П ълен набор от отличия: от Орден на труда – бронзов и сребърен, през „Червено знаме“, два пъти „Георги Димитров“ и Герой на социалистическия труд пази старозагорецът Димо Цветков. Той се слави като местен рекордьор по награди от времето на соца, когато младите не стояли да пушат по кафенетата, а работели здраво. Но и както казва, имало къде.
Трудовата биография на бай Димо започнала на 15 октомври през далечната 1959 година като монтажник – първи разред в котелния цех на строящата се ТЕЦ „Първа комсомолска“ край село Гълъбово, което тогава се казвало Гара Стаханово. На 15 май 1961 година „побратимите“ Тодор Живков и лидерът на СССР Никита Хрушчов посещават ТЕЦ „Първа комсомолска“, припомня си Димо Цветков. Той е бил сред посрещачите. Тогава му връчили и първото отличие - бронзовия орден на труда. От 60-те години на миналия век заралията не се спрял да обикаля надлъж и шир цялата страна от обект на обект, като винаги бил отличаван за добрата си работа. Всъщност повечето родни централи, за чийто ток спекуланти се борят в наши дни, 84-годишният пенсионер е градил с двете си ръце. Той е и последният жив герой на труда от ТЕЦ „Марица Изток“.
На 15 май 1961 г. Тодор Живков и Никита Хрушчов посещават ТЕЦ Първа комсомолска, където Димо Цветков е един от посрещачите герои на труда.
Изтърсакът в семейството на Тодор Кирчев Цветков и Калина от харманлийското село Смирненци се ражда на 9 август 1938 година. Подсмихва се, че ако се било родило момиче след първото момче в семейството, него нямало да го има. Защото майка му много искала да връзва панделки. Като навършил необходимите години, влязъл и в родната казарма. Именно там малко преди да свали униформата в поделението провели събрание да ги агитират за работа в „Марица-изток“. След една продължителна задръжка заради напеченото международно положение в Близкия изток най-накрая се уволнил. Произвели го в чин ефрейтор за добри резултати в бойната и политическата обстановка. Искал да започне работа веднага, но нашивката не компенсирала липсващата диплома за средно образование, та се наложило да изкара един кратък курс в школата за монтажници, преди да започне в турбинния цех на ТЕЦ-а. Запазил е заповедта си за назначение, заведена в деловодството на тогавашното ДМУ „Монтажи“ под №817.
Разказва, че по него време на обекта инженерите били само двама: Димитър Даскалов и Петър Вътев, десетина имали тапии за технически ръководители, а първият му бригадир, софиянецът Александър (Сашо) Соколов бил просто практик.
Самият Димо имал и други умения. С усмивка разказва как преди казармата изкарал изпитите за тракторист в училището на старозагорското село Ягода и дори кандидатствал да продължи в ямболския техникум по механизация на селското стопанство, но го скъсали на изпита по математика.
Когато започнал първата си работа, го настанили в стая с още четирима, като него доскорошни войници. На входа пишело „Общежитие“, но всъщност си било една дървена барака. В тази същата барака 4 години по-късно той води съпругата си Стоянка, която пристигнала от Сливен, където се учела за тъкачка. През 1964-а там се ражда и първият им син Тошко. Кой да предполага, че в бъдеще той ще стане д-р на физическите науки и преподавател в Илинойския технически университет.
Димо Цветков си спомня още, че тогава заради бебето от ръководството на обекта разпоредили да им дадат самостоятелна стаичка. На дъсчената й стена окачил първите си отличия: орден на труда – бронзов от 1962-а и сребърен от 1964-а. Докато Стоянка дундуркала пеленачето, Димо записал вечерно техникума в Гълъбово. През 1967-а сам повел бригада. Горд е, че под негово ръководство са монтирани първите големи багери в рудниците Ковачево и Трояново. Оттам пък за награда взели, че го пратили, но не в някой курорт на почивка, а право на площадката на новия ТЕЦ „Аврам Стоянов“ в Сливен. Именно там през 1969-а се появил вторият му наследник Неделчо, който впоследствие отраснал в Димитровград. Точно при раждането му Димо строял ТЕЦ-а в Свищов, после две години пък градил блоковете за чуждестранните специалисти в Града на младостта.
През 1973-а заминал за ТЕЦ „Бобов дол“. Цветков заявява, че от там е и първият му орден „Червено знаме“. Трите блока на централата са пуснати за рекорден срок от само две години. След това героят на труда се завръща в ТЕЦ „Първа комсомолска“. После започнал от кота 0 първия котлоагрегат на ТЕЦ „Марица-изток 3“. Споделя, че в началото леко се поопънал на директора си Стоян Щерев. Причината била, че на новия обект имало вече други бригадири, а неговите хора останали в Бобов дол и някак си не идело той да ги командва. Шефът обаче бил категоричен: „аз имам доверие само на тебе!“
Бай Димо признава, че в първите месеци усещал зад гърба си сърдити погледи, а мнозина даже залагали „кога младокът ще се издъни“. Стиснал обаче зъби и заедно с техническия си ръководител Димитър Борисов преправили руската технология за блоков монтаж на тежащите стотици тонове метални конструкции. Успели да убедят братушките, че по БГ метода нещата ще станат и по-леко, и по-бързо. А тогава се гонели пускови срокове, защото без новата ТЕЦ в България имало енергиен режим в почти дискотечно темпо.
