Д нес понякога се случва да повисим на някоя опашка и да се сблъскаме с тромавостта на бюрократичната система, но истината е, че с дигитализирането на света - особено в последните две covid-години - вече все по-рядко се озоваваме в ситуации ала „Параграф 22“.
В изминалия месец обаче на няколко пъти станахме свидетели на натрупване на голям брой хора, къде търпеливи, къде не толкова, в чакане на нещо. Бензин, олио, може би Годо? Имаше дори смъртен случай и нещата съвсем не бяха забавни. А целият този сценарий напомни на мнозина за годините на социализма, когато чакането на опашка е нещо като ежедневно упражнение. Дотолкова, че, както пише румънският писател Василе Ерну: „Който не познава това усещане, не знае какво е да се живее“.
Дори онези, които не пазят спомени за „онова време“, хиляди пъти са чували историите за очакваните в продължение на 365 дни банани и портокали. Когато именно извиващи се до необозримост редици от готови да награбят екзотичните за ширините ни плодове, се превръщат в символ на Нова година, а и на Коледа дори. За Бай-Тошовото време, сиреч зрелия социализъм, тия банани и портокали спадат към така наречените „дефицитни стоки“. Нещо съвсем непонятно за нас, съвременните консуматори, чието най-голямо затруднение идва от обратното – изобилието и цената му. Отрасналите преди 89-а обаче нямат такъв проблем, защото изборът е сведен до две категории, на каквито се делят и стоките според произхода им: "I направление", българско или чуждоземно, но социалистическо производство, и "II направление" - стоки от капиталистическите страни, които могат да се купят само от „Кореком”. При все това „купуване“ е силна дума, тъй като дори всички да са равни, някои са по-равни от другите и, общо взето, с такава сгода разполага само едно малцинство, самоназоващо се "правоимащи". Тези, които нямаха право да пазаруват в магазините на „Кореком“, прибягваха до друга хитрост - купуваха си долари или дойче марки и отиваха направо в лъскавия Запад, тоест в местния „Кореком“, за да си купят дънки, касетофони и истински швейцарски шоколади.
Тази невъзможност за притежание издига още повече статута на западните стоки и много хора да започват да колекционират иначе незначителни и нефукционални предмети от ГДР, например бляскави списания за мебели на немски език (който не винаги говорят) или дори опаковки. Може и нищо да не разбират от страниците им или въобще да не се интересуват от мебели, да знаят добре, че масата от страница 37 никога, никога няма да украси източноевропейския им хол, но е важно да имат това списание. Защото то е свидетелство за докосването до онова митично нещо, наречено Запада. А да не говорим за хубавите фунийки, които стават от тези страници!
И сигурно щеше да е поносимо, ако тази невъзможност се отнасяше единствено до "II направление", но живелите по соца добре са изпитали плъзването на пипалата на системния дефицит даже по стоки дори от първа необходимост. Не е тайна, че в определени времена дори тоалетната хартия става рядкост, да не говорим за почти митологичните дамски превръзки, понякога и хранителни продукти.
Неслучайно в един от любимите тогавашни забранени вицове главен герой е хлябът: „Партийният секретар и кметът минават по къщите на хората да проверят с какво си хранят прасетата. Минали в първата къща - с какво ги храниш - с хляб. Глоба! Търчи и предупреждава комшията. С какво ги храниш - с кифли. Глоба! Търчи и обажда на другия. С какво ги храниш. - А, храня ги, хвърлям им по един лев в кочината, да се оправят, големи са вече.“
Впрочем, точно недоимъкът и несигурността са вероятно една от причините слагането на зимнина да стане толкова популярно през соца. Огромно количество готови буркани се приготвят всяка година, пращат от селата към градовете, а тази размяната и пътуването на голям брой консервирани храни през цялата територия на България карат канадската антроположка Елинор Смолет да опише социалистическата българска култура с хумористично звучащото, но доста точно определение „икономика на бурканите”. Така от едната страната имаме разполагащите с достъп до „Кореком“, а в другото „направление“ хора – редящи се за портокали, коли, апартаменти, хляб, тоалетна хартия и… всичко останало. Или, както ще ни напомни Василе Ерну, можем просто да ги разделим на несъществуващи и съществуващи. „Висенето на опашка е начин на съществуване, хипостаза на комунистическото битие, то е комунистическото усещане за съществуването“, пише той в дългото си „обяснение в любов“ към соцопашката, която се оказва не просто средство за достигането на някаква рядка стока, а всъщност цел сама по себе си, важно социално взаимодействие, от което хората имат нужда, за да живеят нормално.
