П реди седмица разказахме за необикновената съдба на Йеремия - българинът, който бе обявен преди дни за светец. Той става Вселенски патриарх, а в края на земния си път се оттегля в пещера над Враца. Поради големия интерес от страна на читатели ще разбулим историята и на Йосиф II, който е другият българин (хронологически първият), оглавявал църквата в Константинопол. Той не само достига до този най висок пост в православната йерархия, но оставя диря и в историята на Ватикана, и въобще на Христовата църква.
Ранни години
Малко се знае за ранните му години. Роден е около 1360 г. Замонашва се млад в светогорския скит Алепу. Данни за родословието му идват от френския медиавист В. Лоран, позоваващ се на по-стари хроники, в които пише: „Той беше снажен и с красива външност... за него се говори, че е незаконен син на василевса Шишман... Той възстанови манастира Филантропос“. Историографи изграждат хипотеза, че цар Иван Шишман е имал незаконна връзка с богата византийска аристократка от фамилията на Филантропините, чийто плод е именно Йосиф.
Българските историографи тълкуват тази информация крайно разнопосочно. Редица авторитетни медиевисти, сред които Иван Божилов, застъпват тезата, че въпросният „василевс Шишман“ е син на българския цар Михаил III Шишман. След смъртта на баща си той продължава да резидира в Константинопол и да се представя с бащината си титла. Това заключение обаче се оспорва от изследователи като Пламен Павлов, които са привърженици на тезата, че Йосиф е син на последния цар на Търновска България - Иван Шишман. Ако последното обаче е вярно, то вероятно годината, в която се счита, че е роден Йосиф (1360 г.) е вероятно неточна.
Ефес
През 1393 г. Йосиф е ръкоположен за митрополит на престижната тогава катедра Ефес. Докато все още е ръководител на духовенството в малоазийския град, при него временно убежище търси и изпадналият в немилост български княз Александър - син на Иван Срацимир, след като владенията му в Мала Азия са пометени от монголския предводител Тамерлан през 1404 г. В този акт историците виждат поредно доказателство за родствените връзки между българския духовник и рода на Шишмановци.
През 1416 византийският император Мануил II, съзрял в Йосиф мъдър духовник и високоерудиран мъж, го провъзгласява за първосвещеник на Вселенската патриаршия.
Йосиф ясно осъзнава политическите реалности на Балканите и все по-разширяващата се османска експанзия. Българските земи вече са изцяло под османска власт, Сръбското кралство отчаяно защитава своя васален статут, а от могъщата някога Византийска империя са останали само столицата Константинопол, Солун и отделни части от Тракия и стара Гърция. Йосиф започва усилена дипломатическа кампания за изграждане на общоевропейски съюз срещу експанзията на иноверците. Като единствено ефективно решение мъдрият архиерей съзира сключване на уния и провеждане на Вселенски събор. Той трябвало да обедини Католическата и Православната църква, да поиска помощ от обединените католически сили за запазване на европейската християнска цивилизация.
Кампания
Йосиф наченал и усилена дипломатическа кампания, която цели изграждането на общоевропейски съюз срещу набиращата сили османска държава.
Далеч не всички православни архиереи одобрявали подобна уния. Антиохийският, Александрийският и Йерусалимският патриарси се обявили срещу идеята на Вселенския патриарх и отказали да участват. Общественото мнение във Византия също било взривено от идеята за съюз с еретиците. Ползвайки се с подкрепата на светската власт и държавния елит обаче, както и със способностите си на оратор, Йосиф акцентирал върху неумолимо приближаващата се към константинополските стени османска заплаха, и така съумял да обърне обществените нагласи в своя полза. Това му дало и възможност да игнорира противниците си, като самостоятелно подбрал състава на делегацията, която да го придружи на общохристиянския събор. Останалите архиереи, както научаваме от едно доста колоритно описание, били „…оставени тук (в Константинопол), като патриархът не им каза дори защо бяха поканени и защо не тръгват с него. Нито пък им поиска да си дадат мнението.“
Отплаване
На 27 ноември 1437 г. императорската и патриаршеската делегация отплавали за Италия. След кратък престой във Венеция на следващата година те се насочили към северноиталианския град Ферара, който бил подготвен за пристигането на височайшите гости. Още с началото на разискванията за Йосиф вече е било повече от ясно, че проблемите между двете църкви - плод на няколко столетия на взаимно недоверие и разкол - няма да са лесни за разрешаване. Този гордиев възел бил допълнително затегнат, след като папа Евгений IV обявява несъстоятелността на апостолическия престол да издържа финансово престоя на цялата православна делегация.
