О т падането си под властта на османските завоеватели българският народ не спира да мисли и да действа за осъществяването на своето политическо освобождение. Като се започне от въстанието на потомците на царете братя Иван Срацимир и Иван Шишман – братовчедите Константин и Фружин от началото на 15-и век и се стигне до Априлското въстание през 1876 г., в продължение на половин хилядолетие българите организират непрекъснато буни, въстания и завери. Две от тези нестихващи въстания са с център старата българска столица Търново.
Първото
Първото търновско въстание избухва през есента на 1598 г. и е свързано с Дългата война, която се води в продължение на 13, а според някои историци 15 години, между Османската империя и европейска коалиция, оглавявана от Хабсбургска Австрия. Възползвайки се от тази война, влашкият княз Михай Витязул успява да завземе Молдова и Трансилвания, и да предприеме поход на юг от Дунава, като отвоюва от османците някои градове и области, сред които Видин, Никопол, Плевен. Успехите на християнските военни сили над турците дават стимул на някои търновски първенци да организират в бившата българска столица завера за вдигане на едно бъдещо въстание. В основата й са двамата търговци Тодор Балина и Павел Джорджевич и местният митрополит Дионисий Рали. Към буната обаче са привлечени и голяма част от местните духовници на по-високо епископско и на по-ниско енорийско ниво.
Планът
Планът на съзаклятниците предвиждал сигналът за началото на въстанието да бъде даден при следващото преминаване на Дунава от войските на Михай Витязул, което било планирано за 10 септември 1598 г. По тази причина още в началото на месеца в Търново започнали да прииждат съзаклятници от съседните области и райони. Според изследователите на това въстание броят на дошлите в старата столица наброявал над 12 хиляди човека, готови да се вдигнат като един в уречения ден и час. И те се вдигат, като провъзгласяват за български цар един мним потомък на Шишмановата династия.
Нещата обаче уви не се развиват според предварително замисления план. По това време Османската империя все още се намира в апогея на своята сила и могъщество. С нея не могат да се справят дори и обединените европейски коалиции, а как могат да сторят това съзаклятниците, по-голямата част от които са лошо въоръжени с хладно оръжие или въобще дори нямат такова. Османската империя, която по това време е все още ангажирана в Дългата война, все пак успява да отдели достатъчно войска, която стоварва в Търново и за кратко потушава въстанието. От друга страна, нито Влашко нито пък Австрия изпълняват обещанията си за военна помощ на въстаналите българи.
Разгром
След разгрома на въстанието около 50 хиляди български семейства напускат домовете и родните си места, за да се спасят от турските зверства, и се преселват на север от Дунава във Влашко. Организаторите успяват да се спасят, като също напускат българските земи. Владиката Дионисий Рали отива във Влашко, като за кратко е назначен за митрополит на Сучава в Молдова. Тодор Балина забягва в Русия. Съдбата на Павел Джорджевич не е известна. Въстанието на българите в Търново обаче запалва искрата на още две въстания – в Тесалия и в Янина.
Почти век по-късно избухва и Второто търновско въстание. Тук трябва да се отбележи, че в съвременната българска историография има различни гледни точки по отношение на това въстание. Според някои учени такова въстание всъщност не е имало и то е измислено по-късно от един човек, жадуващ за своите пет минутки слава. Все пак повечето историци твърдят, че има достатъчно документи, които дават основание да се твърди, че въстание е имало и то не е нечия измислица.
Свещена лига
След разгрома и трагичния завършек на Първото търновско въстание в края на 17-и век назрява нова подходяща ситуация за освобождението на българските земи. През 1686 г. в Европа се сформира нова антиосманска коалиция под името Свещената лига. Тя включва Русия, Австрия, Полша и Венеция. Още същата година европейските войски предприемат военна кампания на Балканите, което отново дава надежди на местните народи, сред които и българският. Само за период от 15 години по нашите земи избухват цели три въстания: Второто търновско, Чипровското и Карпошовото. За съжаление информацията за Второто търновско въстание достигнала да нас, днес е доста оскъдна.
Начело на организирането му застава една доста мистериозна личност – Ростислав Стратимирович. По написаното от самия него Ростислав е потомък на стар български болярски род, който след падането на българската държава под османска власт се преселва в Русия и там полагат основите на дворянския род Савелиев-Ростиславич. Личността на Ростислав Стратимирович е доста мистериозна, тъй като информация за него има само в една статия, публикувана през 1847 г. в руския вестник „Северная пчела“, издаван в Петербург. А тази информация на свой ред е почерпена от личните архиви на потомъка на Ростислав – Николай Ростиславич.
Версия
Според статията Ростислав Стратимирович е изпратен от самия руски император в старата българска столица Търново да подготви и организира въстание, като му е дадена титлата търновски княз. Поради предателството на един търновски грък се налага въстанието да избухне преждевременно, преди още княз Ростислав да пристигне от Русия в българските земи. А когато той все пак идва в Търново, бунтът вече е бил потушен. Отново според архивите на потомъка на княза Ростислав Стратимирович начело на една голяма дружина от около 4000 въстаници се оттеглил в Габровския Балкан.
Целта била оттам те да успеят да се насочат към София, но по пътя след тежки сражения с многократно превъзхождащия ги враг въстаниците били разбити. Водачът им Ростислав Стратимирович полумъртъв бил отнесен до Рилския манастир, където успял да се възстанови и после тайно да се завърне в Русия. В знак на признателност той получава от руския император дворянско имение в Смоленска губерния.
Въпреки съмненията на някои историци в достоверността на Второто търновско въстание самите османски извори ясно свидетелстват, че такова е имало. Според тях обаче неговият център е бил не Търново, а Арбанаси. Според някои историци пък вероятно обявеното за Второ търновско въстание от 1686 г. погрешно се смесва с въстанието на вдовицата Мария и сина й от 1700 г.
Каква е истината днес, от дистанцията на времето е трудно да се каже. По-важното е, че в предвъзрожденския период под османско владичество нашият народ не е бил пасивен наблюдател на случващото се с него, а е участвал активно в организирането на въстания и завери за отхвърляне на чуждото господство с помощта на европейските и съседните балкански държави.
Иван Георгиев
