„Годините са само цифра. Аз живея чрез песента и докатo имам сили да излизам на сцената, ще го правя с любов.“ Думите на Йорданка Христова звучат като кредо, което тя следва вече повече от половин век.
Преди дни голямата дама на българската естрада отбеляза своя рожден ден.
За публиката това е още един повод да си припомни, че зад непреходни хитове като „Делфините“, „Песента остава“ и „Хора и улици“ стои една жена, която превърна музиката в съдба.
Детство
Тя е родена в София, в семейство, което обича изкуството и културата. От малка проявява интерес към пеенето, а близките ѝ я насърчават да развива таланта си. Завършва Висшия музикално-педагогически институт, специалност „Музикална педагогика“.
Там не просто усвоява основите на музикалната теория, но и изгражда увереността си като бъдеща професионална певица. Първите ѝ изяви на сцена са още като студентка, когато участва в студентски концерти и конкурси.
Веднага прави впечатление с уникалния си тембър – топъл, плътен и разпознаваем. Преподавателите ѝ виждат в нея бъдеща голяма певица, но и тя самата усеща, че музиката е нейният път.
Сцената е нейната страст
Истинският пробив за Йорданка Христова идва през 60-те години – златната епоха на българската естрада.
Това е времето, когато музиката е не просто развлечение, а културен символ. В тези години на сцената се раждат имена като Лили Иванова, Маргарита Хранова, Георги Христов и редом с тях застава младата Йорданка Христова. „Златният Орфей“ се превръща в нейната голяма трибуна.
Появата ѝ на сцената е истинско събитие – зрителите са запленени от гласа, от усмивката, от сценичното ѝ присъствие. За кратко време тя се нарежда сред най-обичаните български певици.
Песни като „Делфините“ (по музика на Тончо Русев и текст на Димитър Точев) остават във времето като емблема на младостта и мечтите.
„Песен моя“ е друг пример за хит, който надживява поколения – химн на вярата, че изкуството е по-силно от времето.
Международният пробив
Една от най-интересните страници в биографията на Христова е нейната международна кариера.
Още в края на 60-те години тя започва да получава покани за участия в чужбина. Името ѝ излиза извън пределите на България, а публиката в Латинска Америка я посреща с възторг. Куба се превръща във втора родина за Йорданка.
Там тя не просто пее – там я обожават. Сцените в Хавана я приемат като истинска звезда, а песните ѝ на испански език са аплодирани от публика, която иначе трудно допуска чужди изпълнители до сърцето си.
На концерта си в НДК с големия Мишо Белчев
Неслучайно историите за срещите ѝ с Че Гевара и приятелството ѝ с Фидел Кастро са толкова популярни. За нея това са човешки истории, но за нас – доказателство, че една българска певица успява да стигне до върховете на световната политика и култура.
През годините Йорданка Христова изнася концерти в над 40 държави – от Латинска Америка до Съветския съюз, от Европа до Африка. Така тя се превръща в своеобразен културен посланик на България.
Личността зад сцената
Зад сценичния блясък стои жена с характер и силна гражданска позиция. Йорданка Христова никога не се е страхувала да казва това, което мисли. Тя е от онези артисти, които знаят, че популярността върви с отговорност. Затова често е участвала в благотворителни инициативи и е подкрепяла каузи, в които вярва. В личния си живот остава дискретна, но никога не крие, че музиката е нейната голяма любов и двете й прекрасни деца – Григор и Ивана.
Със сина си Григор и дъщеря си Ивана като малки
Въпреки трудните моменти, през които минава, тя винаги се изправя с достойнство. „Сцената е моят дом, а публиката – моето семейство“, казва Христова. Името ѝ е вдъхновение за няколко поколения.
Нейните песни са училище за младите певци, които се опитват да следват примера ѝ. Тя самата винаги е подкрепяла младите таланти, съветвала ги е да бъдат упорити и да не се отказват от мечтите си. Нейното присъствие в българската култура е особено – тя е мост между поколенията, между България и света, между миналото и бъдещето. На рождения си ден Йорданка Христова не прави равносметки.
Вместо това предпочита да гледа напред.
