М омче от Родопите влиза в световен роман, за да търси истините в мистично пътешествие и тайнствен ръкопис. Това се случва в „Облакът Кукуландия“ от Антъни Доер. „Триумф на въображението и емоцията, пише за него световната критика.
Вторият роман на носителя на „Пулицър“ пътува през времето и пространството. „Облакът Кукуландия“, издание на „Сиела“, е разказ за няколко смели деца от различни времена, чийто живот се променя необратимо. История, която е толкова невероятна, че никога няма да повярвате и на дума от нея. И която все пак би могла да бъде истина.
Времето и пространството би трябвало завинаги да са разделили пътищата на тринайсетгодишната Ана, която живее зад могъщите непревземаеми стени на Константинопол, младия българин Омеир, родом от Родопите, стария преводач на име Зено от Айдахо, който се оказва заложник на неочакван терорист, и самотната Констанс – единствената оцеляла по време на космическа мисия в търсене на по-добри земи за човечеството.
И привидно нищо не би свързвало съдбите им освен необятното небе, разпиляло звездите си над тях. Докато тайнствен ръкопис на име „Облакът Кукуландия“ от Антоний Диоген не ги подтикне да последват пастира Етон, който мечтае да се превърне в птица, за да отлети до утопичен райски град на небето.
Антъни Доер
Ана, Омеир, Зено и Констанс ще трябва да открият, че най-голямото предизвикателство пред тях е страхът от самия живот, а обичта към книгите ще обедини тези наглед отделни, но преплетени една в друга истории. Преминавайки през бурните кървави времена на XV век, 50-те години на миналия век, фаталната 2020 година и достигайки до далечната 2146 година, сюжетът на тази невероятна книга посяга към миналото, настоящето и бъдещето, за да създаде смайващо литературно пътешествие, надскачащо времето и пространството.
Антъни Доер успява да създаде впечатляващ по размаха си роман вселена, в който светът се превръща в литература и обратното. В духа на „Облакът Атлас“ от Дейвид Мичъл, „Облакът Кукуландия“ безспорно е един от най-красивите романи, които са излизали. История без начало и край, която извоюва своето достойно място в литературния небосклон и в сърцата на читателите по цял свят.
Месец след като бе обявен кастът на минисериала на „Нетфликс“ по превзелия целия свят исторически роман „Светлината, която не виждаме“ от Антъни Доер (носител на знаковата награда „Пулицър“ за него през 2015 г.), на пазара се появява дългоочакваният нов роман на автора. А в него читателите ще открият и българска следа.
На библиотекарите – тогавашни,
сегашни и в бъдните години
Водач на хор: На работа, хора. Как предлагате да наименуваме нашия град?
Пистетер: Какво ще кажете за Спарта? Солидно древно име, звучи помпозно.
Евелпид: Чуй го, велики Херкулес! Ще кръщава града ми Спарта! И дюшека си не бих обидил, като го назова Спарта.
Пистетер: Какво предлагате тогава?
Водач на хор: Да е нещо грандиозно, обхватно като облаците, ефирно и звучно.
Пистетер: О, сетих се! Чуйте – Облакокукувичино!
Аристофан, „Птиците“, 414 г. пр. н. е.
Пролог „Аргонавтите“
Година 65 на мисията, ден 307 в Камера едно
Констанс
Четиринайсетгодишно момиче седи с кръстосани крака на пода на кръгла камера. Буйни къдрици окръжават главата му; чорапите му целите са в дупки. Това е Констанс.
Зад нея в прозрачен цилиндър, издигащ се на височина пет метра и половина от пода до тавана, виси машина, съставена от трилиони златни нишки, всяка не по-дебела от човешки косъм. Всяко влакно се увива около хиляди други в сложна плетеница. От време на време в снопче по повърхността на машината започва да пулсира светлина: ту тук, ту там. Това е Сибил.
Иначе в стаята има надуваемо легло, рециклираща тоалетна, принтер за храна, единайсет чувала хранителен прах и многопосочна бягаща пътека с формата и размерите на автомобилна гума, наречена Разтъпквача. Светлината идва от пръстен диоди на тавана; няма видим изход.
На пода в решетка са подредени близо сто правоъгълни листчета, на които Констанс е накъсала празните чували от хранителен прах; изписани са с домашно приготвено мастило. Някои са гъсто запълнени, други съдържат само по една дума. Едно например е с двайсет и четирите букви на древногръцката азбука. На друго пише:
В хилядолетието до 1453 година градът Константинопол бил поставян под обсада двайсет и три пъти, но никоя армия не успяла да проникне през стените му.
Тя се навежда напред и взема три листчета от пъзела пред себе си. Машината зад нея проблясва.
Късно е, Констанс, а не си яла цял ден.
– Не съм гладна.
Какво ще кажеш за вкусно ризото? Или печено агнешко с картофено пюре? Има още много комбинации, които не си опитвала.
– Не, благодаря, Сибил.
Тя поглежда към първото листче и прочита:
Изгубеното гръцко повествование в проза „Облакът Кукуландия“ от писателя Антоний Диоген, описващо пътешествието на пастир до утопичен град в небето, вероятно е написано в края на първи век на новата ера.
Второто гласи:
От византийски синопсис на книгата от девети век знаем, че тя започва с кратък пролог, в който Диоген се обръща към своя болна племенница и оповестява, че не той е измислил комичната история, която следва, а я е открил в гробница в древния град Тир.
Третото:
На гробницата, както написал Диоген на племенницата си, имало следните думи: „Етон: живял 80 години като човек, 1 година като магаре, 1 година като риба лаврак, 1 година като врана“. Диоген твърди, че вътре открил дървено ковчеже с надпис: „Страннико, който и да си, отвори това и ще се смаеш от наученото“. Когато отворил ковчежето, открил вътре двайсет и четири манускрипта от кипарисово дърво, които съдържали историята на Етон.
Констанс затваря очи и вижда как писателят се спуска в тъмата на гробницата. Как разглежда съдържанието на странното ковчеже на светлината на факла. Диодите на тавана помръкват и цветът на стените се смекчава от бял в кехлибарен, а Сибил съобщава:
Скоро настъпва Без светлина, Констанс.
Тя пристъпва помежду листчетата на пода и измъква остатъка от празен чувал изпод леглото си. С пръсти и зъби откъсва правоъгълно парче. Поставя малка лъжичка хранителен прах в принтера за храна, натиска бутони и устройството пуска в купата унция тъмна течност. После тя взема пластмасова тръбичка, чийто край е заострила, потапя тази самоделна писалка в самоделното мастило, навежда се над празното листче и рисува облак.
Отново потапя в мастилото.
Върху облака рисува кулите на град, после малки точки, представляващи птиците, летящи около тях. Помещението още притъмнява. Сибил примигва.
Констанс, настоявам да се нахраниш.
– Не съм гладна, благодаря, Сибил.
Тя взема лист с написана върху него дата – 20 февруари 2020 г. – и го поставя до друг с думата Манускрипт А. Слага отляво рисунката си с града върху облак. За миг в чезнещата светлина изглежда, че трите листчета се издигат и засияват. Констанс присяда върху петите си. Не е напускала това помещение вече близо година.
