С ветовният и родният фолклор е пълен с мистични същества, които сякаш живеят в сенките на нашия свят като в паралелно измерение. Ако се съди по стари легенди и по-съвременни свидетелства, то тези създания се спотайват в най-затънтените кътчета на България. Обитават гори, пещери, влизат и излизат изпод тунели на дебели вековни дървета. През пролетта народът ни от памтивека е отдавал особена почит на самодивите. Приказни създания, към които метафизиката се отнася доста сериозно.
Изворът на белоногата
„Самодиви-пощянки, ще видят, ще ни завидят”, пише поетът Петко Славейков в поемата си „Изворът на белоногата“ (1873 г.). Има легенди, че народният трибун се е интересувал от митове и реални свидетелства за видени самодиви в района на Копривщица. И веднъж лично отишъл на място да ги провери. В района често се образували т.нар. Самодивски кръгове. Те вероятно напомняли на онези, които открай време НЛО-та оставят в посевите на Великобритания. В района на Стара планина се разказва една история за живялата някога тук баба Елена. Ето какво разказали преди време нейни потомци: „Тя била на десет години сигурно. Тръгнала една вихрушка при ясно небе. От нея се появили сякаш от нищото пет високи жени. Смеели се и танцували. Високи близо два метра, с бели роби – сякаш от друг по-добър свят. Описвала лицата им - продълговати, бели, а очите сини и зелени. Започнали да я дърпат да танцува с тях. Ту пред нея изскачали, ту зад нея заставали сякаш в огледална стая била. Уплашила се много. Хукнала подир стоката и не се обърнала, докато не стигала овчарския навес на дядо й“.
Заради подобни фантастично звучащи свидетелства в много български села има поверия, че през пролетта и лятото не бива да се замръква навън. Възрастни хора вярват, че тогава красивите и в същото време доста опасни същества се събират на сборища. Те танцуват омайни танци малко преди да се оттеглят в своя подземен свят.
Речник
В своя „Речник на българския език“ възрожденецът Найден Геров (родом от Копривщица) въвежда освен самодива и други форми на думата - самовила, вихрушка, нощна пеперуда. За създания, наречени вили, споменава още Прокопий Кесарийски през VI в. Счита се, че между вила и самодива е имало разлика, но през XIX век двете понятия, сочещи свръхестествени, приказни същества, се обединяват в народната памет. За своя мащабен труд Геров е обикалял и е събирал от уста на уста различни тълкувания. Те описват самодивите като хубави, чернооки жени с бели лица, с дълги руси, коси, които може да са на плитка или разчорлени. Някои са добри и помагат с танц или цяр, но други са зли. Народни поверия споменуват, че тези създания яздят крилати коне или змейове и размахват бичове от змии, кълнат лошо, носят невиждана суша. Или се залюбват с ергени, които скоро след това залиняват и умират.
Паралелен свят
Според радиестезиста инж. Радослав Димитров митичните същества се крият в нещо като паралелно измерение. В определени сезони и дни се отварят „природните двери“, откъдето изскачат вили, самодиви, джуджета и караконджули. „Така обаче ги наричаме у нас. На Запад са известни под името феи, тролове, леприкони“, убеден е изследователят.
Прелюбопитен факт е, че свидетелствата в различните краища на страната си приличат, като писани под индиго. Възрастни обитатели на почти обезлюдени райони в Пирин, Стара планина, Странджа описват съществата по сходен начин. Те често приемали образа на неземно красиви, вечно млади моми, с тънка снага (самодивска), дълги руси коси и магнетичен поглед. Очите им имат особен заряд, говорят до днес бабите по седенките. В него се криела необяснима чародейска сила, която предизвиквала унес, замайване и смърт чрез вцепеняване на крайници, напомнящо симптоматиката на инсулта. Селяни разправят още, че песента на самодивите е толкова хубава, а техните танци тъй изкусни, че наистина си заслужавало да изчезне човек вдън земя, па макар и да ги чуе и види поне веднъж.
