П роницателен, разтърсващ и напрегнат, „Кръвни връзки“ на Ю Несбьо, издание на „Емас“, е многопластов криминален роман за лоялност, предателство и за невъзможните избори, когато убийства и корупция се сблъскват с гордост и предразсъдъци.
Братята Карл и Рой Опгор могат да се нарекат успели. Доколкото, разбира се, може да е успял човек в малко селце като Ус. Карл е управител на луксозен спа хотел, а Рой държи бензиностанция и планира да построи увеселителен парк със скоростно влакче. Само един човек е в състояние да спре възхода им: ленсманът Курт Улсен. Техен заклет враг, той усилено търси нови начини да докаже, че двамата братя стоят зад няколко убийства. Карл и Рой обаче са свикнали да прикриват следите си и не се боят да си изцапат ръцете, за да опазят всичко, за което са се борили. Сякаш нищо не е в състояние да разколебае братската им преданост. Появата на специална жена в живота на Рой обаче го тласка към горчиви размисли. Наистина ли кръвната връзка е по-силна от всичко друго? Или пречистващата сила на любовта ще успее да разкъса невидимия обръч, пристегнал двамата братя в гибелна зависимост един от друг
Норвежецът Ю Несбьо е от най-четените автори в света с книги, издадени в над 60 млн. екземпляра. По повод излизането на романа „Кръвни връзки“ Ю Несбьо идва в София и на 15 ноември ще раздава автографи и ще обменя мисли с българските си читатели.
Не знам дали си мислех, че съм убиец, защото вече изпитвах угризения, или защото се опитвах да си вдъхна кураж, че съм способен да се справя с предстоящата задача, защото съм правил и по-лоши неща.
Чух стъпки отвътре. Сърцето ми се разблъска. Запази спокойствие. Кажи си „майната му“ и да се приключва.
Вратата се отвори.
- Добър вечер.
Мъжът беше снажен, много по-висок от моите 175 сантиметра. Слаб, почти кльощав, с прошарена коса, младееше за своите четиридесет и една години – знаех на колко е, защото бях проверил. Зад него от закачалка в коридора висяха два непромокаеми детски гащеризона. На пода се въргаляха малки и големи обувки, струпани в организирания безпорядък, така типичен за семейства с малки деца. От онлайн справка в имотния регистър разбрах, че къщата е собственост на семейството от четири години. Навярно съпругата на Бент Халден е пожелала да я купят, защото е забременяла с второто им дете и е сметнала, че ще им трябва повече пространство. Поне така предполагах, съдейки по профила й в Инстаграм. А Бент Халден е предпочитал къща по-близо до планината, за да му е било до места, подходящи за джогинг и за ски. Потърсих името му в Гугъл и го открих в списъци с участници в различни местни състезания по ски и ориентиране. В списъците от последните няколко години обаче името му отсъстваше. Явно времето му за спорт беше намаляло. Отчасти защото две деца изискват два пъти повече работа от едно, но най-вече защото заедно с колегата си Юн Фюр, Халден беше основал фирма и му се налагаше да работи повече – а не по-малко – отколкото преди да започне собствен бизнес. Само предполагах, но се съмнявах да съм далеч от истината. Фирмата се казваше „Гео Дата“. Бяха й възложили да направи геоложко проучване на терена около Тоде във връзка със строежа на тунел – алтернативно трасе на главния път, който минаваше през центъра на Ус от незапомнени времена, много преди да го категоризират като първокласен път през 1931-ва.
Навлажних устни.
- Казвам се Рой Опгор. Помниш ли ме?
Нахлузих добродушната физиономия на смутен провинциалист, дошъл в града. Не ме бива в тази част и подозирам, че каквото и да направя, винаги ще съм си същият Рой: малко мрачен, навъсен, резервиран. За мой късмет норвежците имат доверие на хора с моето излъчване. Явно си мислят, че стеснителността, социалната непохватност и честността вървят ръка за ръка. Всъщност самият аз застъпвам това мнение.
Бент издаде провлачено „ааа“, нещо средно между „да“ и „не съм сигурен“.
Беше дошъл по работа в Ус и ми остави колата си за ремонт – подсетих го аз.
- А, вярно! – Показалецът му проряза въздуха. – Ти свърши чудесна работа. – Свъси вежди и в челото му се вряза V-образна бръчка. – Да не би да не си получил плащането?
- Напротив, получих го. – Опитах се да се позасмея. – Извинявай. Май беше редно да ти звънна предварително, но нали ни знаеш нас, от глухата провинция – направо цъфваме пред прага ти. Тъкмо се прибрах от Полша и понеже така и така съм в града, се сетих, че в жабката на колата ми има нещо твое. Това.
Вдигнах предмета пред очите му. Бент нямаше ни най-малка представа какво представлява лъскавият метален предмет.
- Намерих го, след като ти върнах колата. Забравил съм да го оставя обратно на мястото му. Колата си върви и без него, но с него ще е много по-добре. Къде е звярът?
- Колата ли? Сега ли? Моля те, не си прави труда. Сам ще го монтирам. Впрочем, какво представлява?
- Щом не знаеш, как смяташ да го монтираш, а?
Бенте ме погледна, усмихна се и поклати глава.
- Хубав въпрос.
- Взел съм ти пари за работа, която като никога не съм изпипал. Ще отнеме само пет минути. Е, къде…?
