П рез 1914-1915 година в цяла София се коментира с одобрение избухналата спонтанна любов между Димитрина, по-малката дъщеря на героя от Балканските и Първата световна войни ген. Стилиян Ковачев, и военния аташе на Османската империя у нас, младия майор Мустафа Кемал.
Той пристига у нас през 1913 г., 32-годишен, образован и привлекателен, с добро възпитание, интелект и харизма. Още никой не знае, че това е бъдещият най-велик политически деец на съседката ни, Ататюрк. Поведението на младия военен дипломат не остава незабелязано от елита в столицата. Кемал започва често да гостува в домовете на видни софийски семейства и да дружи с изявени български военни. Един от тях е освободителят на Смолян, Девин, Доспат, Разлог, Банско, Неврокоп, Драма и Кавала по време на Балканската война от 1912 г. като командир на Родопския отряд ген. Стилиян Ковачев.
Валс
През 1914 година Градското казино по онова време е най-изтънченото място за балове и светски контакти. Генералът запознава Мустафа Кемал с ослепително красивата си 21-годишна любима дъщеря – Димитрина. Хубавицата с руси къдрави коси и тъмнокафяви очи вече е отхвърлила предложение за женитба на богат френски аристократ, защото не желаела да живее в чужбина. Току-що се е завърнала от Швейцария, където е завършила образованието си. Мити, както са я наричали близки и приятели, владеела три езика, била е изявена пианистка и несъмнено една от най-интелигентните млади дами в София. Мустафа Кемал е силно привлечен от Мити още при първата им среща и с разрешението на баща й започва да излиза с нея. Една паметна вечер през пролетта на 1914 година на бал в царския дворец турският дипломат, облечен в специална военна униформа, изпратена от музей в Истанбул, танцува валс с нежната Мити, пременена в бял тоалет. На пръв поглед танц, а всъщност взаимно обяснение в любов.
Това е началото на красива и романтична любов. Двамата много обичат да се разхождат в Борисовата градина. Тя обожава пързалянето с кънки, а той я чака след пързалката на езерото „Ариана“. Любимото им място е Боянският водопад. Все по-уверен, че Мити е любовта на живота му, Мустафа Кемал дълго време премисля пречките за евентуален брак между тях. Той знае, че Мити ще трябва да стане мюсюлманка, за да може бракът да бъде валиден в Османската империя, където Кемал планира да гради своята кариера.
Отказ
При едно гостуване Кемал иска ръката на Мити от баща й. Въпреки че вече е близък приятел на семейството, генералът отказва да даде съгласието си. Категоричен е - много уважава Кемал, но няма как да омъжи дъщеря си за него поради верските различия. Бащата смята, че Мити няма да понесе условностите на друга религия. Въпреки че вътрешно е съсипан от отказа, младият турчин приема с достойнство решението на бащата. Мити също страда дълбоко в себе си, но се подчинява. Двамата млади влюбени продължават тайно да се срещат чак до април 1915 година, когато мандатът на военното аташе Мустафа Кемал приключва и той се връща в Турция, за да участва в Първата световна война. Кемал не се отказва от любовта си и в един пролетен ден отново идва в София, за да поиска повторно ръката на Мити. Отново получава отказ и като прощален подарък изпраща на любимата си един файтон, пълен догоре с гюл – дъхави български рози.
Раздяла
Пътищата на Кемал и Мити се разделят, те не се срещат никога повече. През 1923 година Мустафа Кемал се жени за младата и образована туркиня Латифа. Тя е дъщеря на богат търговец и следвала право в Париж. Освен родния си език говори свободно френски, немски, английски и гръцки. Бракът им обаче не продължил дълго. Латифа демонстрирала своята независимост и след 2 години те се разделят.
Мити
До края на живота си Мити преживява доста житейски драми. Омъжена е за богат адвокат, след 9 септември 1944 г. съпругът й получава смъртна присъда, впоследствие е помилван. Двамата са интернирани в Делиормана, а имуществото им е конфискувано. Тя умира от рак на стомаха на 80 години сутринта на 9 август 1966 година. Миг преди да издъхне, отваря очи и казва: „Тази нощ сънувах Кемал.“ През целия си живот не говори за Ататюрк, затова никой от семейството и близките й не знаят за голямата им любов. Отказът на ген. Ковачев да даде дъщеря си за жена на Ататюрк повлиява върху отношението на турския реформатор към религията и забранява фереджетата в Турция. Ататюрк издава акт, с който обявява джамията „Св. София“ в Истанбул за музей и нарежда проучване на православните фрески в храма, замазани с глина при превземането на Константинопол.
В края на октомври 1931 г. президентът Кемал Ататюрк казва в интервю: „Няма да забравя приятните моменти, които съм преживял в България. Бил съм, съм и винаги ще бъда приятел на българския народ. Обичам безпределно българския народ още от детинство. В Солун съм другарувал през всичкото време само с българи. Всяко българско нещастие ми причинява невъобразима болка. Който е против България, той е и против Турция.”
Багряна му носила вести от Мити
За невъзможната любов между Кемал и Мити оставя писмени спомени поетесата Елисавета Багряна. Група български писатели са на посещение в Турция. Сред тях е и Елисавета Багряна. Ататюрк я кани на вечеря: „Той ме покани на танц. Погледна ме в очите толкова мило, топло и каза: „Оставих сърцето си в България. Кажете ми как сега живее Мити?“. „Добре е, споделя самотата си със съпруг“, отвърнах и разбрах, че не аз съм в неговите прегръдки – той прегръщаше Мити.“
Румен Жерев
