Н а 17-и март е големият народен празник Сирни Заговезни. Многобройните му названия (Прошка, Прочка, Сирни поклади, Поклади, Сирница, Ората) са свързани с типичната за това време на годината богата обредност, отбелязваща прехода от зима към пролет. Но той е и начало на Господските празници, защото на другия ден след него започва Великият пост в чест на Възкресението на Божия Син. В тази връзка идната неделя е последният ден, в който християните могат да ядат храни с животински произход като сирене, мляко, яйца и др.
След Сирни Заговезни се допуска консумацията само на т. нар. неблажни растителни храни. До Сирни трябва да приключат и всички църковни сватби, защото през Великденския пост до вторника на Светлата седмица (7 май) не се позволява венчаване. Самият пост тази година започва на 18 март и продължава до 5 май (Великден).
Седмицата
Преди празника през седмицата между Месни и Сирни Заговезни, наречена Сирна неделя, или Сирница, се изпълняват различни обреди и обичаи, много от които идват от езическите времена. През цялата седмица се спазват строго някои забрани – жените не трябва да перат и да простират бяло пране, за да не бие град през лятото.
Основният обряд е „прошка“, изпълняван през цялата Сирна седмица, като завършва вечерта на Неделя Сиропустна. По-младите обикалят по-стари роднини и близки – свекър, свекърва, тъст и тъща, кумове, по-възрастни братя и сестри, и искат прошка и целуват ръка на домакините, като изричат традиционни реплики: „Прощавай, мале, тате...“. „Просто да ти е (традиционна разговорна форма на „простено да ти е“), Господ да прощава“, е задължителният отговор. Счита се, че без тази прошка човек не може да се заговее, т.е. да започне Великденския пост. В тази връзка свещеници цитират евангелието от Матей (Мат. 6:14-15). Там Христос казва, че ако ние простим на ближния, и Бог ще ни прости, а ако не му простим, и Бог няма да ни прости. „Това са най-сладките и същевременно най-страшните евангелски слова! Сладки, защото ни посочват най-прекия и надежден път за спасение; страшни – защото ни предупреждават, че целият ни пост, всичките ни молитви и трудове ще отидат напразно, ако не сме простили на ближния и таим някаква злоба срещу него в сърцето си“, коментират духовници.
Корени
Искането и даването на прошка обаче далеч не е само български или само християнски обичай. Тя има важно място в етичната система на всички световни религии. В западния свят е възприета терминологията, наследена от елинизма и юдаизма и преосмислена от християнството. Така думата „прошка“ се разбира и като формалния акт на даването-получаването на извинение, и като висша морална ценност. Съществуват и множество междинни нюанси, които също се обозначават по същия начин.
Старият завет
Още в Стария завет прошката заема значимо място. Там обаче тя е по-скоро акт на добра воля (Бит. гл. 32), отколкото нравствена повеля. С развитието на юдаизма, особено при талмудическата традиция, прошката се превръща в основно нравствено понятие със значение, сходно с това, което има при останалите религии.
Но категорично прошката заема най-централно място в християнската етична система, донесла нов морал на Земята. В Новия завет Иисус Христос, а след това и апостолите нееднократно се спират върху нейното значение. С нейна помощ вярващият може да получи достъп до благодатните дарове: „Ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първо се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“. (Мат. 5:23 – 24). Месията издига на най-висок пиедестал прошката като божествено условие и за чудесата, които върши: „Защото кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи?“ (Мат. 9:5, Лук. 5:23)
В рамките на християнската етика прошката не е просто еднократно и символично действие, при което „се приемат или поднасят извинения“ от или на някого, а всеобщ и вседействен акт, който се разпростира върху всичко окръжаващо, акт на вътрешно пречистване и смирение, което се отнася не само конкретно към едно или друго конкретно явление, а спрямо всичко заобикалящо, познато или непознато.
Важно е да се отбележи, че опрощението не изисква непременно покаяние или осъзнаване от страна на този, спрямо когото е отнесено. По време на разпъването Му на Кръста Иисус Христос се моли за своите мъчители: „Отче! Прости им, защото те не знаят какво правят“ (Лук. 23 – 34). Опрощение може да даде единствено Бог, но всеки един вярващ е длъжен да прощава въпреки или по-скоро независимо от всичко. Затова в църковния календар прошката се свързва с Неделя Сиропустна – последния ден преди началото на Великия пост. Преди началото на този най-важен за християнството пост човек трябва да е простил и да е получил прошка от ближните си. С това се показва, че опрощението трябва да е неотменима част от духовния живот на християнина във всеки един момент. Обратното води дори до физически болести, тъй като таенето на негативни мисли (злоба, завист, обида, омраза, ревност) освен предпоставка за престъпления разболява душата, а оттам и тялото, категорични са свети отци.