Епидемия
По зла ирония на съдбата точно тогава във Ферара избухва и чумна епидемия. Изход от ситуацията е намерен едва след щедрото предложение на фактическия владетел на Флоренция - Козимо де Медичи, съборът да бъде преместен във Флоренция на издръжката на прословутата банкерска фамилия. Флоренция наистина се оказва отличен избор за провеждането на църковен събор, на който да се реши съдбата на Европа. Средище на учени, книжовници и художници, градът скоро ще стане символ на Ренесанса, спечелил си прозвището Новата Атина.
Възрастният патриарх Йосиф преживява тежко пътуването през зимата на 1438 г., но въпреки разклатеното си здраве съумява да пристигне начело на делегацията си през януари 1439 г. в града, станал сцена на неговия най-голям триумф.
Заседанията по сключването на унията се водят в катедралата „Санта Мария деи Фиоре“ Но скоро дори и най-верните привърженици на патриарх Йосиф започват да недоволстват от непоклатимата като стена Римска църква, нежелаеща да направи компромиси по редица от догматичните въпроси, които трябвало да бъдат разрешени. В крайна сметка Йосиф, твърдо убеден, че единственият шанс на Балканите за спасение от османските нашественици се крепи върху затопляне на връзките със Западна Европа, привиква своите най-близки сподвижници. Според хрониките той им заявява следното:
„Хубаво направихте - не сте ли мои хора? Нима аз не ви помогнах да напреднете и не ви ли издигнах, не сте ли получили от мене всичко, което имате, не сте ли от моята килия и от моята фамилия? Защо не следвате моята воля, мнение, а ме оставяте, ако пожелаят да ме низвергнат? А бях уверен, че ако ме бяхте видели да се хвърлям в морето, преди мене щяхте да се хвърлите в бездната. Така се надявах да направите за мене. Че за какво ви взех и ви имам край себе си? Да имам следовници в думите си и сътрудници в мнението ми, или противници?“
Подобен апел към съвестта на православните архиереи явно дал резултат, защото скоро делегатите заемат по-отстъпчиви позиции, което и изважда събора от патовата ситуация, в която заседанията биват провеждани до този момент. Самият Йосиф обаче не дочаква да види делото си реализирано. Великият патриарх умира на 10 юни 1439 г., призовавайки отново в оставеното си завещание православните и католическите делегати да превъзмогнат различията си и да обединят двете църкви.
Кончина
Кончината му явно е респектирала и двете страни, защото бързо се стигнало до необходимия компромис. На 5 юли 1439 г. кардинал Чезарини и архиепископ Висарион Никейски тържествено обявили Унията за сключена. За съжаление тя се оказва мъртвородена. Византийският император Йоан VIII бил принуден да направи още отстъпки на Рим с цел получаването на помощ от Запада на всяка цена. Това обаче провокира голяма част от православните епископи да се отрекат от постигнатото споразумение още веднага, след като се завръщат в епархиите си. Наистина, папа Евгений IV благославя полско- унгарския поход на крал Владислав III и Янош Хунияди. Но с поражението на кръстоносците при Варна през 1444 г. си отива и последната надежда, че е възможно европейският югоизток да бъде спасен от османското завоевание.
Бил харизматичен оратор
Вселенският патриарх Йосиф II оставя дълбока следа в историята и в паметта на своите съвременници, които с възхита си спомнят за него като за човек „…изтънчен, със здрав разум и опитност в живота, добродетелен…. бялата му коса и държанието му, пораждащи уважение… подобен на него не би могъл да се намери в цяла Гърция“. Действително харизматичният духовник и превъзходен оратор пробуждал уважение както у своите сподвижници, така и у противниците си. Обаче това, което най-вече прави впечатление, е неговата непоклатима увереност в нуждата от обединение на Православната и Католическата църква - нагласа, изключително нетипична за неговото съвремие и сякаш подсказана от самия Господ.
Гробът му е във Флоренция
Личността на българина Йосиф е обезсмъртена от редица живописци и скулптори в Италия. Доста известна е неговата фреска в капелата на Медичите във Флоренция от Бенцо Гозоли. Ликът му е и върху бронзовата врата на базиликата „Свети Петър“ в Рим. Йосиф е погребан във величествена мраморна гробница в църквата „Санта Мария Новела“, а на саркофага пише: „Йосиф Втори, българин по рождение, архиепископ на Ефес, патриарх Константинополски“.