„Опашката беше даденост, завоювано благо и на нея се стоеше именно заради това. Тя не беше нашата цел, тя беше нашият смисъл. Естествено, по някое време разбираш за какво чакаш. Жалко, че капиталистите успяха да произведат толкова много стоки и да задминат нашата способност да произвеждаме опашки. Производството на стоки победи производството на опашки и ни превърна от пролетарии в жалки консуматори. Диктатурата на стоката се оказа по-силна от диктатурата на опашката. И съветското „гражданско общество“ се оттегли за рекламна пауза“, допълва още румънският писател с типичното си чувство за хумор.
И действително, отвъд комичното няма да е пресилено да разгледаме опашките по социализма като събитие с важна социална функция, като ключова форма на градско взаимодействие. Защото, докато чакат понякога в продължение на часове, хората обсъждат важни въпроси, споделят в кой магазин са „пуснали“ някоя хубава стока, обменят клюки и оплаквания. Нещо като съвременния Фейсбук (само че на живо) - за който, ако не присъства в телефоните ни днес, всички биха ни гледали странно. Същото е и тогава – ако някой объркан човек, не дай си Боже, подмине опашката, или още по-лошо - съзнателно се откаже да се реди - за него има сериозна опасност да бъде социално изключен. Как иначе ще разбере за най-пресните събития, как ще се похвали на останалите за най-скорошните си постижения, ако не там, на опашката?
А освен чакането на живата редица от хора не можем да не отбележим и другия феномен, с който се характеризира пазаруването по соца - обикалянето на магазини. До 80-те години повечето социалистически градове са белязани от липсата на универсални магазини, всички са разпръснати на различни места на града и затова често времето на пазаруващия минава и в обиколки - ту в единия край на града, ту в другия, за да се снабди и с хляб, и със сапун, и с мляко, и краставици за салатата. И така понякога с часове… Дотогава съществува единствено ЦУМ - първият социалистически мол, който отваря врати през 1957 г. и за дълго остава единственият универсален магазин. По тази причина целогодишно привлича хора от цяла България, които идват до София специално и само заради него и пак понякога се редят на опашки. Така че, ако сега има битки при „Кауфланд“, „Лидл“ или „Била“, от тогавашния период историята ни пази не една или две битки при ЦУМ.
Мумии гледат с досада зад щанда
Всъщност образът на ЦУМ дотолкова се митологизира в един момент, че се появяват рекламни брошури, наречени „Една седмица в София“, в които посещението му е в задължителната програма.
Столичани истински се гордеят с единствения си такъв магазин, а сигурно се сещате и за кадрите от щандовете му в култовата лента „Таралежите се раждат без бодли“.
Любопитно е да се проследи и тогавашното отношение на продавачите. Ако днес те са анонимни и понякога усмихнати, а поведението им по-скоро е роботизирано, то съвременниците на соца са склонни да ги описват „като мумии зад щанда, без специално внимание към клиента“, обслужващи го почти винаги с „досада“. Правилото, че клиентът винаги е прав, тук все още не е измислено. Самият той обаче винаги трябва да е мил и възпитан, защото, сещате се, ако не иска да има зрелища вкъщи, трябва да се прибере с хляб. А това зависи само и единствено от човека зад щанда.
Впрочем дори от това време вече да са минали над 30 години, следите му още ясно личат. И то не в материално отношение. Интересно е как тази култура на недоимък или „диктаторство върху нуждите“, както някои автори наричат политическия контрол върху потреблението, се е отразила и върху българския ни език. Днес ние често продължаваме да казваме - ще си „взема“ нещо, а не ще си „купя“ - остатък от времето, когато е пресилено да се наречеш купувач, а „взимането“ отразява нуждата винаги пазаруващият да мисли за някакви алтернативни форми на снабдяване с необходимото. Просто защото не е „правоимащ“ да си ги купи. И така до днес, когато уж сме правоимащи, но тази несигурност още е видима. И още произвежда опашки.