„Не обичам да се връщам назад. Вярвам, че най-хубавото тепърва предстои“, казва тя. И действително – макар да е преминала през повече от половин век на сцената, тя продължава да пее и да радва публиката. Концертите ѝ и днес се радват на пълни зали.
Гласът ѝ е все така чист и силен, а енергията ѝ – завидна. Какво остава след една такава кариера? Песни, които хората пеят и след десетилетия. Спомени за концерти, които са се превръщали в празник. Истории за пътувания и срещи, които доказват, че изкуството няма граници. Йорданка Христова е повече от певица.
Тя е символ, епоха, част от културната памет на България. Гласът ѝ е белязал няколко поколения, а песните ѝ са останали като свидетелство, че когато талантът срещне любовта към публиката, резултатът е вечност. Тя е „в главната роля“ – жената, която покори сцени по целия свят, която дари радост на милиони и която показа, че песента може да бъде съдба.
Роднина е на Гунди
„Майка ми е братовчедка с баща му на Гунди. Тя е от Левски, татко е от Славия. Сестра ми беше от Левски, аз, естествено, станах от ЦСКА, за да има екшън и причина да спорим и да се караме.
Така са и децата ми – Гришата е от Левски, дъщеря ми – от ЦСКА. С Анди Аспарухов и Изабела си пишем редовно. Много ги обичам, аз съм им пяла на сватбата. Като идват тук, се виждаме, като бях в Бостън, бяхме заедно.
С жена му на Гунди не съм близка, но родителите на Изабела познавам много добре.
Баща ѝ също беше футболист, много голям.
Още не съм гледала филма, защото навсякъде няма билети и явно ще изчакам. Много се радвам на успеха му – ето едно нещо, което да обединява хората, защото Гунди е прекрасен.
Той беше приятел с Димитър Якимов, пък Якимов е от ЦСКА. Пък бяха заедно с Котков, а той не е от Левски. Навремето имаше приятелство между футболистите“, разказва в свое интервю за „Телеграф“ Христова по повод роднинската си връзка с легендата на футбола Георги Аспарухов – Гунди.
Гунди и до днес е икона за "сините"
30 години писа мемоарите си
Относно книгата си, която бе представена миналата година, Данчето Христова споделя: „От 30 г. я пиша. След първия концерт, който направих в НДК през 1995 г., я обещах на почитателите. Тогава се борехме за оцеляване и никой не го интересуваха концерти, но имах по морето, насам-натам, нови години, започнаха да ни канят да пеем. Аз имах репертоар и с Лос Хемелос – с тях беше прекрасно, можехме навсякъде да ходим без някакъв допълнителен багаж и голямо озвучаване. Можехме да пеем и без апаратура, за по-малко хора. Като минаха 5 г. и ме питаха какво става с книгата, казах: Не, събирам още спомени. На всичкото отгоре започнах и в чужбина да пътувам. Сестра ми замина, започнах да ходя в Щатите, в Канада, Куба, Мексико. Това отлагаше тоя момент, защото се оказа, че да пишеш автобиография, е доста трудно. Особено когато не си си водил дневници. Говоря за много далечни години и добре че помня много и имах разни тефтери, в които съм си записвала ангажименти. За щастие си ги пазя и те ми помогнаха за много неща, да не сбъркам някоя година. Трябваше да пресявам доста. Не мога да кажа, че съм писател – това са споделени спомени“.
Певицата с първата част на мемоарите си и корицата на том 2
Относно това – сложила ли си е сама цензура в книгата, певицата е откровена: „Махах имена, защото с много подробности разказвам. Много хора вече ги няма и изчистих доста. Особено втората част, прекалено много имена са. Но не мога да разказвам моята история, ако не споменавам хората, с които съм работила. Без тях нямаше да съм никоя. Те са допринесли за нещо по пътя в живота ми. Няма да разказвам само за себе си. Аз какво толкоз? Никога не съм била сама на сцената. Има много забавни неща, защото, като четат, ми казват, че са се смели, изненадали са се от едно, друго, трето. Има неща, които не са известни, и ги споделям.“