През пролетта на 1981-а, когато монтажната работа в комплекса „Марица-изток“ понамаляла, командировали бригадата му на площадката в Козлодуй, където започвало изграждането на пети атомен блок. Димо тръгнал със свито сърце, току-що му били дали ведомствено жилище в Стара Загора, тепърва трябвало да го обзавежда, децата били ученици. Но от ръководството дори не го изслушали - неговата бригада трябвало да монтира котела. Признава, че се почувствал донякъде обиден и дори не искал да отиде на официалния пуск по онова време на ТЕЦ „Марица-изток 3“, насрочен за 21 декември. Наложило се шефовете „да му скръцнат със зъби“ по телефона. Пристигнал буквално в последната минута, когато обявили, че е награден с Герой на социалистическия труд и орден „Георги Димитров“. Закачил ги на ревера на сакото му тогавашният министър – председател Гриша Филипов.
Сред монтажниците герои на социалистическия труд от комплекса Марица-изток.
Отличията вървели и с парична премия от 1500 лв. Парите обаче отишли за почерпка с бригадата – по онова време заралията водел близо 70 души. Не помни дали е купил букет за съпругата си, ама и тя си премълчала, защото добре познавала ситуацията. През целия им съвместен живот жената до Димо работела като кранистка. И от 80-те метра височина имала поглед към всичко случващо се на площадката.
След АЕЦ-а неуморният Димо се връща обратно с хората си в комплекса. Подхваща разширението на ТЕЦ „Марица-изток 2, където през 80-те години се изграждат двата 325-метрови комина и новите 4 блока от по 220 мегавата. В един момент бригадата му набъбва на 140 души, от които 40 са полски монтажници.
В онези времена Димо Цветков дава единствената жертва от подопечните му хора - никарагуанец електроженист. Спомня си, че той не спазил грубо правилата, тръгнал да преминава по неосигурена с парапет греда и паднал фатално от 13-метрова височина. Загинал на място. Пак по онова време ураганен вятър скършил и съборил кулокран. За щастие се разминало без пострадали. Заради всичко това паднало голямо писане в обяснения, спомня си бригадирът.
На тази площадка му закачили и последния от ордените – втория „Георги Димитров“. Две години по-късно дошла демокрацията, нещата се объркали до степен „Енергомонтаж – Марица-изток“ да увисне без работа.
Работа всъщност имало колкото искаш, ама тогавашният директор на РМД-приватизираното дружество, се скарал с ръководството на централата, тръгнало съдебно дело за някакви неизплатени суми и съответно обект за бригадата на Димо вече нямало. След няколко безсънни нощи героят на труда от времето на соца решил да напусне дружеството. С още един приятел регистрирали частна фирма, спечелили няколко поръчки и успели да запазят специалистите. Останал на „Марица-изток“ до 2013-а, когато съпругата му заболяла тежко и за зла участ фатално. Димо Цветков разказва, че междувременно синовете им тръгнали по свои си пътища: големият Тошко за САЩ, а по-малкият Недялко - в Пловдив. И една заран Димо „пропуснал“ да се качи на автобуса. Върнал се обратно в апартамента и малко гузно казал на Стоянка:
„Аз бях до тук с монтажничеството“.
Днес са изминали близо 10 години от онази заран, но все пенсионерът още се хваща, че вечер сънува кулокранове. И вижда как от високото му маха със забрадката си момичето от тополовградското село Българска поляна, което през 1963-а дошло с ученическата си престилка в бекярското общежитие край гара Стаханово. Стоянка вече четири години не е сред живите, но всичко в апартамента на осмия етаж говори за нея: снимки, малки сувенири, посуда.
Димо Цветков се зарича, че като се позатопли, ще отиде до портала на някогашната ТЕЦ „Първа комсомолска“ и ще сложи китка цвете върху черния мраморен блок с издълбания стих на Пеньо Пенев: "Ние вярвахме, ние мечтахме. Всяка тухла редихме с любов. Погледнете! - Докрай издържахме!".
Семейството на Димо и Стоянка Цветкови през 1969 година в Сливен при монтажа на ТЕЦ Аврам Стоянов. Големият син Тошко е на 5 години, а малкият Недялко е на годинка.
Радва се на две внучки - математик и одитор
Димо въздъхва и признава, че заран се ослушва само дали ще позвъни телефонът, за да чуе гласовете на внучките. Голямата Димана е завършила университет в Чикаго, а сега била редактор на математическо списание. Дядо й разказва, че се омъжила за психолог от американската армия, потомък на поляци и италианци. По-малката внучка Соня пък е икономист. Тя работела като одитор в голяма софийска компания. Димо се надява скоро да го зарадват с правнучета.
Отказа да си продаде звездата
Преди време журналист от местно издание поискал да му откупи наградата геройска звезда, но Димо му отказал с думите, че не може да продаде живота си.
Имало някога в Стара Загора клуб на орденоносците, ама Димо не помни някой да го е търсил по някакъв повод. Нито преди 10 ноември 1989-а, а още по-малко след тази дата. Чувал е, че в цялата страна за времето от 1948 до към началото на 1990-а звездата са я получили малко над 1700 души. За комплекса „Марица-изток“ били двадесетина: строители, миньори, ремонтчици.
Христо Христов
