К ъщата на писателя Марко Ганчев в радомирското село Горна Диканя е построена само за един ден. Той и съпругата му Ани купили дворно място, голямо около декар, в близост до нейните роднини от стар свещенически род преди 40 г. Поръчват директно от завода в Пазарджик по модерната тогава технология на панелите сандвичи, изпълнени от етернит и стиропор и я сглобяват за часове, а майсторът на сатирата признава, че им е струвала колкото един автомобил.
На метри от дома имат рекичка, а в двора им растат всякакви плодове и зеленчуци. Всичко е посадено от ръцете на поета с изключение на една висока дива череша, която толкова му харесала, че сърце не му дало да я отсече.
Голямата му гордост са доматите. „Дето, като го разрежеш, да стои на кристали като диня. Навсякъде е пълно с "найлонови". Ето защо аз тук си произвеждам само истински неща - и доматите ми са истински, и демокрацията", казва авторът на „Бягащо дърво“, който на 13 февруари закръгли 90 г.
Той се жени за половинката си, когато е само на 28 г., и двамата са заедно вече повече от шест десетилетия. „Веднъж я изпратих с трамвай единица. Като слязохме на последната спирка, после трябваше да вървим още половин час път пеш в тъмницата. Рекох си – в тая тъмница аз втори път няма да джапам. Или я вземам, или край; трето – не пуши цигари, което за жена е голяма рядкост; и четвърто – тя лепи тапети и плочки бетер истински майстор.
Как да не вземеш такова злато?“, споделя Марко Ганчев. Днес той казва, че й е вдигнал рейтинга заради това, че е единственият писател, който при социализма е изключен от БКП, а при демокрацията от СДС. През 1971 г. с Валери Петров, Христо Ганев и Гочо Гочев отказват да подкрепят резолюция на писателско събрание срещу награждаването на Александър Солженицин с Нобелова награда, заради което го вадят от червените редици. От сините също го махат две десетилетия по-късно, че не е съгласен с водената политика. „Жена ми тържествуваше на два пъти: “Дето идеш, все те изключват, само аз те търпя”.
Сега й натривам носа: “Видя ли, всички, дето ме изключваха, се разпаднаха. Има ли БКП - няма. Има ли СДС - няма”. Но и тя не ми остава длъжна, вика: “Има още триста партии, но и за тях не ставаш”. Мога ли да й възразя?”, казва преводачът на „Макс и Мориц“. Съпругата му още на младини го предупреждавала, че той може да не е като другите, но да не забравя, че тя е като другите. „Тая милост от нейна страна все пак заслужава моята благодарност, защото за разлика от нея другите хич не ми даваха право да не бъда като другите. Няма кой друг да ни носи кръста. А партиите чак сега се сетиха какво да правят с такива като мене – включват ги в гражданските си квоти, а не в членските си редици. Къде за нас навремето такава привилегия – хем плащахме членски внос, хем се налагаше да ни изключват, когато не спазваме линията“, добавя творецът.
Той е автор на стиховете на едни от най-любимите български песни за всички времена - „Песен за майката“ в изпълнение на Маргарет Николова и „Двата бряга“ на Мими Николова и Борис Гуджунов от филма „Бягство в Ропотамо“, и двете по музика на Иван Стайков. Той е само на 10 г., когато отпечатват първото му стихотворение във в. “Другарче”, а на 14 г. вече сътрудничи със стихове на вестници за гимназисти „Средношколско единство” и “Емос”. Баща му е шлосер във вагонната фабрика, майка му се грижи за дребно земеделско стопанство, а чичо му е авторът на „Остров Тамбукту“ Марко Марчевски.
„Отпечатването на детско стихотворение в детско вестниче съвсем не е начало на поетична кариера. Това не е направило детството ми различно. Няма различни детства, всичките са прекрасни. Огорченията, които съдбата ни стоварва през целия ни живот, тя предварително ни ги компенсира през детството, когато сме безсмъртни и безгрешни едновременно, също като боговете”, казва Марко. В биографичната си книга „В търсене на изгубеното време“ пише, че за добър успех в началните класове пък са го награждавали с 40 лв. „Толкова струваха едни детски сандали, но за баща ми сумата е била по-голяма, отколкото на нас сега някоя стипендия за Оксфорд или Харвард на някое от децата ни. Обикновено се казва, че наградите идват чак тогава, когато от тях вече няма нужда. Но в България не е точно така – винаги има нужда: както за купуване на сандали, така и за Оксфорд или Харвард“, казва писателят.
Юбилеи в цялото семейство
Освен 90-годишнината на Марко Ганчев в семейството му предстоят още няколко юбилея. „По-малкият син – Димитър, тая година навършва 50, по-големият – Ганчо, догодина прави 60, внукът Марко е на 40, внукът Александър - на 20, правнукът Петър – на 5, само внучката Ирина и правнучката Маги нямат кръгли годишнини, но затова пък и двете вече са гимназистки. По броя на глави от населението сме добре, но по броя на мозъчни гънки вътре в тях знае ли човек дали наистина е лоялен подизпълнител. Аз съм щастлив, че семейството ми се оказа лоялен подизпълнител на Природата“, казва писателят.
На предишния си юбилей той сподели: „Един поет би трябвало да се чувства гузен, че е доживял до 80, тъй като в предишните епохи поетите умираха млади – кой на 25, кой на 27. Сегашните не можем да си позволим тоя лукс, защото при днешните структури човек до 30-годишна възраст си остава глупав дори когато е умен“.
Разгаданата усмивка и Априловската награда
Книгата "Разгаданата усмивка", или "Книга на жените", е юбилейно издание по повод 90-годишнината на автора и съдържа произведения, създадени в периода 1961 - 2021. Поетът е подбрал стихотворения за вечно сложните отношения между партньорите, които се усложняват още повече от бързо разместващите се обществено-политически пластове на епохата в страната и в света. Укорителната ирония нерядко се превръща от само себе си в примирителна и дори опрощаваща, защото, макар и да сме паралелни светове един спрямо друг, галактиката ни е обща и сме длъжни да крепим космическата хармония. По случай достолепната годишнина Община Габрово му връчи Априловската награда за цялостно творчество – статуетка, грамота и безплатна читателска карта от регионална библиотека „Априлов-Палаузов“.