- В гаража – Бенте изхлузи домашните си пантофи, откачи ключовете за аудито от закачалката и напъха крака в чифт маратонки. – Камила! Слизам в гаража!
- Време е Сигюр да си ляга! – извика в отговор женски глас.
- Ти го приготви, а аз ще му почета! Имате ли деца? – попита ме Бент, докато крачехме по пътека, насипана с чакъл.
Под стъпките ни се разнасяше хрущене. Не бях подготвен за този въпрос и само поклатих глава. Неволно пресметнах, че сега тя щеше да е на седем. Няма откъде да знам дали е било момиче, но с времето изпитвах все по-силна убеденост, че е било именно момиче. Преглътнах мъчително буцата в гърлото ми. Тя се смаляваше с всяка изминала година, но така и не изчезна напълно.
- Значи, държиш автосервиза в Ус? – попита дружелюбно Бент Халден.
- Не, отдавна го затворих. Но понеже по професия съм автомонтьор, от дъжд на вятър ремонтирам по някоя кола. Ей така, за кеф. Иначе в момента държа бензиностанцията, която се намира в съседство.
Свърнахме пред голям, боядисан в бяло гараж. Бент извади ключовете за колата. Вратата на гаража се отвори автоматично. Беше от много скъпите. Към днешна дата Бент навярно би предпочел да купи друга.
- Сега си спомням. Един от местните те препоръча. Ти си братът на… на…
- Карл Опгор – помогнах му.
- Да – засмя се Бент. – Краля на Ус.
В същия миг той усети колко подигравателно бяха прозвучали думите му. Сякаш Ус е някаква забутана смрадлива дупка, където Карл се разхожда с царствена походка, вживял се в ролята на кралска особа. Крал на купчина тор.
- Не исках да… Разбрах, че той притежава почти всичко в Ус.
- Карл е собственик на хотел „Ус Спа“. Ще отключиш ли колата?
- Е, значи наистина е нещо като крал на Ус, нали така излиза?
Седнах на шофьорското място, а Бент се настани на пасажерската седалка. Извадих отвертка, свалих панела под волана и се залових за работа. Бент наблюдаваше с престорен интерес как въртя отвертката.
- Как върви обследването? – поинтересувах се, докато местех разни кабели. – Прочетох, че според заключението ви в предварителния доклад планината до Тоде е подходящ терен.
- Така е.
- Колко сигурни сте?
- Доста.
- Как, при положение че не виждате какво има вътре в самата планина?
- Е, когато става дума за тълкуване на сеизмични данни, елементът на несигурност е неизбежен.
- Вие, по-точно ти, ги тълкуваш и представяш становище, нали?
- В общи линии да. Заедно с моя партньор.
- Юн Фюр.
- Да, с Юн. Ние сме главните геолози.
- Ти притежаваш шейсет процента, а Юн – четиридесет. Какво правите, когато сте на различни мнения?
- Леле, колко си осведомен за нас. Откъде…
- О, достатъчно е човек да провери в търговския регистър. Да ти кажа, наскоро исках да проверя финансовото състояние на американска компания, която строи скоростни влакчета. Доста се озорих. И си дадох сметка, че тук, в Норвегия, приемаме прозрачността за нещо естествено. Нацията ни е толкова доверчива, че един американец би ни нарекъл наивни. Ние обаче имаме доверие един на друг именно защото виждаме всичко. Като на село. В Ус всички знаят всичко за всички. Почти. Не че всички се харесваме помежду си, но приемаме презумпцията, че хората казват истината повече или по-малко. Както Пътната агенция разчита, че вашето становище – твоето и на Юн – отговаря на истината.
- Да не забравяме все пак, че нашата фирма се ползва с добро име.
- Но във финансово отношение нещата не са толкова розови. – Вдигнах глава и се усмихнах извинително. – Поне според данните в търговския регистър.
Бент се усмихна малко по-сковано.
- По време на пандемията настъпи лека стагнация. Какво всъщност те интересува?
Пак се съсредоточих върху работата си по колата.
- Интересува ме каква според теб е вероятността средствата за прокарването на тунела да се вместят в предвидения бюджет. По скала от едно до десет.
- Ами, може би осем. Девет, ако говорим за вероятността разходите по строежа да не надхвърлят двойно по-голяма сума от предвидената.
- Защо не десет?
Той ме изгледа мълчаливо. Вдигнах отвертката.
- Какво би те подтикнало да промениш мнението си?
- Какво искаш… Рой, нали така ти беше името?
- Съжалявам, Бент – усмихнах се аз. – Въпросът е от книга за научно обосновани техники на убеждаване. Идеята е, задавайки въпроси на събеседника си, да го подтикнеш сам да се увери, че си прав. Брат ми Карл ми даде тази книга. Той се занимава с такива неща.
- Убеждава хората?
- Да. Прокарва проекти и тем подобни. Бива го в тази част.
- И ти си дошъл, за да… ме агитираш за нещо?
- Може да се каже. Но ще пропусна търговската презентация.
- Така ли?
- Да. И ще те убедя по старомодния начин. Ще дам на теб и на партньора ти дванайсет милиона крони, ако в доклада, предназначен за Пътната агенция, напишете, че условията до Тоде не са благоприятни за строителство на тунел. Настана тишина.
- Да ме подкупиш ли се опитваш? – попита Бент Халден.
- Да – кимнах. – Не звучи добре, но формулировката е правилна.