Дядо Горан
В Трънския край се разказва историята на дядо Горан. Някъде около 1990 г. пенсионерът от някогашното ТКЗС карал стадото си овце към къщи. Малко преди мръкване на поляна, граничеща с гората, се извил страшен вятър. Клоните се огънали като лъкове и изстреляли към него глъчка и една светлина като от автомобилен фар. Само че гората била доста гъста и там трудно овцете биха влезли, камо ли автомобил, разказвал възрастният човек. Той се уплашил до смърт. Засуетил се като шугаво яре и се чудел какво да направи. Зарязал стадото и залегнал до един шипков храст. Тогава станал свидетел на необяснимата сцена. От гората излезли първо глутница вълци. Те, вместо да тръгнат подир овчиците, се наредили послушно в кръг, а въртопът от светлина застанал в центъра му. В следващите десетина минути човекът успял да различи четири-пет женски фигури. Още по-странно било, че гласовете изглеждали като на поне 20 души, описвал старецът. Сякаш в едно същество живеели няколко или имало още, но отвъд „вратата от светлина“. Самодивите танцували, беснеели, летели с високи подскоци ту нагоре, ту надолу, но никога не напускали вълчия кръг. Накрая изчезнали в шубрака, а след тях и вълците.
Граница
В този района на погранични селца има и други подобни фантастични разкази. А само приказки ли са това за плашене на непослушните малки деца, остава загадка. По непристъпните чукари на Ерулската планина (1480 м) хора открай време говорят за евини създания, облени в светлина. Те обикновено стояли и гледали залеза, скриващ се зад хълмовете на Сърбия. Една баба от този край обяснявала преди време, че вилите всъщност са подземни обитатели. Те излизали на повърхността през галерии на пещерата Ямка, която се намира на 3 километра югозападно от селото. Интересен факт е, че в нея при теренни проучвания археолози откриват следи от праисторическо селище. Около това място изобилстват камъните с издълбани в тях магически символи. На въпрос какви са тези писмена, тукашните само вдигат рамене.
Селото е доста мистично и заради името си Ерул. То идва от германската дума erilar, което в превод ще рече майстор на рунически надписи. Именно покрай името си през 2005-2006 г. землището привлича вниманието на световноизвестни шведски учени археолози. След разкопки и изследвания на находките се оказва, че едно древно германско племе - готите, наречено ерули, се заселило по тези земи преди 1500 години. Някои предполагат, че те са се защитавали от призрачните същества, използвайки именно рунически амулети, които издълбавали по протежение на своите маршрути в планината.
Досиетата Х
Някои изследователи наричат природните създания още хтонични, т.е. подземни. Други им лепят сложния етикет интердименсионни, т.е. идващи от друго, паралелно на нашето, измерение. Каквато и да е истината, те продължават набезите си както по света, така и в доста наши села. Свидетелства по-специално за самодиви откриваме в още няколко западни села като Забел и Туроковци. От стари времена бабите разказват как над една скала там имало седем малки езерца, а в тях се къпели самодиви. С тяхната магия турковчани свързват силата на лековития извор, който се намира в близост до Забелския водопад.
Шишенци - столица на приказните красавици
Свидетелства не само за похождения на самодиви, но и за похищения има във видинското село Шишенци.
„Повечето села в България обезлюдяват заради немотията, но във видинското Шишенци бройката им намалява заради необяснимите горски обитатели“, разказват къде на шега, къде наистина жителите в района. Те твърдят, че всяка вечер чуват виковете на самодиви все по-силно и по-силно. Много от тях с очите си виждали необясними случки.
През годините петима мъже изчезнали.
Едва двама от тях се завърнали при своите невести. В началото те не помнели нищо, но после взели да разказват удивителни истории.
Дори томаневерници, идвайки по тези земи, после разказвали, че от гората наистина се носят весели викове и потропване на барабани от всички краища. Първо те са женски, след това детски и накрая мъжки. Тукашните вярват, че това са отвлечените преди години мъже от близките села, с които самодивите се съвокупляват и правят потомство.
Епицентърът на паранормалните явления е село Шишенци, което според местния фолклор е с най-много изчезнали люде. Самото селище е откъснато и достъпът до него е труден. Преди много години сватбари от с. Гюринци тръгнали насам, но по пътя били нападнати от татари. Когато ги видели, компанията се скрила в една пещера, но потънала в нея, тъй като тя била обитавана от самодиви. Оттогава хората я затрупали с камъни, за да не излизат повече.
Въпреки това гласовете от гората не спрели да ехтят.
Мистерията се заплела изключително много, когато закъснял овчар при залез слънце зърнал край местността Бънчовата чешма да се вие самодивско хоро. На следващия ден жителите отишли и видели утъпканата трева, която била под формата на пръстен.
