- Г-жо Георгиева, кога и защо се върнахте в България?
- Прибрах се преди около една година от Щатите. Там работих като следовател в отдел „Домашно насилие“. В един момент така се случиха нещата, че трябваше да се прибера по лични причини, за да помогна на роднини. Когато дойдох у нас, в първите месеци след като се осеферих, исках да започна в полицията и да предам опита, който бях натрупала като следовател в Щатите. Оказа се обаче, че съм прекалено стара (смее се). Това в кръга на майтапа, но ми казаха, че съм стара и не мога да работя в МВР. Викам им - ма как ще съм стара, но в крайна сметка се оказа, че има други правила.
- Ако не е тайна само, на колко години сте?
- Не си крия годините, никога не съм го правила. На 54 г. съм. Явно в България има възрастово ограничение. В САЩ много малко агенции в сигурността имат такъв праг за години. Повечето специално в Тексас почти всички нямат. Преминеш ли си изпитите, защитиш ли си значката, може и на 100 г. да работиш. Но за мен темата за домашното насилие е специална. Аз съм изключително емоционално и дълбоко свързана с нея поради много причини. Не само защото съм го работила дълго време, но защото и аз съм го изживяла.
- Ще споделите ли, ако искате, през какво сте преминала самата вие?
- В подробности няма да е удачно. Но мога да ви кажа, че главната героиня в книгата ми, за която вие писахте, е полуизмислена, полуреална. Донякъде съм аз, открито мога да го кажа, но донякъде не съм. Там съм разкрила за насилието, което ми помогна да говоря по-свободно за това. Баща ми беше алкохолик, лека му пръст. Беше изключително насилствен в отношенията си и с мен, и с майка ми. Аз пораснах, но за съжаление се свързах с бащата на децата ми, където нещата продължиха в същата насока. После заминах за САЩ, взех си децата, отгледах ги, да са живи и здрави. Вече са големи мъже.
- Сама ли ги отгледахте?
- Да, сама изцяло. Там вече започнах да работя в тази сфера, защото както казах, лично съм свързана с тази тема. Още там ми дойде идеята да напиша книга, но вече идеята се затвърди, като се върнах в България. Когато се върнах в България, сравних впечатленията ми отпреди и сега как стои темата за домашното насилие. Да ви кажа няма особена разлика. Повечето хора дори не искат да признаят за него. Отношението е на срам, едва ли не позор, че преминават през домашно насилие. Самата система, доколкото успях да разбера, е така направена, че жертвата трябва да ходи да подава жалби, не можело дори само с една, а с няколко. След това се чака някой да обърне внимание. Това е някакво безумие. Опитът ми показва, че домашното насилие е една от най-големите причини за смъртност. Отделно хората, които по един или друг начин са се сблъскали, дори когато излязат от ситуацията и бъдат наричани „оцелели“, за тях адът не свършва.
- Какво имате предвид?
- Това се превръща в травма на генерацията, която продължава почти в целия живот на човек. С книгата ми се опитвам да достигна до хората, от една страна, които са преминали през такъв ад, за да могат да разберат, че не са сами. От друга страна, да достигна до съзнанието на хората, които никога не са се сблъсквали с насилието и да им покажа, че независимо че в техния свят го няма, не означава, че не съществува.
- Защо озаглавихте книгата си „Лицата на неродените пеперуди“?
- За мен пеперудата е един от най-силните символи на трансформация в природата. Аз ненавиждам думите, с които се наричат хората, преминали през такъв ад - „жертва на домашно насилие“, „оцеляла жертва“ и т.н. Той не показва силата, която тези хора полагат, за да преминат през подобни моменти. Тези хора са воини. Всеки божи ден се преборват с насилието, което са преживели, дори когато не съществува вече в живота им. Това е една невероятна сила. Те са точно като пеперудите, които от един пашкул израстват до красива пеперуда. А избрах „неродените“ да прибавя, защото за съжаление някои от моите пеперуди изгубиха битката с живота.
- Проблемът с домашното насилие се засили в пандемията. Можете ли обаче да кажете каква е разликата между реакцията на властите вече след подаването на сигнала – тук в България и в САЩ, каква е?
- Не мога да правя може би истинска съпоставка, защото за България имам повече данни от това, което съм прочела, че се е случило. На тази база на прочетено и изживяното преди 19 години виждам, че няма кой знае каква разлика. Домашното насилие в България е затворено в самия дом, не се позволява да излезе, защото се смята като нещо срамно. И то не само от този, който е подложен, но и като право на насилника.
- В Америка как е?
- В Щатите е много различно. Не че няма пречки, сблъсквала съм се с такива, но на този вид престъпления се гледа с много сурово око и не само от органите на реда, но и от цялото общество. Ако някой е осъден за домашно насилие и го има в досието си, става изключително трудно да си намери работа, става невероятно трудно въобще да бъде приет като нормален човек в обществото. Хората гледат с много лошо око на мъж или жена, които използват физическа, икономическа или друга форма на насилие, за да контролират друг човек. В САЩ свободата е на пиедестал. Освен това за преживелите насилие в Щатите има много организации, които оказват подкрепа, води се и непрекъснато образователна кампания от полицията и НПО-та къде може да се получи помощ.
