпомощни пред своята разпиляна сред опасности челяд. Когато настане вечер, от черната паст на морето сякаш гледат тайнствени топовни гърла. То ги дебне. То е техният черен враг, техният изневерил приятел – и те се крият от него, боят се него. Още е в кошмарен сън Балчик.”
Писател
Писателят Стилиян Чилингиров също посещава Балчик и споделя в пресата: „…Човек би помислил, че влиза в мъртвия град, макар никога невидян, но много познат нам от приказките. А по всичко личи, че тук някога е кипял живот, който е бил с пулса на едно достойно за завиждане охолство. Къщите, някои от които поглеждаха страшно през своите изпочупени прозорци или болезнено показваха голите стени, полуразрушени от неприятелски гранати, най-ясно свидетелстваха за това. Балчик е бил малък, но заможен град… Но не ще и съмнение, в мирно време градът е бил по-угледен и по-приятен. Тогава много къщи, сега запустели и празни, са били обитавани от работливи стопани, в много от тях е кънтял непрестанно писклив хор от детска глъч, в много от тях се е живяло и мечтало. А днес: разкъртени стени, пробити покриви, разрушени комини и ужаса на едно запустение. Животът е спрял, за да живее войната.”
Румен Жерев
