Е дна невероятна и слънчева жена огрява малкото селце Косово, на 50 км от Пловдив. На празника Успение на Пресвета Богородица тя посрещаше свидни гости в старата църква, обявена за паметник на културата.
В двора на църквата „Успение Богородично“ – в делник и празник, Светлана Кампс посяда да попреде, отваря по овчарски бохчата си със закуска на дувара, докато агънцата й пасат около черквата. Селска идилия! „Зарежда ме мирът на мястото, зеленината, капещата от сладост слива, цялата природа, в която мога да се сгуша, вървейки сред нея с мислите и животинките си“, сподели пред „Телеграф“ слънчевата Светлана.
Със семейството й живеят от 25 години в Германия, но родината я влече. „Мен си ме дърпа звънът на езика ни, търся го навсякъде, уча го (да, един език се учи до живот) до перленото съвършенство на думите му. И любовта. Все още прихождаме, през зимата още сме в Германия, но със завършването на училище на третото ни дете това ще се промени“, казва Светлана.
Любов
Когато със съпруга й Щефан видели снимката на полусрутена къща в село Косово, си я познали от пръв поглед. И се отправили натам. Отседнали в къща за гости. „Събудих се сутринта и отправих фотоапарата си към нещо мъничко и кукленско, къщичката ни. Смея се на неслучайността - тя първа ме погледна, аз после я повиках. Седем години по-късно стана наша. От три години я възстановяваме, успяхме да запазим всеки камък върху камък от съхранените и над 150-годишни масивни зидове. Малка, крива и кокетна, точно колкото му трябва на човек, че и повече. Пъстра с чергичките и родопските одеяла. Първична, защото е обзаведена с любимите ми метални кревати с табли и пружини, които с удоволствие спасявам от гибелта на старото желязо, за да подредя възглавничките си за облягане по тях. Сред нея стан, на който съм затъкала платно с прежда, боядисана в казана с цветовете на розата... Уютно е“, изрежда възторжено Светлана Кампс.
Светлана Капс показва на деца в Косово как се плъсти вълна.
„Какво беше първото, което направи, когато стъпи в Косово. С какво те грабна това затънтено място и как ти като едно истинско морско чедо, родом от Варна, се почувства на свой терен сред чукарите? Как стояха нещата при останалите членове на семейството ти, имаше ли някой, който да се бунтува и да не иска да сподели приключението ви“ – засипвам я с въпроси. Запознахме се случайно, когато със семейството ми открихме приказното селце и Светлана се оказа в съседство до нас. Още в мига, в който ме озари с усмивката си, вече знаех, че ще станем приятелки, защото Господ събира еднаквите.
Споделяне
„Никой не се бунтуваше тогава – смее се Светлана.- Децата ни, и трите, бяха малки и в приключенско настроение. А Косово е рай за свободни деца - иди там, хукни надругаде, скрий се в шубраките, па ха да те намерят! А аз тръгнах за камъни. Обичам да правя пирамидки от плоски камъчета. Тукашните блещукат. И започнах да посядам до бабите. Казват, че истинско време имат само децата и старите хора. Едните още не бързат, а другите вече не бързат. Тук се научих да спирам, да гледам, да наблюдавам, да слушам чистия звук на сръндаците, на реките, на наближаващия дъжд, претърколил в тишините два баира, и достигащ до мен като един ромон. Като едно споделяне на природата само с мен.
Градина
Още въпроси - какво отглеждаш в градината си, как стана пастирка, как селският живот замести градските удобства?
„Обичам да ми е простичко и истинско. Да има цвете, картина, да има стара вещ или малки купички около мен. Малките практични красиви нещица от дърво, камък, вълна, те ми носят спокойствие. И ми стигат. Градината ми е един хубав хаос. Дала съм превес на лютите чушки, много ги обичам. Едни тъмнолилави, наречени „Черен огън“ и „Найде“, будят сега любопитството ми - колко ли още по-люти могат да станат до зрелостта си. Рози, лавандула и благодатните на цвят космосчета са завзели междучушковото пространство. А тиквите, които садя за декоративни, май баш ще станат на тиква с мед... Така че голяма съм градинарка, експериментирам и клеча до лехите да кусвам какво никне“, продължава Светлана.
Идилия
„Сутрин накъсвам от маточината за запарен из път чай и под напора на агнешките гласчета бързо напускам с тях двора. Те са ми голям живец, моите агнета и кучета. Едно време взех кучетата, защото мечтаех за агнета, а не можех да ги имам в града. Тяхната порода просто е с дълги козини и не едно дете е виквало насреща ми: „Я, агънца!“. А агнетата си срещнах в един овчарник тази зима. Влязох, видях ги, едното не избяга, а дойде и се гушна в мен. След време отново ме позна. И стана моят Кадем, така го кръстих. Около него припкат Шара, Дара и Мила и взаимно се учим на овчарлък. Трябва да кажа, че от босоногата пастирка, като каквато тръгнах през април с тях, досега доста съм задобряла – смее се звънко Светлана. - Те чувстват моята сигурност и тя се предава върху тях. Спокойни, весели, игриви, така растат“.
По професия преводач, Светлана Кампс все още упражнява специалността си: „Да, случва ми се в срещи в музеи и на събития, на които има немскоговорящи. В интервюта по занаята ми, които правим с колеги от чужда страна, а също и като помощ, когато някой каже: „Ти нали си с немски, помогни!“.
Респект
Всеки в Косово вече познава и обича Светлана. Тя организира курсове по плъстене на вълна, общува с местните. На въпрос дали има амбиции да запише историята на селото и иска ли го наистина, след като чарът на това място е донякъде в това, че е диво и безлюдно, тя отговаря: „Не искам да вземам девствеността му, описвам го с респект към тайните му. Имам много неразказани истории, едни от най-хубавите са в мен и някога може би ще се родят. Дотогава си ги помня, защото те са нишки, споделени ми доверия; обич през времената; избори в полза и за доброто на другите; лична самопожертвователност, която може да се води цял един живот, и той затова или въпреки това все пак да е много красив. Прекрасни истории са в мен, жива вода“.
*Още за магията на вълната, разликата между трахана, трахна и трияница, както и за прекръстването на погачата – четете в приложението „Маг Зодиак“ на вестник „Телеграф“ на 24 август.
Кристи Петрова