Коранът
Другата монотеистична авраамическа религия – ислямът – също издига прошката в култ. Коранът е категоричен относно искането и даването на прошка. Ето какво е казано в Сура 40 („Съвещанието“) стих 43: „Възмездието за злина е злина като нея. А който извинява и се помирява, неговата отплата е при Аллах. Не обича Той угнетителите.“ Мюсюлманите си прощават един на друг по време на Рамазана. Свещеният месец при тях започва по залез на 10 март и приключва по залез на 8 април 2024 година.
Изтокът
В религиите на Изтока прошката отново има важно значение, но самият термин е сравнително неуместен и трудно съпоставим. В даоската система прошката е необходимо условие за постигане на У Дзи – „пустотата“. В японскя шинтоизъм тя е мистичен акт, свързан с обредност, при който човекът, който го е извършил, се предпазва от силите на чуждите зли помисли. Според шинтоизма оказването на услуга на непознат също е „грях“ , тъй като последният няма да има възможност да се отплати за нея. Така, макар и определяни по различен начин, в крайна сметка проповядваните ценности се оказват сходни.
Трапезата
На празничната трапеза има винаги млечни и яйчени продукти: баница със сирене, варени яйца, халва с орехови ядки. Прието е да се извършва обичаят „хамкане“ (ламкане, ласкане): на конец (кълчищен, червен или мартеница), окачен на греда на тавана над трапезата, се завързва сварено обелено яйце, парче бяла халва или въглен.
Баницата със сирене е водеща в менюто на Заговезни.,
Конецът се завърта в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитва да хване яйцето (халвата, въглена) с уста. Следват обредни действия и гадания: конецът след наричания се пали и по начина на горене се гадае. Яйцето и въгленът се запазват с лечебна цел.
Хамкането е любимият момент за децата на трапезата.
С водата от варенето се мият лицата на другия ден (Чисти понеделник) за предпазване от бълхи и мухи; черупките се изхвърлят на улицата пак против бълхи.
Огънят
Заговезнишкият огън е основен елемент от празника, разпространен навред в различни варианти. Вечерта се палят огньове (клади) и след като прегорят, се прескачат от мъжете. Според народните вярвания кракът на когото е минал през огъня, става неуязвим за змийско ухапване.
Сирнишкия огън се прескача за здраве и берекет.
На места към пръчка привързват слама, палят я и я въртят в кръг, другаде палят мехове със слама, вдигнати нависоко, някъде отнасят главня от огъня у дома; има и други регионални разновидности (Паликош и др.). Всичко е свързано с очистителната сила на огъня. Около него се играят хорà и се пеят песни, но в стари времена само мъжете са се събирали там.
Ората копата
Традициите около заговезнишкия огън обаче има корени в древен култ. Документирани са опити на църквата за забраната им. Турланският събор през 680 г. в Цариград с Канон 65 изрично нарежда „да се изостави паленето на огньове … на новолуние, както и сега да се прескачат някои огньове по някакъв стар обичай. И ако това се прави от духовник, да се лиши от сан, а ако е лаик, да се отлъчва.“
Ергени ухажвали момите с огнени стрели
Друг древен обичай на Сирни е известен като О̀рата ко̀пата. Той е запазен най-вече в Южна България, главно в Родопите, сред тракийските преселници в Добруджа, но също и в планинските села на Стара планина и Средна гора. Още преди Заговезни ергените си правят по 40-50 стрели от див дрян или от пръчките, с които се плетат кошници; дълги 15-20 см, тези стрели имат връх, а на задния край са с перки, направени от пера. Момците предварително се упражняват да ги хвърлят на голямо разстояние с помощта на импровизиран лък от жилава пръчка. На някои места стрелите се наричат чилки, а хвърлянето им – чилкане, на други места (Старозагорско) ги наричат бутурници. Някъде (напр. Якоруда) стрелите са много по-дълги и се правят от сърцевината на бор. Вечерта на Сирни Заговезни на баир над селото или в самото село се запалва огън, в който се слага голямо дърво, наречено оратник. Името идва от стариния глагол оратя (хоратя, хортувам), който значи говоря. Всеки ерген се опитва да изхвърли запалената си от този огън стрела в двора на момичето, което харесва. Хвърлянето е придружено с еротични наричания, произнасяни в речитатив от момъка по отношение на момичето.
Стрели летят към къщите на момите.
От летенето на стрелата и долитането ѝ до целта се правят гадания за любовта, свързано с традицията за гадаене по огън. Предварително хората разчистват дворовете от запалителни неща, а ако не могат да ги внесат вкъщи, ги покривали с мокри черги, чували и други покривала, за да се избегнат пожари. Момите събират хвърлените в двора стрели и на другия ден се хвалят помежду си с броя им.
Някои етнолози обясняват „ората копата“ и свързаното с него нетипично за патриархалното българско общество волнодумство с тезата, че младите се оставяли да правят това, за да се наговорят и да се простят с цинизмите преди постите.