- Била сте следовател години наред в шерифския офис в Тексас. Кой ви е бил най-бруталният случай на домашно насилие, който сте разследвала?
- Трудно е да кажа, защото всеки от случаите, минали през очите ми, е оставял много дълбока следа в мен, защото става въпрос за човешки същества. Не мога да сложа някаква градация на страданието. Имало е и случаи, които са завършвали със смърт, но страданието понякога дори е повече за тези, които остават. Много от случаите, които описвам и в книгата, са мои, но има и на други колеги.
- Имали ли сте случаи на деца, пребивани или убивани от родители или осиновители? Питам ви, защото преди седмица имаше такъв случай, при който осиновителка преби почти до смърт 1.9 г. дете, което е в кома и не е ясно дали ще оцелее.
- Аз дори нямам определение за този вид хора, които нараняват човешки същества, и надали някога ще го намеря. Имах случай на изключително смело момченце от мексиканско семейство. Самата им култура е такава, че формата патриархална, а подобни насилствени действия остават в дома, те не се разказват навън. Доста често бяхме викани на този адрес, но веднъж стана голяма история. Заварихме жената цялата окървавена, посинена, но отново не искаше да даде показания. На стълбите видях момченце, което си държеше коленцата. То също беше бито. Разпитахме го и то ни разказа, че бащата бил пиян и тръгнал да насилва майката. То се опълчило, за да защити майка си, но насилникът подгонил и него. За да се спаси, се заключило в тоалетната. Онзи отвън вика „Ще те убия, ще те убия“. Момченцето нямаше 7 години. От страх разбило с малките си ръчички прозореца на тоалетната и скочило навън. Успява да се спаси, преди бащата да разбие вратата.
- Защо е било окървавено?
- Защото си беше нарязало ръцете при счупването на прозореца. После арестувахме бащата и го вкарахме в затвора. Това дете прояви невероятна смелост, първо като ни разказа въобще какво се е случило. Обърна се към мен с думите: „Аз съм много смел, защитих мама и братчето ми“.
- Преди да влезете в полицията, сте била в армията на САЩ. Защо първо там?
- Мотивацията ми да отида в армията е, че искам да върна нещо на тази страна, която ми даде шанс. Аз съм и винаги ще си остана българка, но никога няма да тръгна и да плюя по държава, която ми даде шанс, когато аз имах нужда от него. Сега, като ви разказвам, се сещам да ви споделя, че на ръката си имам татуировка с два лъва. Символизират двете страни, които са ми дали най-много в живота – България и САЩ.
- Ходили ли сте на мисия от армията?
- Не, не съм била изпращана. Времето, което служих, бях в страната. Получих травми по време на тренировки и затова бях пенсионирана по медицински причини. Затова реших да продължа в полицията.
- Липсва ли ви работата?
- Определено ми липсва работата, адреналина, усещането да бъда полезна. Не мога да кажа, че ми липсва болката, защото тя оставя травми в теб самия. Но в същото време малкото, което успяваш да направиш за хората, си струва безсънните нощи после. Повярвайте ми.
- Участвали сте на първа линия по време на урагана Харви, при който имаше стотици жертви. Какво преживяхте вие?
- Нашата агенция наистина беше на първа линия. Не спяхме, не си ходехме вкъщи. Спомням си, че прекарах близо 4 дни в тогавашния ми джип. Слава богу, можех да дремвам в него (смее се). Простирахме си чорапите в станцията и в момента, в който изсъхнат и хапнеш нещо, отново тръгваш. Направи ми невероятно впечатление подкрепата, която получавахме от хората и начина по който се държаха един за друг. Ние им помагахме, а те помагаха на нас. В такива действия няма едностранна помощ. Не може да се каже, че сме отишли там и сме направили геройства. Не. Ние сме нищо без хората около нас. Те бяха тези, които ни носиха сандвичи, вода. Газехме във вода до кръста, спасявахме хора от покривите, качили се там, за да не се удавят. Имаше улици, които не се виждаха въобще. Не от нашата агенция, но от друга, за съжаление загубихме и хора. Това е сред най-тежките неща, които могат да ти се случат – да кажеш сбогом на хора, с които допреди малко си работил.
Това е тя:
Родена е в Бургас
Завършила е социология в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“, бизнес администрация в Университета във Финикс и магистърска степен по криминално право в Хюстънския университет
Служила е в армията на САЩ 4 години
Влиза в полицията в Тексас през 2015 г., където работи до края на 2021 г.
Член е на Българо-американската полицейска асоциация (БАПА)
Виктория Пенкова
